Изучаването на начина, по който хората разговарят сами със себе си, е изключително сложна задача, защото, щом ги попиташ за това, се намесваш пряко в процеса, който всъщност искаш да наблюдаваш отстрани.

Или както казва американският психолог Уилям Джеймс, някои форми на интроспективен анализ са като „…да се опитваш да изключиш газта достатъчно бързо, така че да видиш как изглежда тъмнината”, пише BPS Research Digest.

От много години психологът Ръсел Харлбърт от университета на Невада и неговите колеги използват техника, за която смятат, че предлага най-добрия начин за изучаване на това, което те наричат „чист” вътрешен глас – незасегнат от външно влияние.

В един от експериментите си те снабдили участниците със сигнално устройство, което се включвало по няколко пъти на ден, на случаен принцип. Молбата към доброволците била да записват съвсем точно това, което е ставало в главата им непосредствено преди сигнала.

В началото на процеса описването на този вътрешен монолог е било съпътствано от интервюта, водени от опитни специалисти, за да могат участниците да бъдат насочвани и обучени как да идентифицират „чистия” си вътрешен глас и да го разграничат от други умствени феномени.

От получените резултати излиза, че вътрешният ни глас най-често ни звучи така, като че ли някой извън нас ни говори с нашия собствен глас. Много рядко се случва да „се чуваме” като друг човек. Освен това, също както и в общуването с останалите, вътрешният ни глас може да има различни интонации, варираща сила и емоция. 

Тона, с който говорим сами на себе си, възприемаме като настойчив – например си налагаме да направим нещо, вместо да изказваме пасивно желание.

Забелязани са големи вариации в честотата, с която се активизира вътрешният глас у различните хора. В едно от проучванията на тази тема с общо 30 участници, които в продължение на три дни чували сигнал от предоставеното им устройство по десет пъти на ден, някои не засвидетелстват нито едно проявление на вътрешен монолог. Други пък казват, че в 75% от случаите са разговаряли сами със себе си непосредствено преди алармата.

Друго любопитно различие между отделните индивиди се отнася за мястото, откъдето им се струва, че „чуват” вътрешния си глас. На част от хората им изглежда, че говорът идва от определена част на главата им. Други посочват като източник на гласа главата си като цяло, без да конкретизират повече. Трети смятат, че речта идва някъде от гърдите им.

Забележително е, че има и участници, които споделят, че вътрешният им глас е способен да се проявява дори когато те водят диалог с друг човек – докато в главата им тече една интроспективна реч, от устата им излизат думи със съвсем друго значение или на коренно различна тема.

В докладите на учените има и два случая на вътрешно говорене без никакъв разбираем смисъл, а един от изследваните е посочил, че вътрешният му глас говори с много по-голяма скорост от тази, която би му била нужна да изрече всичко казано отново, но пред друг човек.

От екипа на Ръсел Харлбърт подчертават, че е важно да се уточни какво не е вътрешният ни глас. Експертите казват, че има разлика между гласа, който слуша, и този, който говори. За да изяснят все по-оплитащата се ситуация, те посочват, че когато са налице и двата гласа, се получават вътрешните ни дискусии.

Така например, ако човек, който седи в ресторант, забележи привлекателна жена на съседната маса, то е напълно възможно в ума му да протече следният диалог:

Говорещият вътрешен глас: Защо обръщаш внимание на тази жена? Слушащият вътрешен глас: Красива е (казано с тона на „В интерес на истината, е красива!”).

Говорещият вътрешен глас: Ъхъ (казано с тона на „Да, да, разбира се!)…

Вътрешното говорене се различава и от „несимволното мислене”. Второто се обяснява като изживяване на ума, при което мислите включват определени теми и понятия, но те не са облечени в думи, картини или символи. Когато се говори за вътрешен глас, то той не трябва да се бърка и със „сензорното осъзнаване” – когато сме концентрирани върху определено усещане в света извън тялото ни.

Екипът на Харлбърт вярва, че подходът им със записването на „казаното” от вътрешните гласове, „хванати” в произволно избрани моменти от деня, е по-добър в сравнение с други използвани до момента методи при изучаването на този феномен. Най-малкото защото, ако помолиш някого да си спомни как според него по принцип протича говоренето му сам със себе си, то в самия период на размисъл по темата се „включва” вътрешният му глас, рискувайки да изкриви описанието.

Занапред предстои да бъдат изучавани различни аспекти от тази така сложна тема, като например на какво се дължи разликата в честотата на вътрешното говорене при отделните хора. Ще се търси и отговор на въпроса дали представителите на различни култури разговарят сами със себе си по специфичен начин.

Както и кога и по какъв начин за първи път се появява в ума ни (или някъде в гърдите ни…) този вътрешен оратор, който понякога може да ни подлуди с безкрайните си въпроси и напътствия.