Древният начин на живот както и преди определя нашето поведение. Или поне отчасти.

В съвременната наука е популярна хипотезата, че значителна част от нашите реакции на зрителни, слухови и прочие дразнители е наследена от нашите далечни предци, които на свой ред са я придобили в процеса на еволюция.

С други думи, ние и досега си имаме набор от трикове, които са помагали в оцеляването едва ли не на общия прародител на хората и шимпанзетата.

Тази мисъл не може да се нарече безспорна – подобни хипотези се базират на това, че поведенческите реакции на хората и различни животни (не задължително примати) са сходни.

В същото време няма логично, човешко обяснение на някои особености на нашето поведение, затова идеята за вродената, биологична природа на определени наши реакции на околната среда изглежда поне любопитна.

Нова книга на тази тема е написал... орнитологът Гордън Орианс от Вашингтонския университет, наречена „Змии, изгреви и Шекспир" (Snakes, Sunrises, and Shakespeare).

Всъщност Ориънс за първи път се замислил за връзката между поведението и околната среда още през 70-те години. Той не бил единственият, който обърнал внимание на това. Тогава се зараждала еволюционната психология.

Основната теза на книгата е такава: „Нашите предци са ни завещали... реакции на жизнените трудности (непредсказуеми източници на храна, вездесъщи хищници, крайности на времето), които определят емоционалния ни живот."

От правилното решение в трудния момент е зависело оцеляването и еволюцията на мозъка се е подреждала под тези реакции. Макар обстоятелствата за живот сега да са съвсем различни, мозъкът в много отношения е останал предишният.

Какви странности в нашето поведение може да се обяснят с тази смела теза? Например много харесваме дърветата, на които лесно можем да се качим и които изглеждат здрави и труднодостъпни за хищници. Накратко казано, предпочитаме дървета, напомнящи по форма на дърветата в саваната.

Ориънс отбелязва, че по дърветата най-много обичат да се катерят момичетата, а не момчетата. И именно момичетата прекарват повече време по катерушките на детските площадки. И именно женското стъпало има по-широк диапазон на движения в сравнение с мъжкото. Може би когато нашите предци от мъжки пол вече са били слезли от клоните и са нощували на земята, самките все още са пазили вярност към дърветата?

А ето и още един интересен момент. Малките деца, както е известно, пъхат всичко в устата си, но само по времето, когато получават антитела от майчиното мляко. Щом детето се откъсне от гърдите, този навик постепенно отшумява. Ориънс дава този пример, за да подчертае връзката на поведението с обстоятелствата.

Какво общо имат тук змиите, изгревите и още повече – Шекспир? Обърнете внимание – ние и досега се страхуваме от змиите повече, отколкото от ядрените бойни глави и климатичните изменения. Когато виждаме змия или слушаме за нея, то първо изпитваме страх, а чак след това си спомняме всичко, което ни е известно за влечугите.

Колкото до изгревите, това е символ на безопасност. Той означава, че сме преживели нощта, докато залезът сигнализира, че настъпва царството на неопределеността – не е известно ще се събудим ли отново.

А Шекспир? Ориънс припомня вещиците и призраците от „Макбет", както и монолога на Хамлет, които илюстрират каква сила на въображението притежаваме, рисувайки си несъществуващи събеседници.

Не само хората вярват в привидения – арктическите пеперуди не са срещали прилепи и змии вече от стотици поколения, но защитната им реакция срещу тях се е запазила.

За съжаление често подобни паралели са спекулативни. Но така или иначе мисълта, че хората се държат така, както ги е учила еволюцията, ни прави малко по-толерантни към ближния, нали?