Как психотерапевтите определят типа личност на човека? И как решават кой е здрав и кой – не?

Това става основно по така наречените защитни механизми.

Впрочем психотерапевтите обръщат повече внимание не на типа личност, а на така нареченото ниво на нарушаемост – тоест колко човек е „ненормален". Макар че по същество нормата според психолозите е само това, което е характерно за повечето хора в даден период от човешката история. А и нормите са доста относителни.

Също както няма ясни граници между годишните времена, няма граници между „нормалните" (веднага слагаме тази думичка в кавички, за да покажем нейната относителност) и „нарушените" хора. И през май понякога вали сняг, а през януари може да поникне трева.

По същия начин „нормалният" понякога е способен да посегне с вилица към някой, а „ненормалният" да получи Нобелова награда по икономика. Но да се върнем към защитите. Какво са те и за какво са необходими?

Защитните механизми са несъзнателни автоматични действия, насочени към отстраняване или намаляване на всички изменения в устойчивостта на биопсихологическия индивид. Или просто това, което защитава нашето собствено Аз, нашата цялостност и идентичност.

Защитите биват примитивни и вторични (зрели). Първите имат вроден характер и съществуват във всички, вторите са придобити и това, какви ще бъдат те, много зависи от възпитанието и развитието на жизнения път.

Много психолози обаче не смятат примитивните защити като такива, по-скоро това са адаптивни механизми, с помощта на които детето успява някак да се справи със стресовете на този свят. Именно по тази причина, според това какви защити преобладават у човека – примитивни или зрели, – се определя неговото ниво на смущения.

Колкото повече са архаичните защитни механизми (или по-малко зрелите), толкова повече „нездрав" е човекът. Искате ли да определите какви механизми преобладават у вас? Това не е лесно.

Зрелите защити се осъзнават частично и не веднага, а за осъзнаване на примитивните защити (ако те преобладават при вас, тъй като човек има и едните, и другите), ще е необходимо незнайно колко време и цял вагон откровения пред себе си.

Впрочем, както казва незабравимият Зигмунд Фройд: „Гласът на разсъдъка е тих, но той ще ви повтаря, докато не го чуете."
Примитивните защити

Изолация. Когато детето е превъзбудено или разстроено, то просто заспива, преминава в друго състояние на съзнанието. Възрастният вариант е изолация от социални и междуличностни ситуации, замяна на напрежението от взаимодействието с другите хора с вътрешни фантазии.

Това е много характерно за така наречените шизоидни личности – своеобразни „извънземни" сред нас, разсеяни непохватници и мълчаливци, които „не се ползват с успех сред момичетата", но които един ден ще докажат уравненията на Навие-Стокс.

За по-малко талантливите, уви, животът „в изолация" не е толкова радостен. Например склонността към използване на алкохол и наркотици, за да се постигне въпросното „състояние на изменено съзнание", също може да се разглежда като разновидност на изолацията.

Отрицание. Първата реакция на човека, който е чул страшна диагноза или за смъртта на близък, е „Не!". Този ранен начин да се „справим" с неприятностите ни е познат още от детските години и се крие в детския егоцентризъм: „Ако не призная това, значи не се е случило."

Не мисли за лошото и то няма да се случи! Усмихвай се и в живота ти всичко ще е окей! Бъди позитивен!

Съвременната мода за „позитивно" води началото си именно от тази защита (а също от изтласкването, за което ще стане дума по-долу). Затова при много хора тя работи – тези, които не са много запознати с дълбочинната психология и не хранят страсти към рефлексите. И в този смисъл такава защита е полезна, но не е добре, ако тя ви владее дотолкова, че ви затваря очите за очевидните неща.

При тези хора, каквото и да става, все е към по-добро, всичко е по волята Божия, дори ако тази воля кара жените да търпят мъж тиранин или да игнорират свидетелствата за сексуални посегателства на бащите над дъщерите си и т.н.

Най-очевидният пример за психопатология, където главна роля играе отрицанието, е манията (маниакално-депресивните състояния). Такива хора са склонни в невероятна степен да отричат своите физически потребности, лични слабости и дори собствената си смъртност.

Обратната, изтласкана страна на този „медал" е тежката депресия и слабост, които се отричат от тези хора и в които неизбежно периодично „пропадат".

Всемогъщият контрол. Както и всички примитивни защити, и тази произхожда от детството. Става дума за това, че малкото дете вижда света в своеобразно криво огледало. Всичките блага (храна, грижа, ласка), които децата получават от околния свят (майката), те буквално приписват на самите себе си. Освен това „смятат", че всичко това е постигнато от тях, а не че някой им го е дал.

Остатъците от това наистина сладко чувство живеят във всеки от нас – именно те поддържат нашето чувство за компетентност по някой въпрос и жизнената ни ефективност по принцип.

Крайната форма, както винаги, е нелицеприятна. „Да прегазиш другите", е основният принцип на хората, при които преобладава всемогъщият контрол. Такива хора често може да се срещнат там, където са необходими хитрост, любов към адреналина, риска, опасността и готовността да подчинят всички интереси на главната цел – да проявят своето влияние.

Често сред тях има мастити бизнесмени, политици, генерали, сътрудници на ЦРУ и КГБ, те може да се срещнат във всички сфери, където има много власт в чист вид.

Примитивна идеализация (и обезценяване). Всички ние някога сме смятали родителите си за най-силните, смелите и прекрасни хора на Земята. Искрено сме вярвали, че татко може да повдигне планини, а мама е най-красивата на света.

Следствие от тази вяра е нашата склонност да се вслушваме в мнението на авторитети. Ние автоматично и несъзнателно приписваме на уважаваните хора повече мъдрост, ум, способности. Нужно ли е да казваме, че такава вяра далеч невинаги има основание.

Същата идеализация сработва, когато се влюбим. В нормални обстоятелства, с развитието на отношенията, тя постепенно си отива, сменя се с просто човешко уважение и по-дълбока любов, която, знаейки недостатъците на ближния, е способна да го приеме.

Често впрочем любовта е зла. И практически обожествяваният човек „изведнъж" се оказва типична „свиня" (простете за израза). Става дума за това, че колкото по-силна е идеализацията, с толкова по-голяма защита е свързана тя – защита от критика (още в началния етап на отношенията).

Колкото по-силно се обожествява човек, толкова по-печално ще бъде разочарованието. Защо да защитаваме толкова неприятен субект? Това е вече друг въпрос – поради различни травматични ситуации в детството много хора несъзнателно имат нужда от идеализиран обект.

Такива хора може да се срещнат не само сред безумно влюбените, но и сред вярващите фанатици, например.

Проекция, интроекция и проективна идентификация. Проекцията е процес, в резултат на който вътрешното (чувства, мисли) грешно се възприема като външно. Детето, преживяло някакво неприятно усещане (например колики), ги преживява по-скоро сякаш нещо му причинява болка, отколкото като нещо, което го боли отвътре.

То не само не е способно да разграничава външното и вътрешното, но и по разбираеми причини е склонно да приписва всичко неприятно (откъдето и да идва то) на външния свят, а не на собствения си организъм.

Срещали ли сте някога хора, които, докато си общувате, изведнъж започват да виждат във вас истинско огледало – самите себе си? Освен това вие откривате, че те ви приписват само най-лошите си качества и никога – добрите. Така работи проекцията. Най-ярките ѝ представители са патологични ревнивци с тяхното отричане на собствените желания и приписването им на друг човек.

По противоположен начин действа интроекцията – процес, благодарение на който идващото отвън грешно се възприема като идващо отвътре. С помощта на този механизъм малките деца се идентифицират със своите родители, попиват техните норми на поведение, черти на характера, стереотипи и т.н.

В патологичните форми тази защита се проявява като т.нар. идентификация с агресора. Тоест когато измъчваният някога човек с времето става тиранин и садист.

Проективната идентификация е една от най-сложните защити. Това обаче не отменя повсеместното ѝ разпространение в нашия живот. Често ли ви се случва да слушате от познати фрази от рода: „Този тип веднага не ми хареса"?

Ако да, то знайте – тук не става дума за това, че вашият познат има много развита интуиция (чиято прекомерна проява също може да говори за нарушение), а в това, че при него е сработил механизмът за проективна идентификация, когато човек по неосъзнати причини не харесва друг човек.

В резултат първият също съвсем неосъзнато започва невербално – с поза, жестове, мимика – да се държи спрямо другия така, че и вторият в края на краищата да почувства неприязън към него. След това първият с победно изражение на лицето може съвсем справедливо да заяви: „Е, какво ви казвах? Този тип веднага не ми хареса!"

Много често проективната идентификация процъфтява на семейно ниво. Например когато жената дълги години храни безпочвени подозрения към мъжа си и най-после си „постигне" той да ѝ изневери, след което с тържествена горчивина съобщава: „Казах ти аз, че си женкар!"

Разцепване. Смята се, че източниците на тази защита се крият в дълбокото детство, когато детето още не може да си дава сметка за това, че родителите му притежават както хубави, така и лоши качества.

За детето е много трудно да разбере, че майка му също може да бъде „лоша", особено ако самата майка не обича много да осъзнава своята „лошота".

Нужно ли е да казваме колко често тази защита преобладава в умовете и сърцата на възрастните, продължаващи да вярват в абсолютната правота, мъдрост и опитност на своите майки, бащи и т.н.

Понякога невъзможността да се спори с „правите във всичко" родители може да доведе до трагедии. С този механизъм на защита са тясно свързани идеализацията и обезценяването. Изобщо всички защити са доста тясно свързани помежду си и често се преплитат.
Зрелите защити

Няма да разглеждаме всички защитни механизми, които се отнасят към тази група, тъй като те са доста. Ще споменем само основните от тях.

Изтласкване. Основната от висшите защити. Нейната същина е да изтласка от съзнанието неприемливите мисли, импулси, постъпки, чувства в сферата на несъзнателното. Изтласкването господства във всички сфери на нашия живот и ни защитава например от неприятни спомени.

Елемент на изтласкване има в действията на повечето зрели защити. А прекаленото изтласкване може да доведе до невроза. Изтласкването е особено „любимо" на т.нар. истерични (театрални) личности.

Регресия. Това е относително прост защитен механизъм. Много хора в състояние на умора започват да хленчат. Други не могат да се откъснат от компютърните игри (само че става дума не за пълноценна игрова зависимост, чийто източник е доста по-дълбок и архаичен) или гледат анимационни филми на 40 години.

Всичко това са примери за регресия – временно завръщане към детското поведение, към предишните стадии на развитие. Нищо лошо няма в това и периодично регресира всеки от нас. Но някои не могат в необходимия момент да се откажат от регресията, тя започва да определя тяхната стратегическа линия за преодоляване на жизнените трудности.

Те хленчат, за да им помогнат колегите в работата, цупят се, ако личният им живот не върви, за нищо на света не искат да признаят своите грешки и да поемат каквато и да е отговорност. Психолозите могат да характеризират такъв човек като инфантилна личност.

Интелектуализация. Това е опит да се контролират собствените емоции с помощта на ума. Човек, използващ интелектуализация, разговаря за своите чувства така, че събеседникът му остава с впечатление, че той изобщо не изпитва никакви чувства.

Например: „Е, да, малко съм ядосан по този повод", казано мимоходом с равнодушен тон, е ярък пример за интелектуализация. Човек спокойно анализира своите чувства – дори ако те предполагат доста бурни преживявания – и говори за тях, сякаш съобщава какво ще е времето.

Всъщност ние и сега се занимаваме с интелектуализация – опитваме се да разкажем за нещо важно, емоционално наситено, с психологически термини. И това не е вредно, а напротив. Но само докато интелектуализацията не доведе до блокиране на нашите чувства изобщо, докато ние, независимо от „трезвия" си разсъдък, все още съхраняваме възможността да се радваме, да тъжим, да се смеем или да плачем.

Рационализация. Бенджамин Франклин е казвал: „Колко удобно нещо е да бъдеш разумно същество, понеже това позволява на човека да намери и измисли причина за всичко, което възнамерява да извърши."

Невинаги успяваме да получим това, което искаме, и тогава казваме: „Е, то се знаеше" (понякога това явление се нарича „зелено грозде", по баснята на Езоп за лисицата и гроздето). А когато се случи нещо подобно, решаваме: „Не е толкова лошо", „Това беше полезен опит" („сладък лимон").

Хората изобщо са склонни да облекат всяко свое решение с разумни доводи, те почти винаги правят това само защото е от полза за тях, добро за тях, удобно и т.н. Родителят, който бие своето дете, предпочита да мисли, че го наказва не защото е ядосан на своето чедо, а защото „така по-добре възпитава детето", „прави от него човек", „облекчава му живота в бъдеще".

Морализация. Близка родственица на рационализацията. Когато човек рационализира, той търси приемливи от разумна гледна точка оправдания на своите постъпки, мисли и пр. Когато той морализира, търси пътища, за да почувства, че е принуден да се държи така или иначе.

Там, където рационализаторът казва „благодаря за науката", морализаторът настоява, че „това формира характера".

Колонизаторите свято са вярвали, че носят плодове на висшата цивилизация на народите, чиито природни богатства са разхищавали. Хитлер е оправдавал унищожаването на евреите, ромите и хомосексуалистите с това, че е то е необходимо за етническото и духовно подобрение на човешката раса. Инквизицията е измъчвала и убивала хора в името на Бога.

Реактивно образование. Тази защита е доста любопитен феномен. Често виждаме подобни картини – малкото дете прегръща своето новородено братче или сестриче толкова силно, че да покаже, че го „обича до смърт". Пее му прекалено силно, гука му прекалено активно. Предлага му нещо вкусно, но явно вредно и опасно за здравето на малкото.

Всичко това са прояви на реактивно образование – обръщане на емоциите в тяхната противоположност. Принципно в противоположност се обръща чувството на ненавист, като става „безумна любов". Естествено, този процес е несъзнателен, особено при възрастните хора.

Много фанатично религиозни хора, които изглеждат истински „светци", непонасящи „греховете" на другите, всъщност вътрешно са жестоки и агресивни. Иначе не биха имали никакъв стимул така активно да защитават своята вяра и да бъдат привърженици на толкова аскетичен начин на живот (и отново да напомним примера на Светата инквизиция, когато вътрешната жестокост на проповедниците е насочвана навън – към неправедните – в името на Бога).

Но реактивното образование не е само обръщане на чувствата в тяхната противоположност, това просто е неспособност, неумение и преди всичко страх и срам (да бъдеш „лош") – разбирайки, че всичките ни чувства са много сложни, ние винаги изпитваме към някой човек (например горещо любим от нас) и ненавист, и любов.

Сексуализация. Тя е необходима, за да се превърне несъзнателно негативният опит (ужас, болка) във възторг. Много от нас я използват, за да преодолеят и направят по-приятни някакви печални събития в живота.

За хората от двата пола има разлика в склонността да сексуализират – за жените е по-характерно да сексуализират зависимостта („Тъй като съм слаба жена и против волята ми са ме учили на подчинение – да се опитам да получа удоволствие от това подчинение" – такива са несъзнателните мисли на жените в този случай), а за мъжете това е агресивността („Щом трябва да бъда истински мъж, който периодично трябва да бъде жесток и дори да причинява болка на другите, което ми доста неприятно – да се опитам поне да получа удоволствие от това").

Някои хора сексуализират парите, други – властта, трети – мръсотията, и т.н.

Сублимация. Тя се смята за една от „най-полезните" и ефективни психологически защити. Не е трудно да разберем как действа сублимацията. Фройд е казвал, че зъболекарят може да сублимира садизъм, художникът – ексхибиционизъм, адвокатът – желанието да унищожи враговете.

Тоест сублимацията не е нищо друго освен обръщане на някакъв естествен, но неприемлив от обществото импулс в социално приемливи и винаги одобрявани видове дейност – в изкуство, наука, професия.

Всеки от нас сублимира и особено добре това им се получава на тези, които освен сложните вътрешни конфликти са надарени и с природни таланти.

Сублимацията е хубава с това, че тя, за разлика от другите защити, помага на скритите импулси да се разредят в социално приемлива форма, без да ги изтласква и без да ги сменя с противоположни.

И още. Добрите психолози никога не поставят „диагнози" на хората, защото иначе трябва да поставят такива и на себе си, и на близките си. Освен че е безполезно, това е и вредно.