На 20 юли 1969 г. астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин за пръв път в човешката история стъпиха на Луната. Четири дни по-късно те – заедно с командния модул на Аполо 11 и Майкъл Колинс – бяха заключени в американски боен кораб в средата на Тихия океан.
Триумфалните астронавти бяха под карантина. Според протокола за безопасност на НАСА, тримата лунни посетители бяха ескортирани директно от мястото си на приземяване в централния Тихи океан до модифициран фургон на борда на самолетоносача USS Hornet, където започна 21-дневен период на изолация. Целта? Да се гарантира, че няма потенциално опасни лунни микроби, които да се прехвърлят на Земята с тях.
Разбира се, както бързо потвърди НАСА, нямаше никакви малки извънземни същества, които да се крият в мишниците на астронавтите или в 22 килограма лунни скали и почва, които бяха събрани и астронавтите донесоха на Земята. Но въпреки отсъствието на буквален извънземен живот, астронавтите от Аполо 11 все пак успяха да „доведат“ извънземните на Земята по друг начин, който все още може да се усети 50 години по-късно.
„Днес около 30% от обществеността смята, че Земята се посещава от извънземни с летящи чинии, въпреки че доказателства за това липсват“, заявява Сет Шостак, старши астроном в Института SETI – изследователски център с нестопанска цел, където изследванията са фокусирани върху търсенето на доказателства за извънземен живот. „Мисля, че кацането на луната има нещо общо с това“.
Сет Шостак е търсил признаци на интелигентен живот във вселената през по-голямата част от живота си. Наскоро изданието Live Science разговаря с него, за да разбере повече за начина, по който кацането на Луната е променило отношението на научната общност и хората като цяло, към търсене на извънземните и възприемането им от света.
Въпрос: Какво научиха хората за извънземния живот след кацането на Луната?
Сет Шостак: Не прекалено много. До 1969 г. повечето учени очакваха Луната да е напълно мъртва. Те знаеха от 100 години, че Луната няма атмосфера, защото когато звездите минават зад луната, те просто изчезват; ако луната имаше атмосфера, звездите щяха да се замъглят, когато се приближават до ръба на Луната. Плюс това, просто погледнете луната: Няма течна вода, температурите на слънце са стотици градуса, температурите на сянка са минус стотици градуса – Ужасни условия!
Мисля обаче, че приземяването на Луната повлия на общественото възприемане на извънземния живот. Дотогава ракетите и т.н. бяха просто научна фантастика. Но мисиите на Аполо показаха, че може да се пътува от един свят в друг с ракета, и може би извънземните го могат това. Мисля, че от гледна точка на обществеността, това означава, че полетите към звездите не винаги ще бъде просто измислица или мечта. Изведнъж вселената беше станала малко по-отворена.
Въпрос: Дали през 1969 г. учените смятат, че може да има извънземни някъде другаде в Слънчевата система?
Шостак: Марс е Великата червена надежда за извънземния живот в Слънчевата система. Хората бяха много оптимистично настроени през 1976 г., когато сондите Viking се спуснаха на Марс, че ще има живот там. Дори Карл Сейган мислеше, че може да има същества с крака и глави, които се движат наоколо. Учените обаче, бяха разочаровани, когато се разбра, че на Марс също има малки изгледи да има живот.
Ако днес попитате учените къде е най-доброто място за търсене на живот в Слънчевата система, вероятно ще кажат Енцелад или една от другите луни на Юпитер или Сатурн. Все още може да има микробен живот на Марс, но за да го открием, ще трябва да се използва наистина дълбочинна сонда, от която може да излезе нещо. Някои от луните на Сатурн и Юпитер, от друга страна, имат гейзери, които изстрелват материала направо в космоса, така че дори не трябва космически кораб да кацат там, за да го вземат за анализ.
Въпрос: Как изглеждаше търсенето на извънземна интелигентност (SETI) около 1969 г.?
Шостак: Съвременните експерименти на SETI започнаха през 1960 г. с астронома Франк Дрейк и неговия проект Ozma, където той търси обитаеми планети около две звезди, използвайки радиотелескоп. [След четири години търсене не бяха открити разпознаваеми сигнали.]
Но от 1969 г. SETI се реализира неофициално от хора, които работеха на телескопите, търсеха координатите на близки звезди и се надяваха да попаднат на радиовълни в свободното си време. Така че нямаше добра организация, докато не се появи програмата на НАСА SETI през 70-те години. Това беше сериозна програма, която в един момент имаше бюджет от 10 милиона долара годишно, така че НАСА можеше да изгради специални приемници, да получи време за телескоп и всички подобни неща.
Програмата на НАСА SETI започва да извършва планирани наблюдения през 1992 г. и през 1993 г. Конгресът я спря. В крайна сметка, един демократ от Невада уби програмата. Смятам за иронично, че точно конгресмен от Невада – дом на Зона 51 и извънземна магистрала – гласува за спиране на програмата на НАСА SETI, когато в Невада печелят повече от всеки друг от общественото увлечение с извънземните.
