Може да инвестираме колкото си искаме в транспортна инфраструктура, но тези инвестиции в новия, сложен и динамичен свят са безсмислени без нов образован и динамичен човек. Геополитиката отчита това. "Железният канцлер" Ото фон Бисмарк казваше – военните победи на Германия се дължат на пруския учител.
Половин век теорията на геополитиката беше почти забранена. В СССР тази част от науката беше наричана буржоазна. На Запад тя се смяташе за политически некоректна, с нея се занимаваха само провинциални професори, които нямаха шанс да станат част от елита. В нова Русия либералната част от специалистите тръгна по пътя на западната политическа коректност, а антилибералната част - евразийците - започна с такава наслада да проповядва преработените идеи на геополитици отпреди сто години, че за дълги години спря нейното завръщане в интелектуалния оборот.
Мъчно ми е за тази теория. Първо, защото тя винаги е била правилна. И второ, заради нейния романтичен привкус. Тя напомня за подвизите на Деженьов и Ермак, Лорънс Арабски и сър Сесил Роудс. Тя бе пълна с чудесни цитати от типа "Който контролира Баб ел-Мендебския пролив /входа в Червено море - бел. ред./, контролира света". Особено ми харесваше поговорката за моята любима Венеция: "Този, който контролира Малакския пролив /между Малайзия, Сингапур и остров Суматра/, е хванал Венеция за гърлото" /до ХVІ век тя е била главната порта за източните подправки в Европа/. Мъчно ми беше и за предишните поколения - от епохата на Платон и Аристотел - учени, разсъждаващи за световната политика, която винаги е зависела ключово от географията - геополитиката.
Не съществува единно определение за геополитика. Но в най-общ вид това е област от науката, изследваща отношенията между външната политика на страните, международните отношения и географската заобикаляща среда.
Непопулярността на геополитиката през втората половина на ХХ век беше резултат от няколко фактора.
Геополитиката се възприемаше като нацистка теория. Нейните основатели от германската школа, и особено Карл Хаусхофер, се смятаха за бащи на външнополитическата идеология на хитлеризма с неговите идеи за "жизнено пространство".
До чудовищни резултати в Европа доведе мисленето, основаващо се на близките до геополитиката теории за баланса на силите, когато всички трябваше да се уравновесяват взаимно. Резултатът беше стотици войни. А през ХХ век - две световни, унищожили поколения.
За непопулярността на геополитиката съдейства и ядреното оръжие, убило до голяма степен нейната военнополитическа дъщеря - геостратегията и превръщаща войната в доста по-неудобен и морално неприемлив инструмент на политиката.
Научно-техническата, зелената, а след това и цифровата революции съкратиха разстоянията, рязко увеличиха производството на храни и намалиха единица потреблението на суровини, енергията за производство на единица БВП.
От 70-те до 90-те години в света доминираше и друга теория, погребваща геополитиката, за предстоящата смърт на държавата, отмивана от вълните на икономическата глобализация.
Новата легитимност на геополитиката
Положението започна да се променя бързо с настъпването на новия век и сега геополитиката отново се превръща в термин, който си връща политическата коректност и легитимност.
И сега изявленията, че от ситуацията в Ормузкия пролив /изхода от Персийския залив/, през който преминават 40% от световната търговия с петрол, или в същия този Малакски пролив, през който преминава 40% от цялата международна търговия, зависи съдбата на човечеството, не изглеждат преувеличени. Ако някой изведнъж ги затвори, ще започнат да се рушат страни и континенти.
Завръщането на термина и стоящата зад него научна дисциплина е интересно само по себе си. Зад този ренесанс стоят новите реалности.
Бомбастичният растеж на Азия увеличи нуждите от суровини, енергия, храни, особено от вода и водоемки стоки. Рязко нарасна политическата и икономическа ценност на териториите, където те могат да се произвеждат. Започна конкуренция не само за островите в периферията на Китай, с техните шелфове и природни ресурси, но и за забравената от всички в продължение на десетилетия Африка. Тя отново беше открита от Китай като място за производство на суровини и храни. Заради нея започна нов етап на конкуренция, която до голяма степен стои зад днешното внимание към местните кризи, за които по-рано не се даваха и пет пари.
Климатичните промени също съдействат за завръщането на геополитиката. Най-развитата част от човечеството като че ли беше почти забравила за природата, изолирайки се от нея в градския комфорт и изобилие. Но природата отхвърля това пренебрежение. Зачестилите смени на времето, наводнения, суши, които водят до социални взривове в огромни региони, ни напомнят, че хората, както и преди, зависят от природата и географията. Замърсяването на околната среда и нейните последици ни карат отново да се "завърнем към корените".
Геополитиката се завръща и заради започналата ренационализация на световната политика. Реакционните мечти, включително и моите любими, за концерта на Великите сили, или либералните, за световното правителство, което ще управлява света въз основа на демократичен мандат, не се сбъднаха. Оказаха се неуместни и страховете за предстоящото всевластие на международните корпорации. Те и свързаните с тях кръгове са влиятелни, но почти навсякъде са принудени да отстъпват през държавата и национално ориентираните политици.
Подемът на Азия е подем на националните държави с опора върху суверенитета и традиционните външнополитически ценности.
Завръщането на геополитиката е резултат от оттеглянето на двуполюсната хегемония от времето на Студената война и еднополярността през 90-те години. Този тип отношения беше несправедлив. Но той налагаше външни рамки на поведение, замразяваше конфликти, включително териториални, които след оттеглянето на хегемоните излизат на повърхността.
Накрая, геополитиката се завръща и заради икономическата глобализация. Огромното увеличение на международната търговия, връзките между държавите ги превръща в зависими от географията и безопасността на транспортиране на стоките. Все по-осезаемо световната политика почива не само на осите на керваните пътища, както е било преди 1000 години, или на ж.п. линиите, както беше през ХІХ и ХХ век, а на морските пътища - съществуващи и перспективни. Скокът на авиопревозите само частично коригира, но не променя тази тенденция. И Иран, навярно, отдавна щеше да бъде нападнат, ако не беше неговата възможност за затваряне на Ормузкия пролив. САЩ настойчиво се избавят от зависимостта си от близкоизточния петрол, само за да не зависят от Иран.
И накрая на това есе ще кажа няколко думи за това какво означава за Русия завръщането на геополитиката. Москва умело води твърда, основаваща се на традициите на реалната политика и геополитика външнополитическа игра. Тя прибавя възможности и сила на страната, чиито икономически активи не са големи и чиято интелектуално - идентификационна криза не позволява да се използват даже наследеното от миналото културно наследство, "меката сила".
В не малка степен именно геополитическите фактори съдействат за този относителен успех. Руската територия с нейните суровинни ресурси, способност да се произвеждат дефицитни водоемки стоки, храни - отново се превръща в мощен актив. Наистина, за момент само потенциално.
Енергийните богатства и способността - благодарение на географията - да се влияе на богатия на енергоресурси, но разпадащ се Голям Близък Изток - от Пакистан до страните от Магриба - също е актив.
Русия като балансьор
Все по-видимото нарастващо съперничество между САЩ и Китай също усилва външнополитическата тежест на Русия, позволявайки й да играя ролята на балансьор. И тя за момента го прави доста сръчно. Ту участвайки в антиамериканските морски учения заедно с Китай, ту в тези на стария Запад и неговите съюзници в Тихия океан. В многостранната политическа "битка за островите" между Китай, Япония, Южна Корея, Виетнам, Филипините и САЩ Москва не участва. Но мисля, че някои нейни дипломати със задоволство потриват ръце.
През следващото десетилетие центърът на световната икономика и геополитическо съперничество ще бъде Тихия океан. Изглежда, към края на десетилетието - с ръста на Индия, серията нови войни в Големия Близък Изток - този център частично ще се измести в Индийския океан. А след 10-15 години заради всичките тези съперничества, претоварване и уязвимост на транспортните артерии, растежът на потребността от суровини ще нарасне и геополитическата значимост на Арктика, особено на нейната руска част. Сенчестото виртуално съперничество за региона вече е започнало. Русия е напред заради това, че първа направи заявка за възможните находища на въглеводороди в региона. И най-важното –заради чистата география: покрай нейните брегове преминава потенциалната частична алтернативна на индийската и тихоокеанска транспортна артерия - Северният морски път, който сега реално действа от Норилск на запад. Трябва да започнем да развиваме неговата източна част.
И естествено, огромната потенциална изгода за Русия - бурният икономически растеж на тихоокеанска Азия. Но това, което предизвиква тъжно изумление – за момента не можем смислено да се възползваме от този растеж, който предоставя огромни възможности за развитието на Забайкалието и на цяла Русия, освен за строителството на нови газопроводи към Тихия океан.
Проведохме срещата на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество, изградихме Владивосток и се успокоихме. Както нямахме комплексна стратегия за развитието на региона, така си и остана. А това, което се предлага, до такава степен напомня мечтите от последните години на СССР, че ни се иска да плачем от мъка.
Разбираемо е, че геополитиката и новата световна икономика изискват качествено увеличаване на вниманието към руския изток. Но политиката трябва да се гради не само въз основа на геополитическите сметки, даже ако те отново са важни. И ще бъде върхът на глупостта под влиянието на раздразнението от морализаторството на европейците и дребните интриги на техните бюрократи, ако започнем да се отдалечаваме от Европа. Първо, това ще означава бягство и от най-доброто и най-напредналото в самите нас. Икономическата, социална и духовна модернизация в цялата ни история - от Византия - и особено през последните 300 години е идвала от Европа. Отказът от нея означава да се откажем от нас самите. Второ, Европа може да се надигне, макар и в орязан вид, около Германия. Това как тя със своите северни съюзници се нахвърли на Кипър за назидание на южняците внушава надежди.
И последно, завръщането на геополитиката от миналото не отменя бъдещето. А в него до голяма степен е тежестта на страната, нейните възможности да влияе на външния свят в свой интерес и да определя качеството на човешкия капитал, нивото на образованието, здравеопазването и накрая, патриотизмът на нейния елит и население. Може да инвестираме колкото си искаме в транспортна инфраструктура /което не правим/ или в оръжие /което правим/, но тези инвестиции в новия, сложен и динамичен свят са безсмислени без нов образован и динамичен човек. Можем да продължим до оглупяване да спорим кое е по-добро за напредъка - авторитаризмът или демокрацията, но едно е очевидно: нито един скок в развитието, особено през последните десетилетия, не е бил направен без изпреварващи инвестиции в образованието и възпитанието на младия човек.
Впрочем това беше правено и във времената на старата геополитика. Неслучайно най-известната мисъл, която се преписва на великия германски канцлер Ото фон Бисмарк, е, че военните победи на неговата страна се дължат на пруския учител..."Ведомости"
