Елиана Митова Третият роман на Людмила Филипова, озаглавен „Стъклени съдби“, ще излезе през февруари 2008 г. с логото на „Сиела“. Авторката разказва историята на семейство, което е затруднено да заплати скъпата ин витро процедура, а желае силно да има дете. Решението е бъдещите родители да дадат половината от собствените си деца под формата на 5-дневни ембриони на друго семейство, което има материална възможност да заплати процедурата. „Стъклени съдби“ е драматичен разказ за две момичета и едно момче, създадени от ембриони на едни и същи биологични родители, но родени от три различни майки. В три различни семейства. В три различни държави. Престъпление събира разделените някога в лаборатория сестри и техния брат. Следовател Вълчанов е натоварен със задачата да разплете случая. Людмила, вие сте продуктивен автор, който избира оригинални теми. Кой ви даде идеята за „Стъклени съдби“? - Не съм се замисляла за продуктивността си. Пиша толкова колкото ми харесва. Въвела съм строга дисциплина в живота си. Имам време за проучвания, писане, редакция и обмисляне на следващи сюжети. Обикновено докато работя върху една книга, обмислям следващата. Смяната на темите ми помага. Иначе понякога блокираш. Темите, по които пиша, са тези, които вълнуват лично мен, и то силно. Темата на „Стъклени съдби“ е базирана на проблематика, която лично аз смятам, че тепърва ще ни занимава, нас хората, през идното десетилетие. Опитвам се да изрисувам с думи как биха могли да изглеждат няколко опасни настоящи тенденции в света. Давам и предложение как да избегнем риска от тях. Избрала съм формата на драма с елементи на трилър, но романът е базиран и на реални факти. А вкарвате ли лични преживявания в романа? - Информацията за романа я събирах близо 2 години. Самата книга я написах за една година. Горе-долу, същото, както се случи с романа ми „Червено злато“. Има и преживян личен опит. Преди години се наложи да се се сблъскам с АРТ, което означава асистирани репродуктивни техники. Впоследствие опитът се оказа медицинска грешка. Една от хубавите медицински грешки в живота ми. Преминах през лечения и процедури, които незапознатият човек не може да си представи. Резултатът бе нулев, освен натрупания житейски опит. После се разбра, всичко това не е било нужно. Имам много приятели с подобен житейски опит, но той обикновено се пази в тайна. Основната сюжетна линия е базирана на истинска история, която се е случила вече поне десетина пъти. Информацията за романа я събирах близо 2 години. Самата книга я написах за една година. Горе-долу същото, както се случи с романа ми „ Червено злато“. „Стъклени съдби“ е атрактивен сюжет, подходящ за екранизация. Готова ли сте за такъв експеримент? - Правата за втората ми книга „Червено злато“ вече са закупени и в момента се подготвя сценарий за игрален филм. Не мога да кажа дали ще има интерес и към „Стъклени съдби“. Когато пишех, мислех само за едно – да успея да предам посланията си на читателите. Докато разследвах проблематиката, се опитвах да открия отговори на въпроси, които вълнуват мен самата. Реших, че може би има и други хора, за които те биха били интересни. Преди време влязохте в политиката, но твърде бързо се отказахте от нея. Възможно ли е да се върнете там? - Не мисля, че мога да се върна в политиката. Влязох в нея, защото вярвах, че дава възможност да реализираш идеи, да променяш нещата към по-добро. Оказа се грешка. В политиката човекът е инструмент, не политиката е инструмент на човека. Открих, че писането ми дава по-добра възможност да предавам идеите и посланията, които ме вълнуват, както и да въздействам на тенденции, които ме безпокоят. Отново политиците изровиха от прахта темата за досиетата. Съпричастна ли сте към нея? - Това е една от скучните теми, на която сменям тв канала. из „Стъклени съдби“ София Задръстванията влудяваха Павел. Особено тези, които те стискат в задушната си прегръдка с часове. Неподвижен, беззащитен, в мъгла от изгорели газове. Съсипан ден. Пропуснати важни срещи. И отново поредното кошмарно задръстване. Общината и тази година не направи чудеса. Въпреки таксите. Въпреки ограниченията за различните автомобилни номера. Проблемът бе самият град. Сякаш бе строен с презумпцията, че каруците ще останат единственото му превозно средство. Завинаги. Павел нервно бибиткаше на шофьорите пред себе си, докато размишляваше над градските въпроси. Шансът бе в надземната магистрала, която някакъв руски милионер искаше да строи над столицата. Колко ли щеше да спечели, щом планираше да инвестира милиарди? Въпреки всичко руснаците надиграха американците и взеха концесиите. Колата му бавно пъплеше по централните софийски улици. Отново валеше. По-силно от вчера. Това никого не учудваше. От години адските суши се редуваха с всепомитащи порои. След като се убеди, че не може да се пребори с гъсто нанизаните една до друга коли, Павел се отпусна на шофьорската седалка и се предаде на потока от мисли. В главата му нахлуха потиснати спомени от нощта в Женевския търговски център. Видя онова момче... Чу виковете му, докато полицаите пълнеха тялото му с олово... От друг спомен изплува лицето на Емил Духовников. Очите му бяха пълни с укор и болка. Измореният му от безсъние мозък вероятно смесваше образите на двете момчета. Павел изпитваше неприсъщо за себе си съжаление и към двамата. Това най-вероятно е първата фаза, помисли си иронично той. Следващата ще е пенсионирането. Бетонните кули на завод „Стомана–Перник“ се появиха зад зелените хълмове край магистралата. След секунди изплува и градът, обвит в призрачна мъгла. Преди години от София до Перник се стигаше за двайсетина минути. Днес бяха нужни повече от два часа. След като стигна до градския Спешен медицински център, Павел остави колата си на паркинга и влезе вътре. Накъдето и да погледнеше, виждаше медицински персонал с бели престилки, болни, ранени, инвалиди... Мразеше болниците. В тях винаги осъзнаваше колко уязвим всъщност е човекът въпреки високите технологии, въпреки всички велики достижения на човечеството. След като преодоля първоначалното неприятно усещане, следовател Вълчанов се опита да намери доктор Антонов, който според сержанта можеше да му каже повече за жертвата на отвличането, Анастасия Ставарекос. Попита няколко сестри и лекари дали са го виждали, но всички поклащаха отрицателно глава. От рецепцията също не знаеха нищо за него. Позвъниха в кабинета му, но никой не отговори. – Дори не се обади, че днес няма да идва на работа – леко възмутено рече главната сестра. – Това не е типично за него. Мислех го за един от малкото отговорни лекари в болницата. Тя поклати още веднъж неодобрително глава и потъна в претъпкания с хора коридор. Охраната на болницата даде на Павел ключовете от кабинета на лекаря, като изрично предупреди, че той мрази да се тършува из вещите му. Веднъж дори уволнил една чистачка само защото била подредила папките на бюрото му в една обща купчина, за да почисти. Побеснял, защото редът им се объркал. Павел отключи внимателно вратата. Потъна в неочаквания мрак на стаята. Дебелите щори на прозорците бяха плътно спуснати. Ръката му опипа стената, търсейки ключа за лампата. Намери го и освети обширния кабинет. Лъхна го тежката миризма, която до болка познаваше от моргите. Реши, че отдушникът от тукашната морга е в близост до кабинета на лекаря. Съжали го. Парче от бяла престилка на пода прикова погледа му. Подаваше зад масивното дървено бюро. Приближи се и видя проснат на земята мъж. Миризмата идеше от него. Вероятно бе починал преди часове. Очите му бяха широко отворени. В погледа му бе изписан ужас. Лицето му беше вече силно подпухнало. В дясната си ръка държеше дебела спринцовка. Дланта му бе неестествено сгърчена около нея. Няколко мига трябваха на Павел, за да преодолее шока. В един от ъглите на бялата престилка имаше отпечатък от мъжка обувка. Някой е бил тук преди мен, каза си Павел. Не е бил много внимателен. Следователят измери отпечатъка и го засне с фотоапарат. Потърси с очи телефон, от който да се свърже с охраната на болницата. Бюрото бе подредено. Имаше само една папка, захвърлена небрежно. Избеляла и смачкана в единия ъгъл. Беше отворена, а документите в нея изглеждаха разбъркани. Сякаш някой много е бързал, докато ги е вадил, и още по-бързо ги е тъпкал обратно. Павел затвори папката и прочете надписа на корицата e : Досие: Анастасия Ставарекос Това бе момичето, заради което той бе тук. Любопитството го накара отново да отвори папката и да разгледа документите. Вътре имаше листове с данни за състоянието на пациентката: кръвни картини, скенер на главата, ЕКГ, медикаменти, както и описание на извършена спешна операция на крака є. Имаше и данни за състоянието, в което е била докарана в болницата. Общото заключение бе дълбока кома, от която Анастасия Ставарекос не е излязла до момента. Павел не прочете внимателно съдържанието, защото нямаше време. Най-отдолу, под всички документи, стоеше някакъв неясен измачкан лист. Текстът бе на гръцки и той не можа да разбере почти нищо. Личеше, че е документ, издаден вероятно в гръцка болница или лаборатория. На отбелязания в края адрес Павел успя да разчете „Атина“. Бе сигурен, че има някаква следа на измачкания лист. В горния десен ъгъл бе написано с химикал нещо на български. Опита се да го разчете. Защо всички лекари пишат толкова нечетливо, помисли си той. Успя да разбере единствено: … от изследването, намерено в джоба на пациентката…. Плодът е с увредена… Напълно достатъчно за Павел, за да реши, че съдържанието може да го доведе на следа. Той сгъна листа на две и го прибра във вътрешния си джоб. Знаеше, че не е редно да го взема, преди всички улики да бъдат описани от следователите на местопрестъплението. Така или иначе, от състоянието на документите в папката се виждаше, че той е вторият, който се възползва от свободно разпръснатите улики по убийството на мъжа на пода. Някой бе минал преди него и беше взел каквото му е нужно. На вратата вече стояха двама мъже от охраната на болницата. Старшата сестра нахълта ококорена пред тях и истерично извика: – Господи, доктор Антонов е мъртъв!