Те ви карат да гласувате за тях, но всъщност избирате други. По телевизията, вестниците и радиото ви говорят за промяна, но зад общите им фрази прозират користни цели - един глас за мен и един глас за „висящите“. Вие знаете техните имена, както и се досещате чрез кои марионетки са готови да действат.

Егоизмът, пише в Светото писание, е грях. Националният егоизъм обаче е коренно различно нещо. Мисля си, че в последните десетилетия на нас, българите, ни липсва именно това – национален егоизъм. Атанас Далчев е казал, че онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм. И този недъг е по-опасен, тъкмо защото се смята за добродетел.

Много от нашите родители загубиха златните си години в борба за по-добър живот, докато народът ни започна се топи като снега, който вали през март. Мислим, че съществуването ни зависи от тези, които обличаме с временна мандатна власт, но през призмата на времето мога да кажа, че това е една от най-великите колективни заблуди на нашето общество.

И висящите политици знаят как да се възползват от тази заблуда и са готови да изиграят стария театър с нови дрехи и лица. Димкаджии, аптекари и архонти ще се впуснат в кухи кампании, които ще са лишени от смисъл. Кухи журналисти ще насочват стрелите си като по команда към политическите противници на висящите, а подвластните им вестници ще бълват плява в най-различни посоки, докато народът се обърква кой срещу кого и какво се бори.

Висящите политици ни презират, те ни мразят. Те разнасят папки със секретна информация, получена по неведоми пътища, из телевизионните студия или финансират футболни отбори, сключвайки задкулисни сделки със силните на деня. Те пеят рап песни или правят циркове в Европарламента и се снимат сами. Някои от тях си подават оставката и се дистанцират от властта с идеята да я спечелят отново след няколко месеца. А ние гласуваме – един глас за нашите привидни фаворити и един за висящите.

Чавдар Борисов е от Кърджали. В началото на декември той решил да отмъкне стари гумени ботуши от битака в града. Последвали арест, съд и присъда. „Беднякът в гумени чизми“ вече се намира в затвора, но вероятно никой не му е взел ботушите, които стрували 6 лева и той продължава да гази из калта на затворническото общежитие. Малка победа за него, малка победа и за правосъдната ни система, която също е като времето през март – уж на моменти горе грее слънце, но долу на земята все е кално.

Висящите обаче и там са със специален статут – независимо дали става дума за мутраци с 6-7 висящи дела, пияни бабаити, правещи се на инвалиди в съдебната зала, или за млади магистрати (бивши депутати и медийни магнати в сянка), ударили шестица от тотото. Висящите са готови да ни вкарат в затвора за едни ботуши, без изобщо да им пука, че понякога просто ни писва да газим в кал.

Лошата новина е, че в средносрочен план пред нас няма никаква алтернатива, поне докато мислим, че животът ни зависи от политиците. Да смяташ, че личното ти съществуване се определя от маргинали и техните господари е оправдание и чиста проба физически и духовен мързел, което само подхранва бедността.

Политическият елит е компрометиран, но не съвсем. Протестирахме справедливо, но краткосрочно и не създадохме нищо градивно. Поне засега. Истинските протести са в далечното бъдеще, след като висящите политици се нахранят с властта, която за пореден път ще им дадем, докато самите ние продължаваме да висим в безвремие. Или както казва Радой Ралин – арените са разорени. Арените са примирени. На урни се превръщат те.















Светослав Иванов