От детството се сблъскваме със забавни картинки – рисунки, които се променят и в които може да се види ту лице на старица, ту млада дама; неподвижни картинки, в които независимо от статичността, се чувства движение.

Свикнали сме, че нашето зрение лесно може да се измами. Но чувството за време? И тук ли се лъжем? Оказва се, и възприятието за време оставя много въпроси и отваря голямо поле за експерименти.

Оптичните илюзии ни учат – от гледна точка на човешкото съществуване е важно не само това, което наистина е действително, но и това, как ние интерпретираме тази реалност. При това желателно е да се върви малко пред реалността, да се прогнозира развитието на събитията, да се планират собствените действия.

Мозъкът има технологии, позволяващи да се прави това на базата на сензорни данни и достатъчно бързо, но скоростта се достига понякога с цената на заблуди – ние виждаме това, което го няма.

Илюзиите, свързани с времето, са по-малко известни, но и в тях се проявява същият ефект – коригиращата работа на мозъка при обработката на данни, получени от осезателните органи, води до възникване на доста странни усещания.
Замръзналата стрелка

Може ли времето да спира? За човешката психика – безспорно. Това явление се обозначава с гръцкия термин „хроностазис", което се превежда като „спиране на времето".

В качеството на илюстрация обикновено се дава пример със секундната стрелка. Отдавна е забелязан такъв ефект: ако човешкият поглед случайно попадне на циферблата на часовника, то секундната стрелка сякаш за известно време замира на място, а следващият ѝ „тик" изглежда по-дълъг, отколкото останалите.

Каквото и да говорят физиците за природата на времето, за човека това преди всичко е не теоретично понятие, а усещане. Феноменът хроностазис се обяснява от науката с особеностите на човешкото зрение.

Става дума за това, че нашите очи постоянно извършват сакади – малки бързи движения, сякаш сканират околния свят. Но ние почти не ги усещаме. За да се убедим в това, е достатъчно да направим малък експеримент – да се приближим към огледалото и отначало да фокусираме погледа върху, да речем, дясното око, а след това – върху лявото. Или обратно.

И ето го чудото – в огледалото очите остават неподвижни! Къде е движението, с което сме прехвърлили погледа от едното око върху другото? То е скрито от нас (макар че страничен наблюдател ще потвърди, че очите са се движили).

Ако възприемахме зрителната реалност, както я възприема видеокамера, тоест непрекъснато, недискретно, то околният свят би ни се струвал размазан. Вместо това мозъкът потиска информацията, получена от зрителния нерв в хода на сакадата, продължавайки във времето това ясно изображение, което е било получено преди нейното начало.

Хроностазисът е друг начин да се почувства тази особеност на зрението. Натъквайки се на някое ново движение (в дадения случай – движението на секундната стрелка), мозъкът прави за нас стопкадър, а след това бързо привежда усещането за време към обичайното.

Подобен ефект, вече проверен лабораторно, може да се наблюдава в експерименти с чужди изображения. Например с определена честота в определен еднакъв период от време ни показват изображение на ябълка. И изведнъж сред тези картинки се появява рисунка с обувка и ни я демонстрират толкова, колкото ни показват и ябълката. Но при това възниква ясно усещане, че обувката ни е показвана по-дълго.

Мозъкът се зацепва за новото и ни дава възможност да разгледаме чуждото включване. Отдавна е развенчан митът за 25-ия кадър, който е невъзможно да се види при гледане на филм, но който действа само на подсъзнанието.

И макар че инерционността на човешкото зрение е такава, че ние наистина не виждаме отделни кадри, то само при плавно движещо се изображение при скорост 24 кадъра в секунда вграденият единичен кадър се отчита, и то не подсъзнателно.
Страхът спира времето?

Съществува широко разпространено мнение, че мозъкът повишава разделителната способност на възприемането на времето в критични, опасни ситуации.

Вероятно всички сме слушали разкази за войници, които са видели как бавно, пред очите им, се взривява снаряд, или за жертви на катастрофи, пред които сцената на инцидента се е разигравала в забавен режим.

За проверка на хипотезата за усещането за забавяне на времето в момент на опасност двама американски неврофизиолози – Чес Стетсън и Дейвид Игълман, провели през 2007 година интересен експеримент. За опита те наели в атракционен парк кула, от чиято 31-метрова височина човек може да падне и да остане невредим – долу имало предпазна мрежа.

Резултатите от експеримента не потвърдили хипотезата. Вярно, остава въпросът наистина ли участието в атракцион създава това необходимо ниво на стрес, понеже доброволците предварително знаели, че нищо не заплашва живота и здравето им. Но естествено, никой не се решава да изпрати хора срещу реална смъртна опасност.

Светлина от миналото

Все пак Стетсън и Игълман успели да извършат работа, която значително издигнала науката по пътя на разбирането на времевите илюзии. За да се обясни нейния смисъл, за начало нека си спомним, че човек получава информация по различни сензорни канали и не всички тези канали работят с еднаква скорост и ефективност.

Например в условията на лошо осветление се влошава зрението и се забавя обработката на зрителна информация. А при нормална светлина тактилните данни преминават по нервните канали по-дълго, отколкото зрителните.

Чес Стетсън дава такъв пример – върви човек през гората, настъпва клонка и чува изпукване. Наистина ли това пукане идва от настъпената от него съчка? Или тя е настъпена наблизо от някой по-голям и хищен?

За оцеляването е било важно човек да знае това, поради тази причина, според Стетсън, мозъкът е изработил механизъм за синхронизиране на сензорните канали и моториката, за да разбира Homo sapiens ясно връзката между своите действия и видените или чутите, или идентифицираните с помощта на осезанието резултати.

Американският неврофизиолог нарекъл този механизъм прекалибриране (recalibrating) – в неговия процес мозъкът премества във времето информацията за действията близо до информацията за резултата и по такъв начин цялата наша съзнателна дейност лежи сякаш аха-аха в миналото.

Ние действаме по-рано, отколкото го съзнаваме. Ако се върнем към аналогията с клонката, то отначало човекът я е настъпил и чак след това, след няколко милисекунди, тя е изпукала. А се възприема така, сякаш пукането се чува едновременно с движението на краката. Но може да се направи опит леко да се измами този механизъм и тогава се получават интересни илюзии за възприятието на времето.

Експериментът на Стетсън и Игълман се отличавал с невероятна простота. Те приканвали доброволци да натискат копче, след което със закъснение от 100 милисекунди светвала лампичка. Това се случвало многократно, но към края на опита лампичката започвала да свети без забавяне, а веднага след натисването на копчето.

В този момент у доброволците възниквало усещане, че лампичката светвала още преди да натиснат копчето. По такъв начин мозъкът, приближавайки във времето моториката с информацията от зрението, при намаляване на забавянето не успявал да се пренастрои и виждал данните за резултата в миналото в сравнение с данните за действието.
Скачащите зайци

И така, усещането за време не може да се смята за абсолютно – ние възприемаме времето само в съвкупност и във връзка с други фактори от околния свят.

Това се потвърждава от още една илюзия – така наречения капа-ефект. Той се наблюдава в хода на също много прост експеримент. Пред доброволците се поставят два източника на светлина. В даден момент светва една лампичка и след известно време – втора.

Ако лампичките са отдалечени на голямо разстояние една от друга, а след това се запалят последователно със същия период от време, то субективно доброволецът оценява втория промеждутък като по-дълъг.

Едно от предложените обяснения на ефекта се нарича хипотеза за постоянна скорост и произтича от предположението, че усещането за пространствено-времеви параметри играе ролята на оценка на движението.

В по-сложен вариант на експеримента повече от два източника на светлина последователно проблясвали по въображаема линия. И макар разстоянието между светването да не било еднакво, лампите се запалвали през еднакви интервали. Човешкият мозък очевидно възприема тази последователност като проява на един предмет, намиращ се в движение.

И естествено, ако се предположи, че той се движи с еднаква скорост, то нееднаквите дистанции между различните проблясъци той трябва да премине за различно време. Но дори ако това не е така, илюзията се запазва.

Друга илюзия, която не е свързана с времето, е наречена „кожен заек" (cutaneous rabbit). Ако с малък интервал докоснем китката, а след това – лакътната сгъвка, то се появява усещането за докосване по цялата вътрешна страна на лакътя – сякаш скача заек. Тоест и тук наблюдаваме стремеж на мозъка да обедини последователни и разсеяни в пространството събития в някаква траектория.