„България: Загубените деца на социализма”. Отново документален филмов разказ за изоставените по домовете българчета, този път на популярния канал ARTE. Репортажът бе излъчен на 22 септември, но продължава да предизвиква бурни реакции. Предимно в осиновителските форуми. Авторката Галина Брайткройц разказа за малко защитено жилище в столицата, където 5-6 деца от домове живеят при чудесни условия, надзиравани от Иван Иванов, инициатор на проекта. Според него социалните домове у нас са тежко наследство от социализма, защото ”имало е политика, при която хората са били подканвани да оставят децата си в домове, за да се грижи държавата правилно за тях. Тоест тя да ги отглежда по-най-подходящия начин”. Приемна майка от Шумен, представена като Петя Паносян се появи с двегодишен жизнерадостен палавник, който би носил радост и щастие във всяко семейство: „Когато ми го доведоха очичките му казваха: „Помогни ми, спаси ме” И аз го спасих. Тия хора от институциите нямат нищо човешко. Те гледат на децата като на продукт, те не осъзнават, че това са деца”, заклейми приемната майка персонала от домовете, като определи поведението му като комунистическо. Тя призна, че е обучена и за раздяла, стига детето да бъде осиновено или върнато на биологичните му родители. Според авторката на репортажа в българските социални домове през 2010 година е имало 36 000 деца( истината е, че те са около 7 хиляди) и този тъжен рекорд е наследство от социализма. Бездушно отглеждане и възпитание, което моделира индивида като го оставя тежки следи в неговата психика, заключава авторката. Тя съзира спасението в приемните семейства и в защитените жилища, където децата могат да растат при условия, близки до семейните. „Репортажът на АРТЕ не е обективен, коментира французойка, осиновила българско дете. Моят син дойде при мен с прекрасни навици, а жените, които са се грижили за него, са го правили с любов и професионализъм. Човечност, обич и топлота съзрях у тези хора и съм им безкрайно благодарна. Приемното семейство едва ли е най-доброто за детето, защото то е временна грижа, която не предлага трайно решение на проблема. Децата имат нужда от свои родители, от хора, на които да казват „Мамо” и „Татко”. В същия дух са и десетки други коментари на самотни жени и семейства от Западна Европа, готови да осиновят изоставено българско дете.
Репортажът на ARTE поставя много въпроси, без да даде  категоричен отговор какво се случва с децата, когато навършат 18 – напускат приемното семейство и защитеното жилище и остават на улицата!?