На 4 април 1949 г. с подписване на Североатлантическия договор във Вашингтон е основана международната организация за военно сътрудничество НАТО (North Atlantic Treaty Organization, NATO).Често се лансира теза, че създаването на Алианса е провокирано преди всичко от съветската блокада на Берлин (24 юни 1948 - 12 май 1949 г.), това обаче не е така. НАТО само продължава и утвърждава положеното преди това начало от Запада за глобално разделение на Европа според сферите на влияние на САЩ и СССР.
Начало на разделението
На 5 март 1946 г. бившият британски премиер Уилям Чърчил в прословутата си реч във Фултън разобличава установената „желязната завеса, разделяща континента" и посочва необходимост от създаването на западен съюз. След това политическите процеси на поляризация в Европа следват своя неумолим ход.
На 17 март 1948 г. в Брюксел е подписан Пакт за западен съюз - договор от Белгия, Холандия, Люксембург, Франция и Обединеното кралство, който се счита за пряк предшественик на споразумението за НАТО. Той представлява договор за взаимна защита със срок 50 години, който да насърчава също и икономическото, културното и гражданското сътрудничество. Клаузата в договора за автоматична военна помощ е в случай на въоръжена агресия първоначално от страна на Германия, а с разпалването на Студената война - от страна на СССР. Член V от договора постановява, че ако една от договарящите се страни стане обект на въоръжена агресия в Европа, другите страни, подписали договора, ще й окажат помощ и подкрепа с всички средства, с които разполагат (военни и други).
Така логично се стига до Вашингтонския договор от 4.4.1949 г. Съветската блокада на Западен Берлин само ускорява процеса на военнополитическа консолидация на Западна Европа.
Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига.
Договорът не изисква от членовете да реагират задължително с военни действия срещу агресор. Въпреки че са длъжни да отговорят, на държавите е предоставена свободата да избират начина, по който да го направят.
Казано с прости думи НАТО не се задейства автоматично при нападения срещу някоя държава-членка, а проблемът следва да се обсъди и вземе решение, като участието на другите страни е въпрос на национална политика.
Блоково противопоставяне
Междувременно завършва войната в Корея, която отново остро противопоставя двата световни политически лагера. Войната започва с интервенция на доминирани от САЩ войски на ООН, допусната от гаф на тромавата съветска дипломация. Но през 1954 г. същата тази дипломация прави гъвкав пропаганден ход, давайки заявка за членство в НАТО с цел да се запази мира в Европа. Страните-членки на НАТО, опасявайки се, че мотивът на Съветския съюз е да отслаби Алианса, в крайна сметка отхвърлят това предложение.
Седмица, след като Западна Германия е включена в НАТО на 9 май 1955 г., на 14 май СССР образува Организацията на страните от Варшавския договор.
Основната причина за влизането на Германия в съюза е, че без немските войски ще е невъзможно да се извадят достатъчно конвенционални сили за противопоставяне на евентуално съветско нападение.
С това завършва и окончателно се оформя следвоенното институционално разделение на Европа, защото НАТО и Варшавският договор по същество са наднационални институции. Започва ерата на Студената война.
Съществува фундаментална разлика между НАТО и Варшавския договор в структурата, принципите и механизмите на действие. При НАТО е заложен категоричен „примат на цивилните над военните", докато във Варшавския договор те са равнопоставени. В НАТО и най-острите и спешни проблеми се поставят на безкрайно съгласуване и обсъждане, докато Варшавският договор е машина за водене на война, която политиците само задействат.
Създаването на два мощни противопоставени военни блока има и своите предимства. В тях доминират САЩ и Съветският съюз. И в най-тежките военнополитически кризи (напр. Карибската) преговарящите субекти са ограничени на брой, познават се добре и персонално, затова могат да си позволят в отношенията и личен елемент като изява на доверие. Като връх на това доверие в отношенията е прокарването на „червен телефон" между Москва и Вашингтон. Той почти не е използван, но самият факт, че съществува, внася елемент на спокойствие и сигурност в международните отношения. Така в международната политика се появява терминът „разведряване".
Блоковото противопоставяне и коопериране (забрана за ядрените опити в атмосферата, договорът за ПРО, ДОВСЕ и др.) стават възможни именно при тези условия. В противен случай трябва да бъдат сключени стотици двустранни договори между заинтересованите страни или да бъдат приложени слабо ефективни механизми и процедури в рамките на ООН.
Конфликтът в НАТО
Единството на НАТО е нарушено рано в историята му с кризата, настъпила по време на президентството на Шарл дьо Гол във Франция. Дьо Гол протестира срещу монополната водеща роля на САЩ в организацията и срещу това, което той счита за „специални отношения" между САЩ и Обединеното кралство. В меморандум, изпратен до президента Дуайт Айзенхауер и премиер-министъра Харолд Макмилън на 17 септември 1958 г., той настоява за създаването на тристранно управление, което би поставило Франция на равна нога със САЩ и Великобритания.
Считайки отговора, който получава меморандума му, за незадоволителен, Дьо Гол започва изграждането на собствени отбранителни сили. Той иска да предостави на Франция възможност, в случай на нахлуване на ГДР в Западна Германия, за сключване на отделен мир с Източния блок, вместо да бъде въвлечена в по-мащабна война между НАТО и Варшавския договор.
През февруари 1959 г. Франция оттегля своя Средиземноморски флот от командването на НАТО. По-късно Дьо Гол забранява разполагането на чуждо ядрено оръжие на френска земя. Това принуждава Съединените щати да прехвърлят 200 военни самолета извън Франция и през 1967 г. да върнат на французите контрола над военновъздушните бази във Франция, с който оперират от 1950 г.
През 1966 г. всички френски въоръжени сили са оттеглени от обединеното военно командване на НАТО, а всички чужди войски на НАТО на френска територия са помолени да напуснат страната. Това оттегляне принуждава преместването на SHAPE от Роканкур, близо до Париж, в Касто, северно от Монс, Белгия, на 16 октомври 1967 г.
През 1974 г., като последица от турското нахлуване в Кипър, Гърция оттегля силите си от военната командна структура на НАТО, но със сътрудничеството на Турция, е приета обратно през 1980 г.
След Студената война
Падането на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Варшавския договор през 1991 г. премахва де факто основния противник на НАТО. Логично е Алиансът също да бъде разпуснат, но не стана така. Това обстоятелство дава на критиците основание да твърдят, че НАТО априорно е създадена като инструмент на САЩ за хегемония в Европа и в света.
Критиките особено се засилват, след като НАТО се разширява с 12 страни от постсъветското пространство. През 2005 г. ученият Стивън Коен обявява, че при присъединяване на Източна Германия към Запада е поет ангажимент, че НАТО никога няма да се разширява на изток. Според Робърт Зелик, тогава служител на Държавния департамент на САЩ и участващ в преговорния процес „Две плюс четири", това е погрешно схващане и никога не е поеман подобен ангажимент. През май 2008 г. Горбачов повтаря мнението, че такъв ангажимент е направен и че „американците са обещали, че НАТО няма да се придвижи извън границите на Германия след края на Студената война".
Като част от преструктурирането на организацията след края на Студената война, военната структура на НАТО е реорганизирана и намалена. Всичко това предизвиква стратегическа преоценка на целите на организацията, на нейния характер, задачи, и дори географски фокус. НАТО включва в дейността си политически и хуманитарни ситуации, които преди това не влизат в задачите на съюза.
Мисии на НАТО
След края на Студената война и разпускане на Варшавския договор, НАТО за първи път се почувства с развързани ръце, за да използва силното си политическо и военно влияние при регулиране на горещи точки по света. Алиансът се намесва в райони с повишен риск от военен конфликт, независимо на каква основа се базират. Опитва се да противодейства на тероризма, като започва мащабни военни кампании главно в Близкия Изток. НАТО работи и си съдейства с много правителствени и неправителствени организации - от една страна, за да помага, а от друга да легитимира употребената сила.
НАТО провежда съвместно с други държави мироналагащи или мироопазващи операции в Босна и Херцеговина (1992-1995), Косово (1998-1999), Афганистан (продължава от 2001), Ирак (2003).
Операцията в Ирак започна с колосалната лъжа от страна на САЩ за наличие в страната на химическо оръжие и бази на „Ал Кайда", после свали от власт диктатора Саддам Хюсеин, но трайно и силно дестабилизира региона. Досега са загинали над 120 000 мирни жители.
Операцията ИСАФ в Афганистан започва под претекст, че ще бъде използвана военна сила за разоръжаване на бунтовнически групировки. Въпреки че войната там отдавна е приключила, масираното военно присъствие ще бъде запазено поне до края на 2014 г. Изборите утре (5 април 2014) в Афганистан няма да решат големия проблем как сегашният режим да се задържи на власт, докато силите на ИСАФ окончателно и безславно се изтеглят от територията на страната. Очаква се фактическият неуспех на мисията да доведе до криза в Алианса и да предизвика остра дискусия относно смисъла на съществуване на организацията и нейното бъдеще.
