Авторитетният израелски професор по археология Израел Финкелщайн с факти в ръце твърди, че Изходът на евреите от Египет, който се споменава в Стария завет, се е случил всъщност 1500 години по-късно.

Своята теза ученият е формулирал в новата си книга The Forgotten Kingdom – „Забравеното царство". В нея вниманието на изследователя е насочено, както той сам се изразява, към „скритите източници на Библията". И преди всичко към Петокнижието на Мойсей (Тора) и книгата „Изход".

През 2001 година Израел Финкелщайн в съавторство с Нийл Ашер Зилберман публикуват на английски език бестселъра The Bible Unearthed. В нея, въз основа на археологични данни авторите са стигнали до извода, че на територията на Палестина, Египет и в съседство не са били открити конкретни доказателства за съществуването на великото царство Израил, величествения „Изход" от Египет и завоюването на „обетованата земя".

„Съдържащата се в Библията историческа сага – пише в пролога на книгата – за срещата между Авраам с Бога и неговото пътешествие в Ханаан, до избавянето от Мойсей на децата на Израил от робство, до разцвета и падението на царствата Израил и Юдея – е било не чудесно откровение, а блестящ продукт на човешкото въображение.

Както свидетелстват археологичните данни, за първи път тя е била замислена в продължение на две или три поколения, преди около двадесет и шест столетия. Нейна родина е било Юдейското царство – слабонаселена област с пастири и земеделци, ръководени от далечна столица, разположена в центъра на планината, на тесен гребен между стръмни, скалисти клисури."

Специалист в своята област, Финкелщайн е свикнал повече да се доверява на материални свидетелства, а не на думи. И откритите за повече от 70 години разкопки в тези краища безмълвни свидетели (артефакти) са доказали, че огромната империя на Давид и Соломон всъщност не е съществувала.

Тя е била плод на въображението на по-късните редактори на Свещеното писание. Никакви археологични следи от съществуването на това митично царство в ранния железен век на Палестина – или както я наричали древните юдеи – Пелешет, тоест „страната на филистимците" – не са се съхранили. Може би на небесата, но не и в земята.

Дълго преди Финкелщайн сериозни, включително и еврейски учени, са критикували старозаветните басни за „десетте египетски наказания" и особено самия Изход. Основание за такова умозаключение били не археологически разкопки, а липса на споменаване за изхода на евреите от Египет в египетските източници.

Книжниците на фараоните са „проспали" такова важно събитие или просто не са го забелязали поради неговата нищожност – отишли са си няколко пастири от тучните пасища, и какво толкова? Но в съзнанието на потомците тези бягащи роби са се превърнали в нещо значително и дори фундаментално.

Историята е сплав от различни дисциплини. Каквото липсва в документалните източници, може да бъде открито в отломки от статуи, монети, фрагменти от сгради и т.н. Но в случая с „Изход" мълчат всички и всичко, освен неколцина древноеврейски разказвачи.

Новата си книга Финкелщайн посвещава на Израил, държавата на север, която поради прегрешения пред Всевишния през 722 г. пр.н.е. е завоювана от асирийците, а нейният елит завоевателите изпратили в Месопотамия. Редакторите на Стария завет, напротив, са произхождали от Юдея, разположена на юг държава, където вещаели почти всички древноеврейски пророци.

Юдея загубила своята държавност едва с превземането на Йерусалим от Навуходоносор II, владетел на Вавилон, през 597 г. пр.н.е. Пребиваващите в Месопотамия и по-късно – в Йерусалим, първосвещеници са създали Тора – Петокнижието на Мойсей. Дори в Новия завет хората от север се наричат самаритяни или самаряни, които не познавали състраданието, да не говорим вече за вяра в Бога.

Според сведенията на Финкелщайн Юдея със столица Йерусалим е била до VIII век незначително княжество, докато Израил със столица Самария е получил признание на център на властта в региона.

Разликата в класификацията намерила отражение и в културата. Наред със създаването в този период на всевъзможни административни учреждения и размаха на монументалното строителство в Северна Палестина (Израилското царство) се развивала и писмена култура, а Южна Палестина (Юдея) изоставала от него по всички параметри.

Двама от така наречените 12 „малки" библейски пророци – Осия и Амос (VIII в. пр.н.е.), посочват в Стария завет на грешния цар на северната империя (царството Израил) Божия гняв и в своите проповеди се обръщат към „живото предание" на Израил – темата за изхода на евреите от Египет през март-април (1 адар – 14 нисан) 2448 г. пр.н.е.

Според Финкелщайн юдейските редактори на Стария завет са черпили своите сведения от архивни източници в Израилското царство, и са сбъркали с географията. И тази хипотеза има документално потвърждение.

Исторически предпоставки за старозаветния „Изход" всъщност са съществували, но в съвсем различно време. В „Юдейските древности" на Йосиф Флавий и в Трета Книга Царства се споменава за похода на египетския фараон от XII (Либийска) династия Шешонк I или Шешенк (в различни източници името му се предава също като Шишак или Сусаким) към Йерусалим.

Тази военна кампания в Палестина, която отдавна се отнасяла към сферата на влияние на египетската държава, била предприета от фараона през 926 пр.н.е. В Библията се съобщава, че фараонът донесъл от Йерусалим много съкровища.

Данните от археологическите разкопки свидетелстват, че страната, която по-късно става Юдейско царство, в този период е била слабо заселена и още повече в нея не се е намирала блестяща столица, която можело да се разграби. По-скоро може да се говори за военни набези на египтяните в Северна Палестина.

Споменаване за господството на египтяните западно от Тивериадското езеро, по-известно като Галилейско море, Финкелщайн намира в историята за цар Саул, претърпял поражение в битката с филистимците в планината Гелвуя и завършил живота си със самоубийство. Напълно е възможно филистимците да са действали в качеството на съюзници на по-могъщите египтяни.

Следователно Изходът може да е бил спомен за стара египетска наказателна експедиция, която по милостта на фараона е довела до образуването на ново царство, станало впоследствие Израил. Заедно с историята на наследника на Саул – цар Давид, изходът от Египет представлява основополагащ мит на северната империя. При това може да е ставало дума за „културно-историческа памет", отбелязва Финкелщайн, а не за „изображението на конкретни събития".

Но по какъв начин държавната идеология на ненавистното Израилско царство е намерила своето отражение в политико-религиозните традиции на Юдейското царство, от което в края на краищата се е появил Старият завет?

И отново Финкелщайн призовава на помощ археологията. Той се аргументира с това, че по-късно през VIII в. пр.н.е. в Юдея са се появили елементи на високата материална култура на Израил, например производство на зехтин, погребални обреди и определен тип керамика. В същото време, като се започне от 730 г. пр.н.е., в Юдея значително нараства броят на населението, което се увеличило трикратно за няколко поколения.

Финкелщайн обяснява този феномен с големия брой бежанци, устремили се на юг след разгрома на Израилското царство от асирийския владетел Салманасар V. Елитът на разгромената държава бил депортиран във Вавилон, а повечето поданици се разпръснали по далечните провинции на Асирия, попадали в Юдея, където заедно със своите животни донесли и своите митове.

В други, различни от Библията, източници се казва, че в тази епоха над Юдея господствала династия, чийто родоначалник бил Давид. Този факт е възможно да обяснява, че пред редакторите на Библията е стоял проблемът с въвеждането на неофити във всеобщата история на юдеите и създаването на „панюдейска" идеология.

Това обяснява двойствения характер на Давид в Библията – великият владетел, на когото не били чужди човешките слабости и политическите грешки. „Израил", названието на загиналата северна империя, според Финкелщайн по такъв начин е бил интегриращ конструкт, „апелиращ към жителите на някога израилските територии на север" да се присъединят към еврейската нация и управляващата я династия в Йерусалим.

С това разбиране на историята „Изход" скоро е започнал да играе нова роля. Първоначално споменът за далечната победа над Египет е укрепвал собствената увереност по време на политиката на колебание на Юдея между две велики държави – едната на Ефрат и другата на Нил.

След завладяването на Йерусалим от вавилонците през 597 г. пр.н.е. разказът за Изход бил представен в служба на новата теология – като Изход от вавилонския плен.