„Къде са ти метафорите?”, каза тя, а на мен ми прозвуча, интересно защо, като: „Къде са ти бисерите?” Странно поради каква причина така отекна в ушите ми въпроса й. Заоглеждах се. Беше естествена реакция. Нормално раздвижване. Подтик да разбера нещо. Начин да изляза извън видимото и осезаемото. Възможност да науча нещо скрито за себе си.
Все очила ли трябва да слагаме, за да видим срамежливите пъпки? Ако дишаш силно до тях, току-виж получили световъртеж и се пречупили още преди да са се разтворили, погледнали нагоре, освободили се от тъмнината и харесали слънцето... Тъкмо решили да се поддадат, да извикат, че ги има, че са новородени, и се връщат обратно. Изплашени от посрещането и свърнали обратно. Измръзнали от хладината на първите погледи.
Къде са бисерите? Търся наоколо. Лутам се. Отивам до приятелите. До познатите. Чукам на непознати врати. Питам, озъртам се, припознавам се. Викам силно. Призовавам на помощ ехото от планината. Двама в търсенето е по-разумно от един лутащ се.
Къде са бисерите? Има ли ги в действителност? Кой ги измисли? А в мен? Бисери в мен намират ли се, или колкото щеш камъчета без стойност? Могат само да причинят удар и болезненост. Да счупиш прозорец с тях, да си ги държиш в джоба при силен вятър.
Къде са ми бисерите? Делата къде са ми...
Посрещаш наранения човек с думите си. Думите ти са щедри, топли, не ги скъпиш. Не скъперничиш, загрижен си, ласкав. Думите имат своето място и правят гнездо в човека, но обикновено след тях той продължава да е ненахранен и да изпитва сухота в гърлото, да му липсва нещо неопределено. Дори и да се е наситил, пак огладнява след часове, след ден.
Можеш да му нарисуваш риба и заедно да я оцветите.
Може да му хванеш риба от реката и да я изядете с апетит.
Може да купите аквариум и да се пристрастите към червените рибки.
Може да правиш за някого стъпки на вяра, на предоверяване, на надежда, че той или тя ще се промени, опомни, закрепи, повдигне, задраска стария човек в себе си... но да не се случва нищо подобно. Представите ти са просто част от въображаемия живот. Действителността е изкривеният ти стремеж да участваш в промяната на една личност.
Стълбите ги изкачваш ти, а другият лежи на раменете ти. Десетина пъти става, но на единайсетия? Ще подпреш слабия, ще си за него перилата нагоре, ще си пламъчето, което е изгаснало, защото той го е духал на инат или за разнообразие... а после?
Ти не се оплакваш, че правиш добро. Но доброто ти някак си се обезценява, олекотява, издребнява. Заприличва на магазин за втора употреба. Всеки научава, че този е готов да се раздава, че доброто е зашито за всеки негов джоб и по подгъвите му, и по копчетата му. Добро да искаш. Има добро! Човекът е добър, за пример е, обърнете се към него! Няма да сгрешите!
Какви са ни съкровищата? Предимно думи, предимно обещания, никаква отговорност...
Къде са ти бисерите, човече? Какви ги мислеше, премисляше, вършеше, какво се получи като резултат... Доволен ли си, или повече си недоволен?
„Не хвърляйте бисерите на свинете...“ Доброто с мярка, доброто от сърце и след преценка, доброто не на всяка цена... А онази приказка за незаслуженото добро, което се изродило в ненаказано добро...
