Всяка една история за магията на футбола трябва да започва с „Чудото от „Маракана" – безспорно най-драматичната и доказваща истината история, че във футбола, както и в живота, всичко е възможно и в най-безнадеждната ситуация надеждата е жива, докато съдията или Господ не свирят последния съдийски сигнал.

Датата е 16 юли, годината 1950-а, мястото Рио де Жанейро, и още по-точно – стадион „Маракана". На този ден официално се открива най-големият стадион в света. Той ще остане паметен, защото за пръв и последен път в историята на футбола един мач ще привлече почти 200 000 зрители. А самият мач е финалът на 4-ото световно първенство между Бразилия и моя (по-късно ще поясня защо!) Уругвай. (...)

През 1948 г. в Лондон се провеждат XIV Летни Олимпийски игри, а за 1950 г. е насрочено 4-ото Световно първенство по футбол. За домакин е избрана Бразилия, която е абсолютно незасегната от военните действия. Междувременно футболът се е превърнал в страст номер 1 за огнените бразилци, повече от самбата, от капоейрата, от Копакабана, от карнавала в Рио. Футболът е над всичко. И през 1950 година бразилците се подготвят да организират най-пищното и успешно първенство. Приготовленията траят повече от година.

Сякаш цялата страна, от най-богатия до най-бедния, от дендитата в центъра на Сао до просяците във фавелите на Рио и индианците от джунглата на Амазонка, живее с мисълта за първенството и помага с каквото може. Но оставяйки настрана грандиозните усилия по организацията и шоуто, всички очакват едно-единствено нещо – Бразилия да стане световен шампион. И Бразилия ще стане световен шампион! През предварителната група тя минава като на парад с две победи и едно равенство за цвят – 2:2 с Швейцария. Британският вестник The Telegraph излиза със статия, в която пише: „Няма сила, която може да спре извънземните бразилски виртуози!".

Оттук насетне започват магията и ред събития, които се случват за първи и последен път в историята на футбола. За пръв и последен път броят на участниците е фаталното число 13 (в навечерието заради безпаричие се отказват три отбора). За пръв и последен път няма фаза на елиминации, четвъртфинали и полуфинали, а финална група от 4 отбора. Там е, разбира се, Бразилия, а още Испания, Швеция и моят толкова малък, но пък толкова горд Уругвай. Първите два кръга в групата само узаконяват смазващото превъзходство на „кариоките". Бразилия помита Швеция със 7:1 и Испания с 6:1.В същия момент Уругвай буквално додрапва до 2:2 с Испания, а в 77-ата минута на мача с Швеция губи с 1:2 и на практика е загубила всичко, само за да се върне в играта с два гола в края и да спечели с измъченото 3:2.

И ето, идва последният мач на четвъртото световно първенство, своеобразният му финал между Бразилия и Уругвай. Предвид на двете си победи и головата разлика от 13:2, Бразилия ще стане световен шампион и с равен, но кой ти мисли за равен? Въпросът е само с колко ще бъде победен Уругвай – с 6, със 7, с 8:0? А денят вече е 16 юли, мястото Рио де Жанейро, и по-точно стадион „Маракана". От ранни зори многохилядната тълпа, докопала се до заветното късче хартия, наречено билет, пълзи към стадиона.

В крайна сметка още нещо се случва за първи и последен път – на недостроения още „Маракана" се събират 199 984 зрители! Празникът е започнал. В Рио са издигнати 18 специални трибуни за самба, като най-високата е пред кметството, където новите световни шампиони ще покажат купата на хилядното множество. Президентът на ФИФА Жул Риме учи заключителната си реч на португалски, за да поздрави новия световен шампион на родния му език (за справка: в Уругвай говорят испански). Пред „Маракана" са паркирани 18 чисто нови кадилака, а отдолу, на мястото на номера, е изписано по едно име на бразилски футболист и срещу него „световен шампион". А най-големият местен всекидневник излиза в деня на мача с уводна статия, чието заглавие е „Бразилия победи! Бразилия е световен шампион! Купата е у дома!", и това часове преди главният съдия да даде началния съдийски сигнал!

Какво ли им е било в сърцата и душите на уругвайците в този момент? Никога няма да узнаем. Може би една странна смес от гордост, решителност и жажда за победа, която изригва след няколко часа. Всъщност те имат един странен треньор – Хуан Лопес. Хуан Лопес е станал треньор по случайност, първоначално е бил част от треньорския екип като... медицинско лице. Той не разбира много от футбол, но разбира от нещо друго – като бивш медик е добре запознат с психологията и предприема няколко странни хода. Първо скрива отбора от маниакалната лудост, обхванала града, като го прибира в съблекалните на стадиона 6 часа преди мача. А после стоварва една купчина с вестници в ъгъла и казва:

„Момчета, абе тия, че ще ни бият, ще ни бият, то е ясно, че ще станат световни шампиони, ще станат, ама може ли така да се подиграват с нас и да пишат, че са били, преди мачът да е започнал? Може ли така високомерно да ни отписват? Как смятате да отговорим?"
Напред излиза капитанът, огромният негър Обдулио Варела, изпикава се спокойно върху купчината вестници, прибира „оръдието" в гащетата, слага ръка от лявата страна, там, където под герба на Уругвай тупти сърцето му, и отговаря простичко:

„Ще умрем, но ще защитим честта на Уругвай!" – забележете, дори не споменава думата победа, но когато си горд по дух, честта струва много повече от всички купи, награди и материални стимули на света.

Часът вече е 18,00, под оглушителния рев на двестахилядната тълпа 22-мата излизат на терена. Бразилците – самоуверени, усмихнати, със самочувствие, урусите – горди и решени на всичко. Сега като гледам архивните кадри от началото на мача, колкото и да е странно, по нито едно уругвайско лице не се чете страх. А дали наистина не ги е било страх? Та Бразилия е помела всичко по пътя си, а в тоя врящ котел от 200 000 запалянковци надали е имало и стотина уругвайци. Те са били абсолютни аутсайдери и абсолютно сами сред екзалтираната бразилска тълпа. Обречени напълно според всички специалисти, медии и отговорни фактори във футбола.

Ала няма време за мислене, защото англичанинът Джордж Райдер дава началния съдийски сигнал и един крак, обут в черен чорап, побутва топката напред. Финалът е започнал. Първото полувреме минава при смазващ натиск на кариоките. Атаките им следват една след друга, като приливите по безкрайните плажове на Копакабана. Стадионът е полудял, предвкусвайки поредното голово шоу на златистожълтите. Но урусите са като една стена, огъват се, привеждат се до самата земя, но не падат. Използват всяка възможност за атака, играят спокойни, със самочувствие и нито за миг не се прибират в глуха защита.

А какво се случва в този момент в Монтевидео? Надиплени черносиви облаци са се надвесили над града, откъм океана духа лек ветрец, леко ръми. Ала 50 000 уругвайци са се събрали на Plaza Independencia в центъра и с радиоприемници на ушите слушат със затаен дъх какво се случва в Рио. Дали някой е очаквал чудото? Надали... По-скоро са се надявали урусите да не се изложат и да не паднат с много голове. И все пак...

Първото полувреме на „Маракана" завършва при 0:0. Светва някаква червена лампичка в щаба на кариоките, та нали вече трябваше да водят с няколко гола! Ала играта им спори, трибуните се радват, голът е само въпрос на време. Предстоят още 45 минути, в които да напълнят мрежата на Селесте. Всичко е под контрол.

Следва

* Из 27 велики футболни истории, подготвена от Сиела – книга, събрала истории за аутсайдери, отписвани от всички футболисти и отбори, за малкия човек дръзнал да се изправи срещу големите, фаворитите, прогнозите, съдбата и традициите. Тук е и „Чудото от Маракана", най-феноменалният мач в историята на футбола. Георги Бърдаров е трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите". Автор на най-четения български разказ в интернет „За петата ракия или колко е хубав животът". Дългогодишен сценарист на „Стани богат", „Аз обичам България", „Това го знае всяко хлапе" и др. Гордее се с произхода си от с. Кулата и е луд фен на Уругвай. Доц. д-р е в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски".