Максим Стависки проговори за първи път след трагичната катастрофа миналото лято, в която отне живота на Петър Петров, а Мануела Горсова още е в кома. Световният шампион по фигурно пързаляне са изповяда вчера пред водещите на “Търси се” Миглена Димчева и Нели Хаджийска. Екипът на новото предаване по bTV пътува и до Москва, за да интервюира родителите на Максим. Нели: След всичко, което преживяваш в последните месеци, спомняш ли си, че все пак си световен шампион? Максим: Ми аз... по принцип... докато съм бил в България първия месец, изобщо не съм се замислял за това... и дори не мислех дали ми свършва кариерат, или ще продължава. .... Не мога да си спомням за какво си мислех. За много неща. Имаше много въпроси, които... започваха с „ако не съм“. Това, че съм световен шампион, успях да си го спомня в Русия, защото там... хората не са се отказали от мен. Не мога да кажа, че тук ме отблъснаха, защото... почнах да излизам на улицата. Първоначално ме беше срам да излизам. Обаче не почнаха да ме замерят с камъни, а, напротив, с някакво разбиране се отнасят към ситуацията. Меги: Инцидентът промени ли плановете ви за семейство, за деца? Максим: Може би тази година щях да направя предложение да се оженим. Да не говоря сега за дете, аз страшно искам да имам, мисля, че и Албена също, обаче просто... Нашия спорт е такъ, че... Нели: Ирония на съдбата ли е, че отново съдии ще решават съдбата ви? Максим: В нашия живот всичко решават някакви съдии. Каквото и да е. Нели: Ако можеше да се откажеш от популярността, за да бъде твоят случай един от всички, станали на пътя, би ли я жертвал? Максим: Ми... пак щеше да загине човекът, щеше да е едно и също. К’во значение има популярен си или не? Меги: В кой момент осъзна какво се е случило? Максим: Това, че ударих колата си... това изобщо не ме интересуваше, защото, колата е такова нещо, което добре... ще си останеш без колата най-накрая. Обаче аз тичах към разбитите коли с някакво вътрешно усещане, с надежда последна, че всичко е наред, че е удар, ама никой не е пострадал. Обаче като видях какво е вътре, надеждите ми се изпариха веднага. Нели: Плакал ли си? Максим:Тогава не. Бил съм в шок. Опитах се да помогна да извадим хората от колата и... това е. Нели: Можеш ли да бъдеш пак същият човек? Старият Макс? Максим: Животът ще покаже. Не съм превъртял след случилото се, имах силите да удържа, да не потъна. Меги: Защо си в България, след като отношението тук е по-лошо, отколкото в Русия? Защо не си останеш там? Максим: От 11 години съм в България и винаги съм я България. Не мога да го крия. Нели: Страхуваш ли се от една ефективна присъда? Мислиш ли за този сценарий? Максим: Нито един нормален човек не иска да влиза в затвора. И аз не искам, разбира се. Не мога да кажа, че се страхувам. Просто се старая да не мисля за това, защото това... това е най-лошото за всеки човек. Нели: Ако развием един друг сценарии и се поставиш ти на мястото на близките на потърпевшите. Каква присъда сам би отредил на себе си? Максим:Сигурно бих убил този човек. Нямам представа какво може да усеща майка, която е загубила своя син. Нели: Потърси ли близките? Максим: Не. С родителите на Петър така и не можах...И сили нямам и не знам какво да кажа на тази жена. Да кажа едно „извинявай”? И какво? Тя ще го приеме и ще каже „Добре, опростен си” или какво? Да отида например на погребението? Това е издевателство! Или да изпратя венец или цветя!? Не бих искал да видя човека, който ми е направил такова нещастие. (Включва се Албена Денкова) Албена: Той винаги е бил моята опора. В момента, в който ми позвъня за първи път... от тона, по който говореше, разбрах, че нещо не е наред. В първия момент бях много ядосана на неговата самоувереност. Той изпитва огромно чувство на вина. Искам да му кажа, че... (просълзява се) няма смисъл да се обвинява, защото такъв е животът. Случват се такива неща и човек трябва да ги преодолява. Аз не съжалявам за нищо. За нищо не го обвинявам. За мен той не е престъпник, а е попаднал в ситуация, която може да се случи на всеки. Първият месец си седяхме само вкъщи. Бяхме затворени в една стая и не се показвахме на балкона нито той, нито аз. Меги: Макс, пред себе си, пред нея или пред нейното семейство изпитваш по-голяма вина? Максим: Ами... Как да не изпитвам пред тях вина? Нямате представа какво са преживели покрай мен! След катастрофата Албена се побърка направо. Майка й и досега не може да спи, непрекъснато мисли за това. Не знаех какво да правя, какво да говоря след катастрофата. Като минаха 10-ина дни, видях в какъв психологически шок изпада семейството на Албена заедно с нея и реших да се съвзема, да не показвам... да не проявявам тази слабост, която... Нели: Усети ли първоначалния яд на Албена? Максим: О! Тя не искаше да говори с мен... Не знаех какво да й кажа. Като се прибрахме вкъщи, ме беше страх да я погледна, да влезна вкъщи. Мислех, че ще ме пребие на място и с това всичко ще се свърши. Тя обаче ме прегърна. ... Не съм очаквал някакво оправдание или добри думи, обаче такива крайности като „пияна руска свиня” според мен са недопустими. Не съм престъпник, в смисъл че никога не съм нарушавал закона, не съм бандит или някакъв криминал, аз съм нормален човек, който е направил една крива стъпка в живота си и се оказа фатална. Нели: Обадиха ли ти се същите хора, които, като стана световен шампион – президент, политици, кметове? Максим: Някои се обадиха, други не. Меги: Напускаме границите на България, за да ви покажем за първи път родителите на Максим. Роднините: Молим се детето ни да не влезе в затвора Бащата Евгени:Да си призная, заминаването му за България беше трудно решение за семейството. Рита (майката на Максим): Няколко години го виждахме само по телевизията. Евгени: Много добре помня този ден и час на катастрофата. Бяхме на вилата. Изведнъж някой звънна. Чух развълнувания глас на Максим, който каза: „Не се вълнувайте, но стана катастрофа, много голяма, в която аз участвах и има жертви.” Разбира се, не спахме, звъняхме непрекъснато, но през нощта беше невъзможно да се свържем. Трудно ни беше дори да си представим мащаба на трагедията. В такива ситуации е трудно да го утешим, ако въобще е възможно. Започнах веднага да оформям документите за виза за България. Тогава неочаквано за нас Максим бе категоричен: „За мен е по-важно вие да се поддържате един друг.” Това, което ние можехме само да прочетем в медиите, той го е видял със собствените си очи. Проявиха се черти в неговия характер, които и нас ни учудиха. Той дори и не е помислил да избяга, а веднага се е втурнал да помогне с каквото може. Нели: Защо не поиска да дойдат тук, при теб? Опитваше се да ги предпазиш ли? Максим: Да. Защото, дойдат ли в България, ще се нахвърлят хора с микрофони, с камери, ще задават провокационни, глупави въпроси. Интервю с бабата на Максим Галина Марковна Той е единственият ми внук... Независимо от всичко, което се е случило, което, разбира се, нас всички ни уби, трябва да им дадат шанс да завоюват за България и олимпийските медали. Сега всичките ми мисли са само за едно – как е Максим, какво яде, с какво се занимава. А когато вече и тази трагедия се случи, нямам други мисли. Само моля Бог това да свърши! Понякога, когато го виждам по интернет, ми става страшно, не виждам в него веселието, желанието да разказва вицове. Надявам се Бог да чуе нашите молитви и във всеки случай Максим да не попадне зад решетките. Максим, дръж се, всичко това трябва да се преживее! Меги: Чувстваш ли като грях към семейството си това, което се случи? Максим: Да. Това ги състари поне с 10 години. Майка ми попадна в болница. Добре, че всичко се оправи. Отидох заради това в Русия, не да участвам в някакво шоу... Не мога да ги гледам в очите. Не се страхувам за психиката си, но много съжалявам, че покрай мен се забъркват толкова хора в това нещастие. И това е най-лошото, че... сега си давам сметка, че винаги съм бил такъв... малко може би лекомислен. И чак сега, след този инцидент, разбрах, че ако ще прецакаш своя живот, не можеш да прецакаш само него. А това е най-гадното! Със съкращения