Пуша си цигарата… и размишлявам за забраната за пушене на обществени места, която прескочи ограда и влезе и в нашия двор, така наречения от някои – Заден двор на Европа – напълно неканена. Когато този неканен гост дойде със своята претенция, не просто че влезе господинът Закон без да е почукал, но той в България стигна твърде далеч имайки надменната претенцията да се спазва.

 Да, надменността на непушачите. Какво ще ми я навират в носа?

 Много често съм чувал изречението: „Аз като пуша, да не съм по-малко човек!“ Хоп – появява се модата. Модата да използваме и тръбим за щяло и нещяло думата дискриминация, която е толкова изкривена в наши дни, с уклон на лична изгода и нищо повече, за да излезем без усилия чисти от несъобразителност и нулево благоразумие да поразсъждаваме. Дни, едновременно, в които всеки ежедневно е потиснат заради дискриминация. Само, че реална. Ами да. Аз постоянно съм дискриминиран. А вие не сте ли? Със сигурност. Ще ви дам пример с любимия ви сериал, който за съжаление е на привършване. (Не гледате телевизия ли? Така не се казва, като го вършите през лаптопа или персоналния компютър.) Или с цената на билетчетата в автобусите. Ето затова, когато някой ми каже, че е дискриминиран за нещо конкретно, в повечето пъти не му вярвам. А относно сериала и изобщо сериалите – подобно на деня и нощта, постоянно започват, променят се, свършват. Същото важи и за цените. Аз съм спокоен донякъде. Мисля си, че цената на билетите варира от цената на горивото, която също е променлива константа и не се определя от правителството. Нима не живеем в променливи времена? Дори, представете си, вярвам, че не за всичко са виновни нашите политици, и мигом чувам ехо зад себе си: „Въй, какъв наивник!“

 Ама и непушачът си казва: „Аз като не пуша, да не съм по-малко човек!“ И гледай ти, каква дискриминация, той бива чут повече от пушача. Даже закон правят – за да го защитят, оневинят, за да се скараме, заобиждаме, за да се разделим.
Седим си с един приятел и пушим на студа отвън на едно заведение. Погледнах вътре през витрината и честно казано, почувствах се… дискриминиран.

 Да, плащам си за кафето, обаче седя „принудително“ на студа, а тея – непушачите – на топло и уютно, (естествено няма да спорим, че отново по собствена воля). Хубаво де, аз също си плащам, ама не ми е топло, не ми е уютно, и даже не са ми пуснали музика! И защото съм пушач, трябва да стискам устни, докато ми треперят от минусовите температури. Та се сетих за националния ни герб. И какво пише на него: „Съединението прави силата“. Е виж ги – бяха ни скарали да седим отделно, замириса ми на масовото неудовлетворение във въздуха. Пушачите бяхме повече, за туй. Вече народът не седим заедно на една маса, образно казано. Но не се сетих за евентуална трета световна война, която също е много популярна тема. Не, за разлика от красивите ни Балкани, по света са приели закона, и то много цивилизовано и спокойно, няма го спорът, че той е справедлив. Само в България логиката никога не е по-прозорлива от нейното фалшиво копие нелогиката. В България все още всичко, което трябва да дойде, пристига, сиреч – единствените, които ни подминават са разумните решения. Но гостът, когато прескочи нашата балканска ограда и с вдигната брадичка и самочувствие ни задължи да го приемем и припознаем за свой, си казах: „Уау, случи се нещо хубаво.“

 Е да де, тогава още не беше студено, още не си представях мига, че у дома настъпи ли зима, напук ще си седя и пия кафето на студено, само и само да си пуша. Тогава, изминалото вече лято, бях в друга страна в Европа и отдалеч живо се интересувах от гостенина в моята. От пришелеца. Казваха, приятели, че законът е вече факт. Питах ги: „Как така няма масови протести и недоволства?“ „Ами няма…“ – лаконично отговаряха. Та дори и те, като пушачи, даваха израз на хора разумни, над-нещата. А аз си мислех, че си познавам обществото. Прибрах се в България и всичките: изпълнителни. В никое кафе не се пуши. Видях го с очите си. Но като дойде и студът нещата се промениха. Собственици на заведения поведоха война, за войскова част бяха вербувани техните клиенти – измръзналите пушачи. Всички се юрнаха срещу правителството. А непушачите останаха в топлите заведения и затова не се съпротивиха на заплахата от бойкот на новите правила.

 Сега, когато изглежда гостенинът ще бъде изпъден – частично или изцяло – се сетих за българската поговорка: „Прекалено хубаво не е на хубаво“. Ето защо и малкото хубаво няма да дойде скоро, просто защото повечето хора не го желаят.

 Ами нали ако станем нормална европейска страна ще излезе, че ще си отиде по течението безкрайният песимизъм и драматизъм, който поддържа българския дух жив. Ако му стане хубаво на българина може да вземе се разболее, да се г’ътне. Така, че по-добре болен да си се шляе, но да е спокоен, че утре ще си бъде същото. То затова оцелява – защото пак ще има от какво да се оплаква. Ако няма от какво, представяте ли си, сякаш ще е настъпил истински Апокалипсис. И една безкрайна и бездънна скука…

Владимир Домозетски