Станфордски професор сваля обвиненията от великия учен и доказва, че физиката е в голям дълг към философията.

Когато се налага да гледаме на реалността от субатомна гледна точка, много физици се оказват точно в същия мрак, както и обикновения човек.

„Всеки велик физик ще ви каже, че никой не разбира квантовата механика, макар да я използваме всеки ден", подчертава професорът по философия от Станфордския университет Томас Рикман.

Най-различни устройства – от самолети до лаптопи, са основани на уравненията на квантовата механика. Но Рикман нарича това фундаментална наука на черните кутии: „Вие въвеждате в нея информация, завъртате копчето и получавате сведения, които съвпадат с това, което наблюдавате по време на лабораторните експерименти. Но какво се случва в тази черна кутия? Дори най-добрите умове нямат идея."

Самият факт за съществуването на няколко интерпретации на квантовата механика (освен това те са далече от съвършенството) говори, че емпирично най-успешната теория за цялата история на науката досега остава неразбрана. Затова Рикман предлага да погледнем на нея през философски очила: „Грамотните и образовани философи биха могли не само да помогнат на физиците да разберат този въпрос, но и да разширят възможностите на науката."

Професорът, внимателно изучил историята на науката, обяснява, че определени възможности за интерпретация се оказват пренебрегнати от физиците или дори направо забравени. Според него някои от тях заслужават да бъдат извадени и разгледани наново. Възможно е това да доведе до нови открития.

И сред тях е твърдението на Алберт Айнщайн за това, че квантовата теория е непълна и е възможно друго, по-подробно, може би математическо описание на действителността. „Но тъй като неговите възгледи се разминавали с общоприетата гледна точка, повечето физици са приели инакомислието на Айнщайн за проява на старческо слабоумие", отбелязва Рикман.

През 1935 година Айнщайн показал, че ако квантовата механика се доведе до логичен завършек, ще се наложи да се постулира възможността за „заплитане" между някога взаимодействали частици, макар че в този момент те могат да се намират в различни краища на Космоса. Той наричал това явление „призрачно действие на разстояние" – измервайки свойството на едната частица, ние получаваме данни за свойствата на другата и не е важно какво разстояние ги дели.

Айнщайн отказвал да признае, че светът може да бъде толкова странен, и окончателно се убедил, че нещо не достига на квантовата механика. Но нима може да се правят подобни заявления по адрес на теория, изключително успешна от емпирична гледна точка? И знаменитият биограф на Айнщайн Авраам Паис заключил, че след 1925 година великият учен е „отплувал". Това мнение се затвърдило в историята на физиката, независимо че геният живял още 30 години и до последен дъх работил в челните редици на науката.

Рикман твърди, че великият учен „не е бил луд, той просто е бил прозорлив".

Но през 60-те години физикът Джон Стюарт Бел напомнил на света Айнщайновата критика и представил доказателства за правотата на великия учен. Действително, квантовият формализъм описва реалност, която не прилича много на това, с което се сблъскваме на ежедневна основа. А през 80-те години се появила възможност експериментално да се разбере този въпрос и било доказано, че светът на квантовите частици наистина е „заплетен".

Така, критикувайки господстващата парадигма, Айнщайн всъщност се оказал първият, който обърнал внимание на доста необичайни следствия на нейния математически апарат. Той не можел да ги приеме, природата се оказала съвсем не такава, каквото си я представял ученият, и все пак...

Това, което според Айнщайн опровергавало квантовата механика, всъщност я оправдало. Но заслугата за това не е на тези, които са се присмивали над гения, а на самия гений. Намерили се хора, които не се отметнали от човека, критикуващ общоприетото, а се замислили защо той говори така.

И ето резултата: Айнщайн случайно открил квантовото заплитане, което с времето отворило вратата на нови области на теорията на квантовата информация, включително квантовите изчисления и квантовата криптография, а също довело до създаването на атомните часовници – най-точните в историята.

Защо именно Айнщайн е видял това, което не са виждали другите? Отчасти, според Рикман, това е свързано с факта, че физикът прекрасно знаел класическата и съвременната философия, а и общувал с най-големите философи на своето време.

Неговото несъгласие с квантовата теория се базирало на убедеността в това, че пълно описание на физическата действителност е възможно, ако се продължи по пътя, който го отвел през 1915 година към най-великия успех в живота – релативистката теория на гравитацията.

Той не се задоволявал, че теорията обяснява наблюдавани явления, трябвало да я доведе до логичен кай, да я продължи далече извън пределите на възможностите на човешкото възприятие и достъпното до този момент оборудване.

Трудовете на Айнщайн напълно преобърнали представите за пространството и времето, идващи от Нютон, и то по такъв начин, който отстоявал немският философ и математик Готфрид Лайбниц. В общата теория на относителността пространство-времето става участник на събитията във Вселената, то вече не е бездейна декорация, на фона на която се разгръщат физически взаимодействия.

Анализ на дълбоките основи на квантовата механика днес се провежда рядко, оплаква се Рикман. Смята се, че е и вредно, и безполезно да се подкопават основите на успешната теория.

Възможно е сегашното поколение просто да се страхува от света, в който котката може да се окаже едновременно жива и мъртва, където обичайните предмети престават да бъдат твърди и непроницаеми, а траекторията на движение – праволинейна.

Ужасно е да се озовеш в света на Демокрит, където няма нищо освен „атоми и пустота". Този същия киркегоровски Angst, с който бил толкова добре запознат и от който вече не се страхувал Нилс Бор...