Март, 2011 г.
По пътя към Спин Болдак,
Кандахар
Бронираната кола на американците е боядисана в мръсно жълто – цветовете на пейзажа около нас. Казват, че имала три пласта бронировка. Висока е колкото ТИР, но вътре е супер-тясна и неуютна. Отпред има двама военни, които я управляват, аз седя зад шофьора, а главата ми почти допира коленете на картечаря, който от кръста нагоре стърчи навън и през 30-тина секунди описва дъгообразни движения във всички посоки с цевта на оръжието.
- От къде си, приятеееел ? – крещя на картечаря.
Той ми отговаря също с вик:
- От Ню-ю-ю Йо-орк!
- На колко-о-о-о си?
- На двайсет и четири-и-и!
- От кога си тууук?
- От девет месеца-а-а! – изкрещява русолявото момче и отново премества с картечницата на 180 градуса, така че вече не виждам коленете му, а задните му части...
Разговорът ни е прекъснат от военния до шофьора, който информира по радиостанцията другите бронирани машини зад нас - „На пътя има препятствие”, „Забавете скоростта”…
Наближаваме градчето Спин Болдак, близо до границата с Пакистан. Около нас бушува пясъчна буря, видимостта е не повече от 20-ина метра. Гледката е тягостна – две цистерни с гориво бавно се приближават към нас, 24-годишният военен се завърта право към тях и държи шофьора на първата на мушка, докато те не отбиват от пътя и се разминаваме.
Очевидно ще пристигнем след няколко минути, защото около нас като духове се появяват силуетите на хора, които бавно вървят, брулени от вятъра, покривайки лицата си с шалове.
Машините спират в двора на нещо, което наподобява училище. В момента това е офисът на губернатора на областта. Той ни приема с усмивка и започва да ни обяснява, че нещата вървят към подобрение. Далеч по-интересно обаче е на долния етаж. Точно под нас заседава съвет на старейшините на двете най-големи племена в Кандахар – Нуурзай и Ашакзай, които наброяват повече от четири милиона души.
Изявявам желание да поговоря с тях, което изненадва американските ни придружители.
- Имате не повече от 5 минути – казва цивилен американец и ми посочва местен младеж, който ще превежда.
Питам дали мога да сваля бронираната си жилетка, която поне от 2 часа ми тежи толкова много, че проклинам всяка цигара, която съм изпушил през живота си. ОК, свалям я. Питам дали мога да сваля и каската, все пак би било неприлично да разговарям с племенните лидери с каска при положение, че те седят на земята. ОК, свалям и каската и слизам по стълбите към първия етаж на сградата.
Малко е зловещо – намираме се в училище, в което няма нито едно дете. Приближаваме се към класна стая, пред която са захвърлени няколко чифта прашни обувки, принадлежащи на мъжете вътре. В този момент вратата се отваря и трима души ме посрещат с усмивки, които показват цяла огърлица от кафяви зъби.
Това са представители на двете племена.
Преводачът ми се покланя почтително, същото правя и аз. Нямам никаква представа как трябва да се обърна към тях, затова оставям тази работа в ръцете на момчето – казвам си името, което те повтарят няколко пъти неуспешно и се смеят. Аз също се смея. Тези мъже изглеждат като старци, но са на не повече от 40-50 години. Те са по-важни от някои афганистански министри. Племената Нурзай и Ашакзай от Кандахар са били заклети врагове в миналото, но сега съюзници, благодарение на цена, за която не се говори...
- Днес съм тук, за да ви попитам, защо решихте да хвърлите оръжието и да приемете чуждестранни сили на своя земя? – започвам разговора.
- Станахме им приятели, защото те помагат на страната ни, подобряват района, чистят парка ни от мини, ето за това искам да съм техен приятел...
- Срещу какво? Какво искате от тях?
- Искаме от тях да подобрят координацията си с властта тук. Понякога те провеждат операции, които не са съгласувани с управлението тук, което не е хубаво за хората, които не го приемат добре. Всичко, което се случва тук, трябва да е координирано с нас. Трябва да работим заедно.
Зад привидно приятелските чувства, изразени в тези отговори, се крие нещо много по-дълбоко. Това не е истинско приятелство, а приемане на определени условия от страна на американците. До преди години 50% от талибанските лидери бяха от племето на старейшината, който така привидно демонстрира приятелските си чувства към тях и се забавлява с трудното произношение на името „Светослав“. Когато си тръгваме, същият човек не забравя да напомни на американците, че трябва да се срещнат с тях утре, защото ще им бъде зададен нов ангажимент. Ако американците искат да поддържат крехкия мир в околността, не могат да откажат, затова и старейшините се чувстват силни. Говори се, че всеки камион, който преминава Афгано-пакистанската граница, трябва да плати такса от стотина долара, които отиват не в Кабул, а директно в племето...
Но мира си има своята цена. Никой не засяга въпроса с опиума, от който се произвежда над половината от целия хероин, който се пласира в света. Едни от най-могъщите племенни лидери в Афганистан твърдят, че са твърдо против наркотиците.
„Опитваме се да пресечем това, то е против нашата религия, против исляма. Те са бич за младежите ни и знам, че навсякъде по света всички обвиняват Афганистан за наркотиците. Опитваме се да убедим хората, че трябва да заменят опиумните полета с други култури.”- казва лидерът на Нурзай, жестикулирайки към камерата.
Няма повече време. Трябва да тръгвам. Здрависвам се с всеки поотделно и им казвам „довиждане“. Те ме изпращат с „бай-бай“ и „досвидания“.
Това, което официалните лица не казват на глас, е, че се използват техники, сходни до тези, чрез които терористите набират бойци – плащат им определени суми на месец, за да повдигнат малко стандарта на семействата им, за да ги направят отново „добри момчета”. В момента, в който четете тези редове, стотици талибани се „обработват” за завръщане към нормалния живот чрез изграждането на постепенна финансова зависимост от чужденците. Реинтеграцията на талибаните се комбинира с древната тактика на Александър Македонски при инвазията му в Афганистан преди хилядолетия – разделяй племенните лидери и ги привличай на своя страна.
Това е част от програмата за „реинтеграция” на талибаните, тоест, връщането им към нормалния, мирен живот. Преди да тръгна към Кандахар, попитах говорителя на международните сили в Афганистан генерал Йозеф Блоц, двуметров германец с перфектен английски и излъчване на университетски преподавател - Ако съм талибански боец как ще ме привлечете на ваша страна? Какво ще ми предложите?
„Първо ще ви покажем, че ние сме по-силни. В последните 2 години ние драстично увеличихме темпото на борбата с бунтовниците. Ние се борим, ние предизвикваме бунтовниците в зони, в които те не са били предизвиквани от дълги години. Ние не чистим тези райони от талибани, а ги окупираме и показваме, че сме достатъчно силни да останем там и да създадем нова среда на живот, да изградим нови условия. Тоест, ние им показваме, че те имат по-добри алтернативи”, отговори германецът.
Виждам това с очите си в Спин Болдак. Излизаме от училището – отново е време за гадната бронирана жилетка и каската. Две местни деца се залепят за нас и ни козируват с весел кикот.
Декември, 2012 г.
Брюксел, щаб квартирата на НАТО
След това пътуване до Афганистан, приятелите ми във „Фейсбук” се увеличиха с хора, които са служили в страната като войници, други са били преводачи, а трети продължават да работят там като журналисти. Знам, че в момента, в който тази статия се появи онлайн, те ще я прочетат с интерес.
Когато мандатът на един американски президент приключи, обикновено той се захваща с автобиографична книга. Този тип литература има една голяма цел, на която са подчинени всички разкази „от кухнята”. Това е стремежът на автора сам да оправдае една или друга своя постъпка. Обикновено подобна книга има прозаично заглавие. Джордж У. Буш не прави изключение – „Decision Points” излезе в САЩ през 2010-а, а у нас преди няколко месеца. Доста интригуващо четиво в контекста на случващото се в Афганистан днес.
“Настоях съюзниците ни от НАТО да изравнят усилията си с нашите като отменят ограниченията, които налагаха на контингентите си. Неколцина лидери приеха – сред тях бяха канадския министър-председател Стивън Харпър, датският Андерс Фог Расмусен и френският – Никола Саркози. Други лидери безцеремонно ми заявиха, че техните парламенти никога няма да допуснат подобни промени. Беше влудяващо. Уж светът се беше съгласил колко необходима и справедлива е войната в Афганистан и въпреки това много страни изпращаха войски с толкова ограничени правомощия, та нашите генерали само се оплакваха как заемали място”, пише Буш във въпросната книга.
Ако бях американски журналист, бих направил кратка анкета по улиците на Ню Йорк или Чикаго, дори и във Вашингтон, със следния въпрос - помните ли защо започна войната в Афганистан?
Знам, че повечето от вас, които четете тези редове в момента, знаете отговора – защото след атентатите на 11 септември 2001 година, режимът на талибаните отказа да предаде Осама Бен Ладен, за когото американските служби твърдяха, че се крие в Афганистан. В резултат на това не особено умно решение, страната беше посочена като основен градивен елемент от „Оста на злото” от президента Джордж Буш – младши и беше ударена военно с цялата мощ на американската армия.
От началото на операция „Трайна свобода” изминаха 11 години, но какво постигнаха американците? Първо, талибаните вече официално не са на власт. Въпреки това, цели провинции са враждебно настроени към новата власт на Хамид Карзай, американските генерали и цивилни лица.
Новопостроените „демократични” институции в страната имат частична власт или влияние, огромни по площ територии са в ръцете на бунтовници и местни племена, които все още определят съдбата на бедните си и необразовани хорица.
Да, в Афганистан се забелязват проблясъци, но един самоубийствен атентат в центъра на Кабул е достатъчен, за да накара всички чужденци в региона да се скрият като уплашени деца зад високите бетонни зидове на сградите в централния квартал на Кабул – „Уазир Акбар Кхан”. Първоначално, той е бил база на талибаните, но сега е „Зелена зона” за мисията на НАТО – ISAF, повечето посолства, министерствата на новата власт и резиденциите на хората с власт. През няколко месеца кварталът е мишена за координирани атаки, в които най-често няколко ненормални ислямисти се самовзривяват, докато други обстрелват сградите с гранатомети.
Последния път подобна атака имаше само на няколко стотин метра от българското посолство.
В момента се говори за „преход”, в края на който международната общност и силите на НАТО ще предадат контрола и сигурността в афгански ръце. Тези афгански ръце ще са длъжни да създадат армия и полиция, която да наброява над 300 хиляди души.
След 2014 година местните сили за сигурност трябва сами да се борят с талибаните. Това ще струва около 4 милиарда долара годишно, които трябва да бъдат осигурявани от международни донори.
„Ние сме мотивирани да се справим на всяка цена. В момента афганистанската армия и полиция дава средно по 300 жертви на месец”, заяви във видеоконферентна връзка от Кабул говорителят на Министерството на отбраната в Афганистан генерал Мохамед Азими.
Пред журналистите, акредитирани в НАТО, Азими сподели, че в момента афганската армия спешно се нуждае от въздушна част, която да може да реагира бързо на всякакви заплахи по цялата територия на страната.
„След година, силите на НАТО вече няма да водят бойни действия. Ние ще останем в Афганистан като консултанти и съветници. Досега осем държави са заявили готовност да се включат в новата мисия. Но тепърва ще се обсъжда под каква форма”, заяви в неформален разговор високопоставен служител на НАТО.
Каквото и да се случва в Афганистан в момента, светът не може да си позволи да изостави тези хора, след като вече веднъж преобърна техния живот. Какво обаче ще костват тези бъдещи усилия и колко години ще са необходими за стабилизирането на сигурността в азиатската страна е друг въпрос.
Накрая, едно изречение за заглавието. В книгите на Халед Хюсейни, Кабул е описан като зелен град. Аз обаче така и не видях зеленина, нито пък дървета. Те отдавна са изсечени и изгорени в печките на жителите на града по време на тежките зимни месеци. Приятел ми каза, че в момента в Кабул имало инициатива за засаждане на нови дървета. Ще са нужни поне 10 години, за да може те да укрепнат. Дали дотогава НАТО ще е напуснало страната?
