Шарката от редуващи се контрастни ивици може да въведе в заблуда не само хищника, но и потенциалната жертва.

Засега обаче още не е ясно съществуват ли хищници, които разчитат на подобен вид камуфлаж по време на лов…

Когато през 1917 година немските подводници доста успешно потапяли британските военни кораби, художникът Норман Уилкинсън измислил защитна окраска, която според замисъла му трябвало да заблуждава врага.

Решено било да се покриват корабите с контрастни разноцветни геометрични фигури. Трудно е да се разгледа качествено кораб с такава шарка – невъзможно е да се определи с точност нито неговият размер, нито къде му е носът, нито посоката и скоростта на движение.

В същото време моряците търсели вражеските кораби „на око”, с перископ.

Камуфлажът обаче не служил дълго на военните – появили се нови методи за проследяване – от рода на радари, които не може да се излъжат току-така. През Втората световна война контрастният камуфлаж излязъл от употреба. Но мястото, където никога не е излизал от мода, е дивата природа – много животни използват контрастни рисунки, за да заблудят хищниците (най-яркият пример е зебрата).

Досега зоолозите впрочем са трупали примери за едностранното приложение на такава разкраска, когато жертвата се защитава от хищника. Но може и някои хищници да прибягват до такива хитрини, за да заблудят жертвата?

За да отговори на този въпрос, Роджър Сатнър от университета в Абъристуит (Великобритания) направил следния експеримент: той поставил скакалец пред екран на монитор, от който към насекомото сякаш идва някакъв обект. Скакалецът бил избран заради това, че има особени гигантски неврони, отговарящи за детекцията на приближаващи се обекти, и наблюдението на тези неврони е относително лесно.

Смята се, че тези неврони определят движението благодарение на изменението в осветеността, което съпровожда приближаващия се предмет. В даден момент той става прекалено заплашителен и скакалецът бяга.

По време на експеримента на екрана били показвани обекти с шарки с различна контрастност. На скакалеца трябвало да му се струва, че предметът се приближава от разстояние 10 метра до 70 сантиметра. Едновременно изследователите следили активността на невроните за откриване на приближаващи се обекти. Оказало се, че шарка от квадрати, по-тъмни от фона, които били оцветени еднакво от горе до долу, отслабвали наполовина тревожната реакция. Още по-малко тревога предизвиквал приближаващият се квадрат, чиято горна половина била по-тъмна от фона, а долната била със същия като него цвят.

И още по-малко скакалецът се страхувал от обект, чиято половина била по-тъмна от фона, а другата – по-светла, тоест когато окраската отчасти имитирала зебрата или гореописаната морска маскировка от времената на Първата световна война. Абсолютен минимум на тревога имало в случаите, когато обектът се сливал с фона.

Следователно принципно „зебров” камуфлаж могат да използват не само жертвите, но и хищниците. Във въпросния опит обаче са изследвани не взаимоотношенията между конкретен хищник и жертва, а само особеностите на възприятието на скакалеца към такава окраска. Тоест хищниците може да приемат зеброва маскировка, но дали правят това в живота, не е ясно.

Само по себе си наличието на ивици не говори за това, че тук се използва именно такъв механизъм. Възможно е да става дума не за наситеност на контраста спрямо фона, а обратното – за стремеж към сливане с разнородната околна среда.