Завършваме разглеждането на трите основни групи условия, които според Клод Щайнер водят до формиране на един от най-разпространените типове жизнени сценарии.

Остана да разгледаме последния от тях: „Без радост". В какво се проявява той?

За човека, живеещ по този сценарий, животът изглежда монотонен и безрадостен, а за да върне неговите краски, той прибягва към разнообразни допинги. Крайно следствие на ярко изразения сценарий „Без радост" могат да станат алкохолизмът или наркоманията.

„Да не чувстваш това, което чувстваш" и „да не си щастлив" – ето двете основни нагласи.

Източник на много радости се явява нашето тяло. Удоволствието от вкусната храна, усещането от лекия и топъл ветрец върху кожата, изумителното разнообразие от аромати, насладата от приятна музика – всичко това е възможно благодарение на нашето тяло и осезателните органи.

Но в съвременния свят се наблюдава тенденция да се пренебрегват тези малки радости. Бесният темп на градския живот ни е научил да хапваме на крак, да чувстваме по пътя към вкъщи не топлината на слънцето и прохладата на вятъра, а изцяло да се потапяме в мислите си и постоянно занякъде да бързаме.

Всичко това води дотам, че нашият живот се концентрира изключително в „главата", като силно сме отвикнали да чувстваме своето тяло и неговите потребности.

Много хора губят връзка с тялото си и се учат да игнорират неговите послания. Не става въпрос за основните потребности – като храна, сън и т.н. Усещанията на тялото са много повече и разнообразни. Те се преживяват с тялото. Да живееш само с главата, означава да живееш без радост.

Нашето тяло притежава огромна мъдрост – то винаги знае кое за нас е добро и кое – лошо. Достатъчно е да се вслушаме в усещанията си и веднага ще разберем, че престоят в задушно задимено помещение е неприятен (а значи е вреден), а излизането на чист въздух е приятно (веднага ни се иска да поемем дъх с пълни гърди), сътрудничеството с другите е приятно, а лъжата е неприятна (как се чувствате, когато лъжете, как се чувства вашето тяло?), чувството за ситост е приятно, а преяждането носи тежест и дискомфорт.

Тялото отлично знае кога му се иска да прилегне и кога да се движи. Защо тогава хората изпушват по три кутии цигари на ден, преяждат, лъжат, предават, напиват се до смърт или вземат наркотици? Защото нашата естествена връзка с тялото е силно нарушена.

Ние много лошо го чувстваме, затова, за да получим удоволствие, са ни необходими изкуствени стимули – цигари, кафе, енергийни напитки, алкохол, наркотици. А някои се пристрастяват към всякакви лекарства и илачи за всевъзможни житейски случаи – за отслабване, против безсъние, за блясък в очите и ноктите и т.н., мечтаейки да открият вълшебното прахче, от което всичко в живота ще се нареди.

Без удоволствия животът изглежда прекалено тъжен и еднообразен. Вземането на допинги временно връща на човека загубената цялостност. И както пише Щайнер, те „за кратко възстановяват връзката между центъра и останалите части на тялото, или поне частично".

Цветовете стават по-ярки, човек си връща загубената увереност, а светът отново изглежда прекрасен и чуден. Но тази връзка се възстановява за кратко, а различните вещества имат странични ефекти (главоболие, лошо самочувствие на следващия ден). Организмът честно ни подсказва какво мисли за такива стимули. Но ние сме свикнали твърдо да игнорираме неговите послания, докато не започне да отказва някой жизненоважен орган.

Нашите осезателни органи са изключителен инструмент, който позволява на човека да се наслаждава на разнообразието от форми, цветове, аромати, звуци. Но ние не използваме дори една трета. Всички те са подчинени на рационалното мислене. Образната (ейдетическа) памет на децата се превръща в бедно възприятие на възрастните.

Когато всичко в живота започне да се подчинява само на една цел – да бъдеш ефективен, продуктивен, да правиш пари и да се конкурираш с другите за по-добро място под Слънцето, – то образната памет само ви спъва, така че забравете за нея. И ние забравяме.

Забравяме какво е това слух. Чуваме думите, но не интонацията; чуваме рева на мотора, автомобилния сигнал, звуци, звънци, а тъй като те нищо не ни говорят, забравяме как да слушаме радостната или тъжна мелодия на човешкия глас.

Всичко, което виждаме и чуваме, са черно и бяло, закодирани с помощта на азбуката на нашия „компютър". Ние се оказваме в тясна клетка, в която сами сме се поставили. А след това се опитваме поне за малко да избягаме с помощта на допинги.

Подготовката за сценария „Без радост" започва още в детството. Вродената склонност на децата да изследват всичко, което се намира в пределите на техните осезателни органи, се ограничава от родителите. Предметите се разделят на позволени и непозволени за изследване. На децата се забранява да се докосват до определени части на своето тяло, да пипат тялото на друг човек. Сексуалността и чувствеността са отделна и много забранена тема.

Децата рядко се приучват да се замислят за това, откъде е дошъл дискомфортът в тялото, че главата ги е заболяла от задуха в помещението или защото не са яли. Вместо това децата усвояват шаблона на поведение на възрастните: „Пий хапче и ще ти мине."

Децата обичат да скачат, да тичат, да се смеят високо, да викат, протестират и капризничат. Но родителите често трудно понасят такава силна проява на чувства. И тогава започват да учат децата да „бъдат в рамки", а заедно с това за жалост поставят основите на формирането на жизнения сценарий „Без радост".

Учим децата от малки да се примиряват с усещанията за дискомфорт, като често не им даваме възможност да изберат това, което е приятно за тях, и затова им се налага да правят това, което изискват от тях другите – да носят неудобни дрехи, да седят неподвижно (докато тялото изисква активност), да преживяват страх или емоционална болка.

Адаптацията към неприятните усещания на пръв поглед изглежда полезна, но тя има и обратна страна. Умението да търпиш дискомфорт и да не слушаш тялото си може да ти е много „полезно" в „зрелия" живот.

Първото дръпване на цигарен дим предизвиква кашлица и болки в гърлото, а вкусът в устата не може да се нарече приятен. Организмът реагира с отхвърляне, но умението да търпим дискомфорт с успех ни помага да го преодолеем и да превърнем това, което е противно, в приятен навик.
Навикът да игнорираме неприятното усещане се придобива от отчуждението от осъзнаване на частта на тялото, която изпитва този дискомфорт. Съзнанието за постоянна адаптация към стреса се налага да бъде постоянно изключено от повечето органи и части на тялото.

Ако човек свикне да живее в такъв режим, то той престава да слуша мъдрия глас на своето тяло и се заема със саморазрушаване.