Близо век доходите в САЩ се изравняваха все повече и бедните щати като Алабама настигнаха богатите като Калифорния. Икономистите преподаваха този урок на своите студенти като пример, доказващ теорията, за която Робърт Солоу спечели Нобеловата награда за икономика през 1987 година.

Бедните места нямат капитала, който би направил местния труд по-производителен. Инвеститорите преместват капитала в такива бедни райони, като се надяват да “хванат” част от нарасналата производителност под формата на по-голяма възвръщаемост. Производителността постепенно се изравнява в цялата страна, а след това - и заплатите.

Когато капиталът може да се движи свободно, колкото по-бедно е едно място отначало, толкова по-бърз икономически растеж постига то. В макроикономиката, казва Даниъл Шоуг - икономист от Kennedy School of Government към Harvard University - това е изключително силна връзка и ние я преподаваме във въвеждащия курс по макроикономика, тъй като това е един от малкото макро факти, които са предсказани от модел, който издържа извънредно добре (на проверката на практиката).”

Или поне издържаше. През последните 30 години изравняването на доходите до голяма степен спря. Доходите в по-бедните щати вече не настигат доходите в богатите.

Мобилна работна сила

В нов работен документ Шоуг и Питър Ганънг - докторант по икономика в Harvard - предлагат обяснения на тази тенденция. Ключът към изравняването на доходите никога не е бил само мобилният капитал. Той е и мобилната работна сила.

Обещанието за по-добър живот, което привличаше някога хора от всякакъв произход в богатите места като Ню Йорк и Калифорния обаче вече се отнася само за един образован елит - тъй като богатите райони направиха жилищата възпиращо скъпи. Щатите с най-високи доходи по правило бяха и с най-бързо увеличаващо се население, защото американците се преместваха там, където можеха да печелят най-много пари.

С времето това преселване намали географските разлики във възнагражденията. През 1940 г. средният доход в Кънектикът бе четири пъти по-висок, отколкото в Мисисипи. През 1980 г. Кънектикът все още бе по-богат, но разликата бе едва 76 %.

Шоуг и Ганънг са установили, че през двете десетилетия след Втората световна война на миграцията се пада една трета от изравняването на средните доходи в отделните щати. Моделите на миграцията обаче се промениха след 1980 година.

“Вместо (хората) да се преселват по-богати места като Сан Франциско, Ню Йорк или Бостън, ръстът на населението е регистриран на места със средни доходи като Финикс или Флорида”, обяснява Шоуг. Хората с по-ниска квалификация всъщност се изселват от щатите с високи доходи.

Проблемът не е в това, че те не могат да си намерят добре платена работа. Дори хората, които не са завършили колеж, могат да печелят повече в щатите с високи доходи. Тези пари обаче купуват там по-малко, отколкото на други места.

Високата цена на жилищата изяжда повече от допълнителния доход, който един механик или фризьор може да получи в Ню Йорк или Лос Анджелис. По-образованите хора също плащат повече, за да живеят на такива места. Техните по-високи възнаграждения обаче означават, че цените на жилищата стопяват по-малък дял от техния доход. Те все още са “на плюс”.

Законова уредба

Цените на жилищата винаги са били по-високи в районите с по-големи доходи. Разликата сега обаче е много по-голяма от преди. В проучването си двамата икономисти установяват, че това е свързано със затягането на законовата уредба на недвижимото имущество.

Това не е изцяло лоша новина. По-слабо образованите работници може и да нямат по по-бедни места възможностите, които са имали в Калифорния или Ню Йорк, но те все още са в състояние да повишат реалните си доходи, включвайки в сметката жилищните разходи, като се преместят в щати като Невада, Флорида или Тексас.

“На местата, където го няма това увеличаване на регулациите”, посочва Шоуг, “все още функционира старият процес, при който хората се преместват в по-богати райони, човешкият капитал се изравнява, доходите се изравняват - цялата верига, която се наблюдаваше в цялата страна, все още е тук, ако човек се съсредоточи само върху местата, където няма чак толкова голямо затягане на регулациите.”

Има два конкуриращи се модела на успешните градове в САЩ. Първият насърчава ръста на населението, благоприятства съсредоточения върху семейството начин на живот на средната класа и либерално разрешава строителството на нови жилища. Той бе правило в цялата страна и все още доминира на Юг и на Югозапад.

Вторият поощрява дългогодишните жители, привлича високо продуктивните, залагащи на работата хора, съсредоточен е върху естетиката и благоустройството и затруднява новото строителство. Той преобладава на западното крайбрежие, на Североизток и по живописни места като Боулдър, Колорадо, и Санта Фе, Ню Мексико.

Първият модел стимулира изравняването на доходите, а вторият - икономическата сегрегация. И двата създават градове, в които хората искат да живеят, но всеки от тях привлича различен тип жители.

Тази сегрегация има политически и социални последици, тъй като предопределя разбиранията - и погрешните схващания - за собствените съграждани и “нормалния” начин на живот в САЩ. Тя освен това има преки и непреки икономически ефекти.

“Това е определена загуба на производителност”, подчертава Шоуг. “Ако нямаше ограничения и човек можеше да строи навсякъде, щеше да е продуктивно хората да се преселват. Човек печели като сервитьор повече в Ел Ей, отколкото в Охайо. Загуба е хората да бъдат лишавани от възможността да се преместват по тези места с по-високи доходи, като животът там бива правен прекалено скъп.

Това важи не само за по-слабо образованите работници, но и за всички хора с по-ниски доходи, включително художниците и писателите, които традиционно превръщаха градове като Ню Йорк, Лос Анджелис и Санта Фе в културни центрове.”

Загубен пейзаж

Шоуг и Ганънг не се занимават в своето изследване с въпроса защо щатите с високи доходи са затегнали регулациите и така са засилили сегрегацията според образованието. Едно възможно обяснение е, че когато хората стават по-богати, а градовете - по-многолюдни, балансът между по-евтините жилища за новодошлите и приятната (или поне стабилна) среда за старите жители изглежда различно.

Когато след Втората световна война предприемачите са превръщали портокаловите градини на Калифорния в предградия, местните жители се съсредоточавали върху новите къщи, а не върху загубения пейзаж. Сега съпротивата срещу новото строителство е не само широко разпространена, но и институционализирана. Добре организираните местни жители се страхуват да не загубят удобствата, които някога са ги привлекли.

Друг фактор е разликата между жилищата като потребление - едно прекрасно място за живеене - и като инвестиция, обещаваща висока възвръщаемост след време. Затрудняването на новото строителство по места, където хората искат да живеят, оскъпява наличния жилищен фонд. Старите жители правят капиталови печалби. Регулацията, отбелязва Шоуг, “отнема потенциалната печалба на работника, който иска да се премести (в съответния район), и я превръща в печалба за собственика на къщата.”

И накрая, има възможност, която никога не се споменава. Най-образованите, богати и политически влиятелни американци харесват този резултат. Те може и да кършат ръце заради неравенството, но във всекидневието гледат на тази сегрегация като на предимство, а не като на проблем. Тя ги спасява от дебелите хора с лош вкус.

Пол Кругман може и да говори с носталгия за детството, прекарано в предградията, където водопроводчици и мениджъри на средно равнище живеели врата до врата. Аз обаче се съмнявам, че много от неговите ревностни фенове наистина ще искат да живеят там.

БТА