Като разбра, че заминавам да уча в Америка, дядо ми написа прощално писмо: "Прогнила капиталистическа свиньо, лек полет. С обич, милият ти дядо." Написал го беше на една измачкана червена бюлетина от изборите през 91-ва, важен крайъгълен камък в колекцията му от комунистически бюлетини, и беше накарал всички в село Ленинград да я подпишат. Тая чест ме трогна. Седнах, взех еднодоларова банкнота и написах на дядо следния отговор: "Мерси за писмото, комунистически лапнишаране. Заминавам утре и като пристигна, ще гледам веднага да се оженя за някоя американка. Ще гледам да си народим един куп американска дечурлига. С обич, милият ти внук."
***
Нямах солидна причина да заминавам за Америка. Вкъщи не гладувах, поне не във физическия смисъл. Не война ме беше прогонила далеч, не война ме беше заточила в чужбина. Заминах, защото имах възможност, защото носех в кръвта си беса на Запада. В гимназията, докато повечето ми връстници пиеха, пушеха, правеха секс, играеха барбут, мамеха техните, пътуваха на стоп до морето, фалшифицираха банкноти или тъкмяха бомбички за футболни мачове, аз учех английски. Зубрех думи и граматични правила и упражнявах скоропоговорки, специално съчинени за източноевропейци. "Remember the money", повтарях си непрекъснато, по улицата, под душа, дори насън. "Remember the money, remember the money, remember the money." Бях чул отнякъде, че такива фрази ти пречупвали езика.
Нашите трябва да са били горди с ученолюбив син като мен. Но не и дядо. Той ненавиждаше Запада с моралния му упадък, с липсата му на благородна ценностна система. Като малък дядо ми разрешаваше да чета само книги, които според него били подходящи за мен. "Партийна тайна" беше подходяща."Островът на съкровищата" не.
За дядо английският език беше бясно куче. Едно ухапване само отравяше мозъка ти и го превръщаше в пюре от киселци.
- Ти знаеш ли, синко - попита ме той веднъж, - какво е то да имаш киселци наместо мозък?
Поклатих глава напълно ужасен.
- Прочети тогава някоя английска книжка, моето момче, и сам ще разбереш. През първите няколко години след смъртта на баба дядо остана в родното си село, близо до гроба й. Но след един лек инсулт баща ми го убеди да се върне в София. Дядо пристигна у нас с две чанти - едната пълна с чорапи, наполеонки и слипове, а другата с прашни книги.
- Образователен подарък - каза, метна чантата през рамото ми и ми разроши косата, като да бях още малкото му внуче.
Месеци наред дядо ме захранваше с книги за партизани, за заговори срещу царисткия режим.
- Моля те бе, дядо - казвах му, - трябва да уча.
- Това, което трябва, е да развиеш качествен вкус.
Оставяше ме да чета, но само след минутка пак нахълтваше в стаята ми с някакво смешно извинение. Не съм ли го бил повикал? Нямал ли съм нужда от помощ с някой по-труден откъс?
- Дядо, това са детски книжки.
- Първо детски, после – на Ленин - казваше, сядаше на леглото и ми правеше знак да продължавам да чета.
Върнех ли се изплашен от училище, понеже някое бездомно куче ме беше гонило по улицата, дядо само въздъхваше. Представяш ли си ти овчарчето Калитко да се плаши от някакво кутренце? Оплачех ли се от побойниците, дядо поклащаше глава.
- Представи си ти Митко Палаузов да се оплаква.
- Митко Палаузов го убили в землянката.
- Като истински смелчак - отговаряше дядо и ощипваше нос, за да спре сълзите.
И така, докато един ден не сбрах всички книги и не ги натрупах в стаята му със следната бележка: "Предай на вторични суровини." Следващия път, като ме видя дядо, аз вече четях "Дивото зове".
Оттам насетне дядо прекарваше времето си главно в слушане на радио, в четене на вестник "Дума" или на събраните съчинения на любимия му Ленин. Пушеше цигари без филтър на балкона и рецитираше откъси от дванадесети том на врабчетата по телевизионната антена. Нашите се притесниха. Аз искрено се забавлявах.
- Дядо - попитах го веднъж, - ти чу ли за жирафа, дето се научил да лети?
- Жираф да лети?
Обясних му, че току-що съм го прочел в "Дума", при това на първа страница, а той се почеса по брадичката и подръпна мустак.
- Е, щом в “Дума” пише. Може пък, метър-два.
Но аз не знаех спирка:
- Дядо, а ти чу ли, че снощи в Москва Елцин наквасил Ленин с водка в мавзолея? Двамата заедно пресушили бутилката, гушнали се под ръчичка и тръгнали на зиг-заг по Червения площад.
Да дразня дядо ми носеше голяма наслада. От една страна, ме беше срам, но пък от друга... Вярно, понякога попрекалявах. Скачаше тогава дядо, размахваше бастуна.
- Ах, защо не си ми пак на пет? - подвикваше след мен. - Да ти издърпам ушите като на магаре.
Мина се така немалко време. Но в крайна сметка дядо избяга на село не заради моите подигравки, а след като един ден ме видя приведен над Оксфордския ми английски речник. Като го попита татко защо си тръгва, той не си призна.
- Омръзна ми да гледам стените - каза. - Омръзна ми да гледам как цвъкат врабчетата. Искам си Балкана, реката. Искам да почистя гроба на майка ти.
На прощаване не си казахме нищо. Стиснахме си ръце.
Без дядо да ме разсейва, аз се съсредоточих върху ученето. Модно беше по онова време децата да се явяват на сатове, да си пробват късмета в чужбина. Рано през пролетта на 99-а ме приеха в университета в Арканзас и оценките ми бяха достатъчно високи, та да си спечеля пълна стипендия, издръжка и квартира, че даже и самолетен билет дотам.
Нашите ме закараха до дядовата селска къща, за да му кажа новината лично. Те не вярваха, че важните неща в живота могат да се предават току-така по телефона.
- Америка - рече дядо, като му разправих.
Представих си как тая думичка отпървом се откъсва от стените на язвения му стомах, как се затъква в гърлото му и как чак тогава той сбира сили да я изхрачи на плочките в двора. Изгледа ме. Опипа мустак.
- Моят внук – капиталист - рече ми. - След всичкото, което съм препатил.
***
Ето какво беше препатил дядо:
Годината била 1944-та. Дядо бил на двайсет и няколко. Лицето му било грубо, но честно. Носът му бил остър. В тъмните му очи греела искрата на нещо ново и велико, нещо което щяло да промени света из основи. Бил беден. "Закусвах – казваше ми често – хляб с киселци. Обядвах хляб с киселци. А за вечеря маах само киселци, понеже за вечеря хляб нямаше."
Затова, като пристигнали комунистите в неговото село да крадат храна, дядо тръгнал с тях. Хванали гората, изкопали си подземни бункери и заживели в тях по цели седмици - денем и нощем, долу в землянките. Навън фашистите душели, дирили ги с кучета вълчаци, с пушки, с бомби и снаряди. "Ако си мислиш, че гробът е тясно нещо – рече ми дядо веднъж, – изкопай си землянка. Не, не, изкопай си землянка и поживей в нея една седмица с още петнайсет мъжаги, две-три бременни жени и една гладна коза, и чак тогава тръгни да разправяш на всички, че гробът бил, видиш ли, най-тясното нещо на земята."
"Дядо, никога не съм разправял, че гробът бил най-тесен."
"Но си го мислеше, нали?"
Най-сетне дядо така прегладнял, че не го свъртало вече в землянката. Преметнал пушката на рамо и слязъл в село за храна. В село обаче всичко било съвсем променено. От камбанарията на църквата се веело червено знаме. Църквата била затворена и превърната в зала за събрания. Селяните му разправили, че станало било голямо въстание, революция, която разкарала стария режим. Докато дядо се криел в землянката, комунизмът разцъфнал с уханни цветове. Всички хора били свободни вече, а в тъмните им очи греела искрата на нещо ново и велико, нещо, което щяло да промени света из основи. Дядо паднал на колене, разридал се и разцелувал родната земя. Веднага го приели в партията. Веднага му дали висок пост в Отечествения фронт, като партизанин, герой и мъченик в землянка. Веднага се изкачил още по-нагоре и се преместил да живее в града, където станал не знам какъв началник в не знам какъв отдел. Получил апартамент, оженил се за баба, а след една година им се родил баща ми.
***
Пристигнах в Арканзас на 11 август 1999 година. На летището ме посрещнаха двама младежи и една девойка, всичките в делови костюми, всичките от някаква организация, която полагала сериозни грижи за добруването на чуждестранните студенти.
- Добре дошъл в Америка - казаха ми тримата благо в един глас и честните им личица светнаха.
Като се качихме в колата, връчиха ми Библия.
- Знаеш ли това какво е? - попита ме момичето много силно и много бавно.
- Не - отговорих й, а отговорът ми искрено я зарадва.
- Това са делата на нашия Спасител. Словото на нашия Водач.
- Ясно - казах й. - Събраните съчинения на Ленин. Кой том?
***
Първата ми седмица в Америка премина под знамето на Международната ориентация. Запознах се с младежи от държавици, по-малки от моята. Стиснах ръцете на чернокожи. Онези от нас, за които английският беше втори език, получиха конкретни съвети, какво точно да очакват, ако ни кажеше някой, че it's fixing to rain. Какво означава yonder и как е bummer, когато си yonder без чадър, а пък it's fixing to rain.
Всяка английски дума, която знаех, едно време бях пренаписвал поне по десет пъти из празните тефтери, дето дядо ми ги носеше от ОФ-то. Всяка страница от тия тефтери беше гола скала, срещу която крясках с пълно гърло. Думите ме връхлитаха, отблъскваха се в скалата, сетне пак отскачаха към мен. В края на гимназията бях напълнил с такова ехо толкова тефтери, че те стърчаха около бюрото ми като зъбери чукари.
Но сега в Америка изведнъж се изправях срещу думи, които не знаех. А понякога тези, които знаех, изгубваха смисъл събрани една с друга. Какво е то hotpocket, чудех се? Защо съквартирантът ми се вълнува така, че две момичета от горния етаж made out? Чувствах се откъснат, съвсем объркан, докато постепенно, ден подир ден, светът около мен не се процеди през очите ми, ушите и езика. Най-сетне думите се надигнаха от плен, освободени. Лексикално опиянен, изпаднах в екстаз, Бърборех толкова много, че съквартирантът ми избяга от стаята. Връщаше се само нощем, когато вече спях. В училище преследвах съвсем случайни преподаватели, хващах ги натясно в приемните им часове и ги засипвах с въпроси, които изискваха само най-многословни отговори. Заговарях непознати на улицата с пълното съзнание, че се държа като ненормалник. И какво от това? Ушите ми бръмчаха, езикът ми набъбваше. И така няколко месеца. Докато един ден съвсем внезапно осъзнах, че това което казвам, няма никакво значение за тези около мен. Никой не знаеше откъде съм, никой не го беше грижа. На този свят аз нямаше какво да му кажа.
Барикадирах се в общежитието, в стаята като килия, претъпкана с вещите на съквартиранта - микровълнова, хладилник, компютър, колони с усилвател, телевизор, Нинтендо. Гледах "Женени с деца" и "Хауърд Стърн". Обаждах се на нашите - рядко, понеже международните разговори струваха скъпо. Притисках слушалката до ухото си, галех тънката пъпна връв на телефона, опъната на десет хиляди километра над океана. Слушах гласа на майка ми и се чувствах почти свързан. Но прекъснеше ли връзката, оставах си сам.
***
Като станал на трийсет и бил вече началник в не знам какъв отдел, дядо срещнал жената на живота си. Разиграла се класическата комунистическа любовна история: запознали се на вечерно партийно събрание. Баба закъсняла, прогизнала от дъжд седнала на единственото свободно място, точно до дядо, и тутакси заспала на рамото му. Липсата на партиен интерес у нея люто го подразнила, ала ароматът й, гъделът на дъха й по врата му го замаяли. И той се влюбил. Като се събудила, двамата побеседвали за чистите идеали и светлото бъдеще, за капиталистическото зло на Запада, за братската прегръдка на Съветския съюз и най-вече за Ленин. С наслада дядо осъзнал, че двамата споделяли страстното желание да следват Лениновия светъл пример. След събранието той завел баба право в гражданското, където се оженили.
Баба почина от рак на гърдата през 89-а, само месец след като се срина комунизмът. Бях на осем и си спомням всичко съвсем ясно. Погребахме я на село. Сложихме отворения ковчег в една каруца, закачихме каруцата за един трактор и тракторът затегли каруцата, а ние тръгнахме подире им. Дядо седеше до ковчега и стискаше мъртвата ръка на баба. Не вярвам тоя ден да е валяло, но в спомените си виждам вятър и облаци, и дъжд, от оня тихия, студения, дето пада, загубиш ли някой близък на сърцето. Дядо не плака. Седеше в каруцата, а дъждът от спомените ми валеше по голото му теме, по ковчега и по склопените бабини очи. Край тях се лееше музика - дълбоката горестна музика на обоя, тромпета и тъпана. На комунистическите погребения свещеници няма. Наместо поп дядо прочете нещо от някаква книга - дванадесети том от събраните съчинения на Ленин. Думите му политаха към небето, а дъждът ги поваляше пак на земята.
- Хубав гроб е тоя - рече дядо, като се свърши всичко. - Не е тесен като землянка. Нали така? Добре ще й е в него. Със сигурност ще й е добре.
Ей това погребение и тия дядови думи, дето политаха нагоре и пак падаха прекършени в калта, аз почнах да сънувам през втората година в университета. Вече не ходех редовно на лекции, понеже думите на преподавателите ме дразнеха като обрив. Наместо това си четях в стаята. За първа специалност бях избрал психология, ей така, без особена причина, и сега поглъщах Фройд и Юнг в промишлени количества.
- Словото им е като мая, от която мозъкът ми шупва - казах на дядо няколко месеца по-късно.
- Съвсем вярно - каза ми той. - Мозъкът ти е като тесто. Или по-точно - като пюре от киселци.
С огромен интерес научих, че човешките сънища отразявали не само личното ни подсъзнание, но и колективното. Боже мили, наистина ли имаше такова чудо? Колективно подсъзнание? Ако имаше, исках и аз да участвам. Копнеех да стана част от него, да се свържа с другите. Да сънувам техните сънища, а те да сънуват моите. Нощем лягах с надеждата да сънувам ярки трансцедентални символи.
"Днес – ситнях в едно малко тефтерче – сънувах татко на дивана – люпеше слънчоглед, а чорапите му висяха полусмъкнати като магарешки уши."
"Сънувах мама да бърка с лъжица в буркана с кисело мляко."
"Сънувах дядо в коридора, как чака да ме препъне с бастуна си."
След тоя последен сън и след малко повече от две години без дядовия глас аз най-сетне вдигнах телефона и набрах. Беше нощта на четвърти юли.
Опитах се да си представя как той седи на двора и се напряга да чете в сумрака. Ще чуе телефона и бавно, уморено ще влезе вкъщи. Опитах се да си представя лика му тъй страшно стар, че го накичих с измислена брада, за да прикрия възрастта му. Брадата сигурно е бяла, помислих. Или пък не, жълта е от никотина. Лъвска грива, буйна и дива, която е погълнала лицето. От гривата надзъртат две пламнали очи, а в тях изгарят думите на Ленин. "Електрификация плюс съветска власт – равно на комунизъм. Дайте ни детето за осем години и ще го направим болшевик завинаги." Чаках с ужас изпепеляващият му глас да ме превърне в прах, а серният му дъх да ме разпръсне по вятъра.
- Дядо - казах.
- Синко.
Треперех тъй силно, че пъпната връв помежду ни припука. Страх ме беше да не е затворил вече.
- Дядо, там ли си още?
- Тук съм.
- Там си - казах. Казах: - Дядо, помежду ни има толкова много вода. Толкова далеч сме един от друг.
- Далеч сме - каза той. - Но се надявам кръвта ни да е по-гъста от водата.
www.fakel.bg