Между икономистите има големи различия по основния двигател за икономическия и социалния прогрес – държавната или частната собственост. В бившия Съветски съюз, в Китай и други страни в продължение на десетилетия се смяташе, че държавната собственост и присъщото й централно планиране са най-важните двигатели за успешно икономическо и социално развитие. На ранните етапи (1945-1965 г.) на следвоенното икономическо развитие на България и на други източноевропейски страни, когато екстензивните фактори имаха решаващо значение за растежа, това беше донякъде вярно. Темповете на растеж бяха високи (в това число и поради ниската статистическа база), но не беше така с качеството, производителността и конкурентоспособността.

На следващите етапи, когато трябваше да се решават много по-сложните задачи за мобилизиране на интензивните фактори на растежа и преди всичко за насърчаване на предприемчивостта, за повишаване на производителността на труда и конкурентоспособността, държавната собственост и централното планиране се оказаха безпомощни. Тук са и корените за провала на социализма в икономическото съревнование с капитализма.

С разпадането на социалистическата система в края на 1980те икономическото махало отиде в другата крайност. Отказахме се от една догма, но възприехме друга, не по-малко вредна. От двадесетина години доминира сляпото фетишизиране на частната собственост, подобно на фаворизирането на държавната собственост в миналото. Това е повторение на старата грешка с нов адрес.

Според пазарните фундаменталисти частното предприятие по презумпция е по-ефективно от държавното, така както пазарните решения в икономиката били винаги по-добри от тези на държавата. Тяхна свещена догма е, че и най-лошото пазарно решение било по-добро от най-доброто държавно решение. На времето президентът Рейгън казваше: „Държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Пълна безсмислица! Новата и най-нова стопанска история ни предлага хиляди примери, които показват, че това не е вярно. Спомнете си как причинителите на последната световна криза – най-големите финансови и нефинансови корпорации през 2008-2009 г. молеха правителствата на колене да ги спасяват от банкрути. Ако не беше помощта на държавата те вече щяха да са в небитието, заедно с Lemon Brothers. И това се повтаря при всяка що годе сериозна криза. През последните стотина години няма що годе сериозна икономическа криза от която да се е излязло без активното участие на държавата. Като създател и гарант на реда и законността в пазарното стопанство, държавата е и ще бъде най-сигурната опора както на държавния, така и на частния бизнес.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че частната собственост е синоним на рационалност, ефективност и порядъчност. Това също не е вярно. Има много доказателства за нейното икономически нерационално, нехуманно, неморално, безнравствено и противозаконно поведение. Ще изброя само някои от тях: огромните технологични, жилищни, дългови и други балони, които доведоха до национални, регионални и световни кризи през последните няколко десетилетия; гигантските злоупотреби със стотици милиарди спестявания на милиони граждани в частни финансови институции в много страни; многомилиардните трансфери на руски олигарси в чужбина за покупка на футболни клубове, суперекстравагантни яхти, луксозни резиденции, покупка на акции и други подобни, при повече от скромен жизнен стандарт и дори бедност на много десетки милиони руски граждани, особено в далечната провинция; не им отстъпват и олигарсите от другите развити и развиващи се страни; погрешното насочване на огромни ресурси със съмнителен произход за презастрояване на курортни комплекси в Испания, Португалия, Италия, България и други страни, за пресищане на градовете с огромни екстравагантни молове и други подобни недомислия; нерационалното насочване на инвестиции от частния капитал на бедни страни като България – за суперлуксозни резиденции у нас и в чужбина, свръхмодерни лимузини, ценни книжа в други страни и депозити в наши и чужди банки; крещящата доходна поляризация – 625 вложители в български банки с влогове над 1 млн. лв. притежават депозити за 1,5 млрд. лв, а 9,2 млн. вложители с депозити до 1000 лв. притежават 1,05 млрд. лв.; изнасянето от гръцки богаташи на около 200 млрд. евро в швейцарски банки (според президента на Европейския парламент Мартин Шулц) за избегване на данъчното облагане и последствията от кризата; бягството на големи френски капитали в съседни страни поради въведеното напоследък прогресивно данъчно облагане на най-големите доходи; огромните незаконни трансфери на печалби от чуждестранни капитали в офшорни зони и други изгодни и сигурни убежища, за да не плащат данъци, а и от чуждестранни банки и компании от реалния сектор в по-бедни страни, като нашата, към банките и компаниите – майки в развитите страни.

Същото важи за увеличеното парично и друго имущество на ограничен брой най-богати личности по време на сегашната криза, докато расте бедността и мизерията на стотици милиони хора на другия полюс; 30-40-50 пъти повишение на възнагражденията на ръководители на финансови институции и корпорации от нефинансовия сектор в развитите страни през последните десетилетия, което вече няма нищо общо с техния реален принос и действа повече деморализиращо, отколкото стимулиращо; перверзното изпреварващо развитие на финансовия пред реалния сектор през последните десетилетия, което оказва деструктивно въздействие върху икономиката; създаването на фиктивни вериги от безброй паразитни посредници между производители и крайни потребители, които присвояват 70-80 и повече процента от размера на крайната цена и ограбват производителите; масовото неплащане на дори най-ниските корпоративни, подоходни и имуществени данъци, а също на ДДС, акцизи и мита у нас и в други източноевропейски страни; забавяното с месеци и години превеждане на заплати и осигурителни вноски на персонала, а в някои случаи дори произволен отказ от заплащане на положен труд; уреждането на просрочени взаимни задължения чрез заплахи, побоища, отвличания, пожари, убийства; мащабните злоупотреби с качеството на продукти и услуги в очевидна вреда на здравето и дори живота на потребителите, в името на бързите и високи печалби и т.н. С арогантното си поведение и масовото нарушаване на правните и нравствените норми частният сектор все повече губи доверието на обществото и го настройва срещу себе си. С всичко това капиталистите като пазарни субекти дискредитират капитализма като система.

Още по-опасно е поведението на частния бизнес в социално ориентираните стопански дейности и в условията на естествени монополи. В монополна и олигополна среда частният (и не само той) производител и продавач имат пълна свобода на действие да постигат спекулативните си цели за сметка на потребителите. В социално ориентираните дейности в условията на естествен монопол спекулативните пазарни субекти си позволяват още по-голям произвол над милиони потребители с болезнени, а понякога и фатални последствия за хиляди хора.

Държавната интервенция в такива условия може да компенсира частично липсата на конкуренция, но тя не го прави, поради небалансираното си отношение към труда и капитала, в полза на втория. Създадените агенции за защита на конкуренцията, за защита на потребителите и други подобни са по-скоро фиктивни, отколкото реални институции. С това държавата настройва още повече труда срещу капитала и нажежава до червено обществените отношения. То обаче едва ли ще продължава безкрайно и в не много далечното бъдеще може да предизвика икономически, социални и политически експлозии с непредвидими последици и за труда и за капитала. И двете социални групи обаче са в една лодка и ще имат обща съдба – добра или лоша. Добра, ако зачитат взаимните си интереси и лоша, ако правят обратното.

Частната и държавната собственост не трябва да се противопоставят, а равнопоставени пред закона да се състезават и да доказват правото си на съществуване в конкретни условия. Никоя от тях не може да се определя предварително за по-добра във всичко и завинаги. Те следва да се оценяват според приноса им за подобряване качеството на живота на хората, а не по прилагания в миналото критерий за „степен на обобществяване”, когато държавната собственост беше произволно обявена за общонародна или по други догматични критерии.

Решението на големите предизвикателства пред икономическото и социалното развитие не е в тоталното господство на частната или на държавната собственост. То трябва да се търси другаде.

Стопанската история показва, че основният двигател за социално-икономическия прогрес на обществото е лоялната конкуренция под икономическото слънце между равнопоставени пред закона стопански субекти, независимо от формите на собственост. Лоялната конкуренция е законосъобразно съперничество между продавачи (производители и търговци) за спечелване на повече купувачи (домакинства, стопански субекти и държавни институции) и за постигане на регламентирани от закона цели: увеличение на пазарния дял, на обема на продажбите и в крайна сметка – за максимизация на печалбата.

Конкуренцията в икономиката е усилие на два или повече, независими един от друг стопански субекта (личности или компании), да постигнат сделки с трети субект (други личности, компании и държавата), предлагайки му най-добри условия. Адам Смит в 1776 г., а и други икономисти след него определят конкуренцията като насочване на производствени ресурси към най-полезното им за обществото използване. При монопол се постига обратния резултат.

По-късно икономическата теория направи разграничение между перфектна и неперфектна конкуренция. Най-желана, но непостижима в реалния свят, е перфектната конкуренция. Има я само в примитивните учебници по икономика и в основаващите се на тях теоретични конструкции на пазарните фундаменталисти. Дори при най-лоялна конкуренция продавачът познава по-добре качествата на своята стока от купувача и в този смисъл те не са равностойни партньори в покупко-продажбата, понеже разполагат с различна по обхват и дълбочина информация. А по-добрата информираност е предпоставка за постигане на по-изгодна цена. Като правило, позицията на продавача е по-силна.

Конкуренцията принуждава пазарните участници да създават нови продукти, услуги и технологии, за да постигнат по-голяма печалба от своите конкуренти. Това им позволява да предлагат по-голям избор на по-качествени стоки. И когато всички пазарни участници – производители и продавачи постъпват така, те са принудени заедно с понижените продажни цени да намаляват и производствените си разходи, за да поддържат или увеличават пазарния си дял и печалбите. Така в конкурентна среда се създават условия за разширяване на избора, подобряване на качеството, намаляване на разходите по производството и на крайните продажни цени на стоките, в сравнение с избора, качеството, производствените разходи и продажните цени без конкуренция (монопол) или при слаба конкуренция (олигопол). То пък позволява по-добро задоволяване на потребностите на купувачите с по-малки разходи от тяхна страна. При равни други условия това помага за по-икономично използване на ограничените ресурси на обществото, по-висока стопанска рационалност в производството и по-добро качество на живота в потреблението.

Конкуренцията изпълнява предупредителна, възпираща и контролна роля срещу изброените по-горе егоистични апетити на стопанските субекти. Тя охлажда спекулативните стремежи на предприемачите и ги предпазва от нерационално насочване на ресурси, екстравагантни инвестиции или погазване интересите на други лица, действащи на същия пазар. Тя ги предупреждава предварително, че всяко отклонение от правилата се наказва от закона и от другите пазарни субекти. Това важи за всички пазарни участници, независимо от техните форми на собственост и стопанисване.

При нормална конкуренция и доминираща частна собственост оцеляват най-добрите компании, а нежизнеспособните отпадат от пазара с произтичащите от това последствия. При лоялна конкуренция такъв икономически подбор е възможен и ако доминира държавната собственост, при условие че държавата не се намесва за спасяване на фалиращи компании, освен в изключително редки случаи при драматични последствия за националната сигурност и за обществото. При съществуващите икономически реалности на смесена собственост у нас и в другите страни е нормално да има равнопоставено присъствие на пазара на частни и на държавни компании. Така се постига едновременна многостранна конкуренция: между частни, между държавни и между държавни и частни компании, което е още по-здравословно.

Един от важните уроци на икономическата реставрация у нас през последните 23 години е, че частният сектор се провали в дейностите със социална насоченост: водоснабдяване, топлоснабдяване, газоснабдяване, електроразпределение и електроснабдяване, вътрешен градски транспорт, здравеопазване, социално осигуряване, поддържане на чистота в селищата, снегопочистване, санитарно-хигиенни и ветеринарни дейности и други подобни. То важи и за дейностите с естествен монопол. Защото всеки монопол е вреден, но няма нищо по-лошо от частния монопол. На това основание препоръчвам тези дейности да се върнат на държавата и/или общините, където да работят под пряк обществен контрол и повече да не се приватизират. Няма място за ориентирани към печалба дейности и във фундаменталните научни изследвания, при които не се цели непосредствен пазарен резултат.

Бъдещето на света е в интелигентно регулираното социално пазарно стопанство в условията на лоялна конкуренция, а не в стихийния свободен пазар, допускащ злоупотреби с монополно или олигополно положение. Конструктивната формула е „и държава и пазар в конкурентна среда”, а не в деструктивната – „държава или пазар без конкурентна среда”.









































проф. Иван Ангелов (член-кор. на БАН)