Генка Шикерова е репортер на „bTV Новините“. Завършила е журналистика СУ "Св. Климент Охридски". Има десетки репортажи и филми на военна и социална тематика. Отразявала е и втория сезон на „Survivor: Експедиция Робинзон“. Борис Пинтев е оператор на „bTV Новините“ от създаването на телевизията. Завършил е операторско майсторство в Нов български университет. Носител е на 6 награди за документални филми. Преди това е работил в телевизия „Евроком“. Утре в „bTV Документите“ ще бъде представена първата част на филма на Шикерова и Пинтев „Работници“. Лентата разкрива шокиращи кадри за експлоатацията на деца в Индия. - Как избрахте темата за детския труд във филма си „Работници“? - Темата се роди спонтанно, докато говорих с приятелката ми Анелия. Тя беше изровила от интернет два случая с марките „Ливайс“ и „Гап“, които бяха хванати в експлоатация на деца. Случаите предизвикаха големи скандали в Щатите и в някои европейски държави. Поразровихме се още и видяхме, че много организации се борят срещу този проблем. Има специални фабрики, в които децата са принудени да шият дрехи за скъпи компании. Детският труд се използва и в каменоломни, а в някои африкански държави има и деца войници. - Защо се спряхте да снимате в Индия? - Защото Индия е сочена за столицата на детския труд. Там работят между 11 и 60 милиона деца. Зрителите ще видят как успяхме да влезем със скрита камера в една фабрика, в която основната работна сила са малчуганите. С Борис се престорихме на богати търговци. Бяха ни предупредили да не пипаме нищо, като влезем, да се правим, че не забелязваме децата, все едно те са най-нормалните работници на света. Единственото, от което трябваше да се интересуваме, е какви модели шият, как и за колко време могат да ни изпълнят поръчката, ако дадем кройки. Бяхме се подготвили преди това. Не беше съвсем безопасно, защото на такива места, ако разберат, че не си такъв, за какъвто се представяш, бият. - Имахте ли съпорт от местни хора, преди да изберете цеховете? - Предварително се бяхме уговорили с хора, които да бъдат нашите индийски представители. Те не пожелаха обаче да показваме лицата им, защото се страхуват за живота си. От тях научихме предварително за местата, в които работят деца. Фабриките бяха концентрирани основно около Делхи. „Нашите представители“ бяха говорили предварително със собствениците, че идват важни търговци с много пари и големи поръчки. - Кое ви шокира най-много във фабриките? Генка Шикерова: - Малките дечица върху станчетата. Като започнем от 6-годишните, до 12-14-годишни. След тази възраст поотрастват и започват да си търсят правата, да искат да им се плаща. Покъртителни са робските условия, в които работят по 12 часа на ден. Хранят ги сравнително добре, защото все пак трябва да са живи, за да изпълняват поръчките. Но след като стоят 12 часа на колене и шият, след това малчуганите не могат да се изправят. Вечер спят на същото място. Борис Пинтев: - Шокиращото започва оттам, че някои от тях са продадени за една торба ориз. Има родители, които не смятат, че правят нещо лошо, като продават децата си. Те казват, че са ги пратили да учат занаят в големия град. Г: - Втората серия на филма разказва за лагер за деца, които са спасени. Това е място като за рехабилитация – подготвят ги, обучават ги, минават период на приспособяване. Ще покажем и историята на баща, които бе тръгнал от Бихар до Раджастан с влак да търси детето си. Най-парадоксалното в случая беше, че с него пътуваше и трафикантът от селото, на когото бе продал малкото. Те обаче не успяха да го открият, защото било препродадено още няколко пъти, откакто отишло в Делхи преди 2 г. Всички продадени деца са от най-бедните семейства, от по-ниските касти. Макар че Индия е демократична държава и вече няма касти, касовото разделение още се чувства. - Как се превъплътихте в търговци? Г: - Аз си имах визитки на моден консултант. Б: - Аз пък бях помощник-консултантът. Г: - Фирмата ни се казваше Vitosha Style, от „Витошка“ го взехме. Трябваше да се държим много арогантно и да демонстрираме големи претенции, както се държат хората с пари. Бяхме нафукани почти през цялото време. Идеята беше да се правим на такива, които имат състояние, и ще си купят само това, което им харесва. - Разкрихте ли компаниите, които използват детски труд? Г: - То си е късмет да хванеш тези неща. Последният случай с „Гап“ например е разкрит от журналист на свободна практика. Той влиза в една от фабрика и съвсем случайно вижда етикетите, които децата пришиват на дрехите. След този случай малко съм се вманиачила и като ходя по магазините, винаги гледам етикетите. Много скъпи марки шият в бедни държави, защото търсят сериозно спадане на производствените разходи. Горнище на дреха, произведено в Бангладеш например, което тук струва сто лева, там ще се продава за около 2 лева. Б: - За шиенето се използват предимно деца, защото трябват мънички пръстчета. Само те могат да пришиват фино пайети или да бродират изкусно. - Ако ви бяха разобличили, какво щеше да стане с вас? - В Бихар, откъдето идват повечето деца, може да ти се случи всичко. Това е най-бедният щат в Индия, с най-голяма престъпност и всеки ден стават убийства. В Делхи снимахме фабриките, а в Бихар снимахме откъде тръгват малките работници. Там има села, които никой не знае, че съществуват. Говорим за хора, които, като ги питаш колко ти е голямо детето, показват с жест: „Ей толкова.“ На въпрос кога е рожденият му ден, отговарят – зимата. Родителите не знаеха коя е столицата на Индия, какво въобще се случва. Електричество, вода, телевизия – това са неща, за които никога не бяха чували. - На какъв език комуникирахте с родителите? - Това беше огромен проблем. Мислихме, че имаме преводач от английски, когото предварително си бяхме уговорили, но езикът му не беше много добър. В Индия по принцип английският е официален език, но не навсякъде го говорят и всеки щат си има собствен диалект, затова е добре да се ходи там с преводач. - Какво още ви затрудни? - Самото заснемане. Във фабриките бяхме със скрита камера и на Борис му беше изключително трудно – цяла нощ репетираше различни варианти – какво ще се вижда, какви ще са настройките на камерата, как да включва и изключва. Б: - В крайна сметка сложихме камерата в една опаковка от очила. И през цялото време правих много странни движения, за да успея да снимам от различни планове. - Свикнахте ли с живота в Индия? Б: - Храната се оказа огромен проблем. Първите две седмици бях само на плодове, и то опаковани. Г: - При мен нямаше подобен проблем, но в Бихар и аз нищо не хапнах. В Делхи хотелът беше приличен, но в Бихар беше разположен до блато, нямахме вода в стаята. - Потърсихте ли подкрепа в начинанието си от местните власти? - Не. Не сме ги и търсили, защото индийското правителство е много чувствително на тази тема. Властите правят всичко възможно да насърчават родителите да пращат децата си на училище. За това работят и много неправителствени организации, защото образованието е единственият начин да изкара децата от фабриките. Във втората серия на филма сме показали и едно училище, което наистина е странно да видиш. Беше като заслон насред полето, но все пак децата, които учиха там, си събуваха обувките, преди да влязат в класната стая. - Как се разглежда този казус от индийските медии? Има ли свобода на словото? - Има, да. Даже по отношение на медиите видяхме нововъведения, които тук ги няма още, свързани с техниката. Гледахме подобни техни материали от брането на памук, където по полетата се използват деца, при това предимно вечер. - Има ли проблем с експлоатацията на детския труд у нас? Да. Преди да заминем, говорихме с представители на „Подкрепа“. Те ни казаха, че е време да се заговори и за България, защото у нас също се експлоатират деца, без да си даваме сметка за това. По селата например това е често срещано, макар че се води, че децата помагат на родителите си. Но също е вид експлоатация. - Мислили сте се да направите филм за това? - Да, макар че тук условията във фабриките са по-добри, българките също се използват като евтина работна ръка от големи марки. Наскоро бях в чужбина и влязох в голяма верига за дрехи. Там видях по щандовете етикети, на които пишеше произведено в Индия, Бангладеш, Китай, но имаше и България и Румъния. - Ще работите ли върху други подобни проекти? - Разбира се. Имаме няколко идеи, но трябва да ги обсъдим с продуцента на „bTV Документите“ Венелин Петков. Евентуално през зимата ще започнем снимките на новия ни проект. Интервюто взе Соня Стамболийска