Римският водопровод не е само чудо на античната технология, но и ценен източник на исторически знания, разкриващи неизвестни страници от градския живот в древността.

Европейски археолози и геолози, работещи в Неаполския залив, са пресъздали възхода и падането на южноиталийския урбанизъм – от реформите на Август и катастрофалното изригване на Везувий до варварските разрушения през VI век – по оловни изотопи, попаднали в морето от водопроводните тръби.

„Тръбният" поглед върху римската история е представен от учените в изданието PNAS.

Мощна водопроводна система е била изобретена в древния Изток – асирийците построили акведукт от варовик с дължина 300 метра, за да доставят вода в своята столица. Но само в Римската държава от епохата на ранната империя строителството на многокилометрови водопроводи за подаване на вода към населените места е придобило промишлени размери.

Само в Рим водата се доставяла през 11 акведукта с обща дължина почти 350 километра (при това повечето преминавали под земята). В резултат мегаполисът с почти едномилионно население, с многобройни бани (терми) и обществени тоалетни е получавал вода около сто литра на човек дневно. Това е съпоставимо с нивото, което осигуряват съвременните системи за водоснабдяване!

Римските инженери са успели да осигурят пренос на вода само със силата на тежестта, с минимален наклон (например 34 сантиметра на километър в акведукта Пон дьо Гар в Нарбонска Галия).

В римско време Неапол бил най-големият гръцкоговорещ град в Кампания – южен регион на Италия, играещ все по-важна роля в живота на държавата. Кампания станала житница на полуострова, освен това богатите римляни строели вили там (включително на императорите Клавдий и Тиберий) и регионът постепенно се превръщал в курортна зона.

Именно затова Октавиан Август наредил да се построи грандиозният акведукт Аква Августа, който започват в планината Терминио Туоро и доставял вода в девет града (включително Неапол, Помпей и Путеоли – важно търговско пристанище), а също към многобройните вили. Аква Августа се протягала на 140 километра – това бил най-дългият акведукт в империята.

Аква Августа, както и много други римски водопроводни системи, се състоял от масивни

акведукти (от камък или римски бетон), откъдето водата течала към потребителите по оловни тръби. Рим се славел с развита индустрия на тръбно производство.

Вулканът и империята

Проблем номер едно в сеизмично опасната Кампания били увреждания, нанасяни на акведуктите от бавните колебания на земната кора (брадисеизми), да не говорим за разрушенията след изригването на Везувий през 79 година, което унищожило четири града.

За да изяснят как водопроводът на Неапол е реагирал на природните и историческите катастрофи, учените са измерили изотопното съотношение на оловото в природните наноси на Неаполския залив. Наноси с дебелина пет метра били подложени на точна датировка.

Веднага станало ясно, че неаполското олово силно се отличава от останалите метали с антропогенен произход (олово, мед, сребро). Учените са на мнение, че самото му присъствие потвърждава, че жителите на Кампания са получавали питейна вода по оловни тръби.

Концентрацията на метала сочи верността на старата хипотеза за хроничните отравяния на римляните с олово (наскоро беше направен опит тя да бъде опровергана с твърдението за повишено, но все пак неопасно за здравето съдържание на метала в римската вода). Оловото се доставяло по маршрут, контролиран от богатите семейства на Кампания – от рудниците в Картахена и Рио Тинто в Испания.

Катастрофата от 79 година, за която сочат дървени отломки и вулканична пемза в наносите, трябва сериозно да е увредила водопроводната система. Първо, повдигането на почвата при вулкана е изменило наклона на акведукта. Второ, учестилите се непосредствено преди изригването трусове може да са разрушили част от конструкцията, но учените са сигурни, че оловните тръби са били здрави и гъвкави и земетресенията не са им повлияли.

И накрая, вулканичната пепел трябва да е засипала откритите участъци на акведукта и тръбите да са се затлачили. Римляните не са предвиждали почистване на тръбите на водопроводите, затова запушването е изисквало тяхната замяна.

Но учените най-много били учудени не от следите от природния катаклизъм, а от скоростта, с която инженерите на империята са ликвидирали неговите последствия. Само 15 години след изригването на вулкана, съдейки по изотопите, в Неапол е била прокарана и „включена" нова система от тръби, а старата била демонтирана.

Въпреки варварите

Оловните изотопи според учените дават обективна картина за петстотин години от историята на Неапол. Устойчивото нарастване на дела на вносния метал говори за разширяване на системата от тръби – строили са ги вече във включени към водопровода райони или са ги прокарвали към нови градски квартали.

Този ръст се прекъсва чак през V век, когато Кампания е сполетяна от икономически колапс след нахлуването на вестготите (410-412 г.) и вандалите (455-463 г.), после чумата (467 г.) и новите изригвания на Везувий (472 и 512 г.).

Още едно рязко спадане на нивото на оловото съответства на средата на VI век: по време на византийско-готските войни Неапол последователно бил превзет от пълководеца Велизарий (536 г.) и остготския крал Тотила (542 г.).

Впрочем градската цивилизация на Южна Италия се отличавала с жилавост. След всяко рязко спадане на нивото на олово във водата се наблюдавало неговото възстановяване – властите на Неапол не се лишавали от водопровод, макар и не с такава бързина както след катастрофата от 79 година – в пика на могъществото на Римската империя.

Последният пик на концентрацията преди „тъмните векове" е в самия край на VI век: притокът на население от съседните градове, е накарал градския елит да обърне внимание на работата на водопровода.