Димитър Грозданов В последно време нееднократно се изправям пред въпроса защо в нашата преса не се появява подобен на диалога между кардинал Мартини и Умберто Еко, публикуван във вестник „Либерал“ в Италия преди повече от 10 години. Става въпрос за есета в епистоларна форма, които засягат общочовешки теми. За сметка на това у нас често се публикуват безумните диалози на политици и спортисти, отнесени към махленска проблематика. И съвсем в последните дни, изправен на брега на Босфора и мислещ си пак за България и за София, си задавах въпроса защо у нас няма институции, като „Коч“, „Сабанджъ“, „Кирач“, чиито емблеми стоят върху истанбулското биенале, университетския музей, музея „Пера“? И защо зад тях има хора и фамилии, които за разлика от нашите заможни българи отделят ежегодно много милиониза да съществува красивата илюзия, наречена култура? Двата въпроса имат нещо много общо и се събират в една точка сега, в ателието ми в сивия квартал „Люлин“, където по стените на сградите е изписана думата „гето“ – както го наричат тийнейджърите. В Турция подобен тип гето е интерпретирано както от Кутлуг Атаман, така и от редица други художници. Пак става въпрос за истанбулското биенале, което тази година протича под знака на социалната критика. Автори, като Селда Асал, Атом Егоян, Бону Ченетоолу, Рамазан Байракоолу и много други, буквално правят вивисекция на турската реалност и изваждат на показ нейните най-драматични планове. Истината е, че биеналето по-скоро приличаше на студентска изложба и в неговата шумотевица трудно пробиваха сериозните участия като например руското, канадското, сирийското, испанското и други. Явно младите куратори, разчитайки главно на млади автори, размиха границите между сериозно и посредствено, истинско и капризно, съдържателно и мимолетно и т.н. Бейоолу в Истанбул явно се оформя като културен център. Наред с големите музеи съществуват и галерии, които от години водят интересна и авангардна политика. Една от тях е галерията на банката „Япъ Креди“ където Гюлсун Карамустафа показва два филма, визиращи разликите и общностите между историята и личния свят. Галерията „Карсъ“ (поместена на втория етаж на една кооперация, в апартамент по-голям от горната част на СГХГ), показва млади турски художници. Кураторът Халил Алтъндере е направил толкова прецизна селекция от видеофилми и инсталации, че цялото истанбулско биенале бледнее и изглежда в сравнение с нея разхвърляно и объркано. Мога да запълня цели страници с изброяване на галерии, изложби и автори, но онова, което най-силно блести в културния профил на Истанбул, са музеите „Пера“, „Истанбул Модерн“ и особено „Сантрал“. Не е за вярване, че само за няколко години тези невероятни музеи са построени и функционират с пълни обороти. В музея „Пера“ на един етаж са показани американци от попарт, Синди Шърман, Кристо, Доналд Джъд, Луис Невелсън и др. Там се помещава и института за изследвания на изкуството. В „Истанбул Модерн“ е обрисуван модернизмът и съвремието на турското изкуство в едната му част, а в друга част е показана ретроспекция на 9-те биеналета досега. В първата част блестят залите на живи класици, като живописеца Мехмет Гюлейруз, а в другата част ярко се отличава с присъствието си на имена като Микеланджело Пистолето, Саркис и др. „Сантрал“ е музей малко отдалечен от центъра, но за сметка на това е музей, който предстои да се развива в сегашния университетски център и притежава уникално архитектурно величие. Сред конструкциите и машините на бившата електроцентрала е поместена тематично ретроспекция на турското изкуство, която позволява много аналогии с изкуството у нас. Впрочем не само присъствието в Истанбул на български и произхождащи от България художници, задължава както нашите, така и турските изследователи към редица видими съпоставки в исторически и актуален план. „Модерното и отвъд модерното“ явно е територия, върху която може да се разсъждава и за двете изкуства. Гьонул Нуоолу, една от важните съвременни турски художнички е амбицирана да съпоставя българско и турско изкуство. Разговорът ми с нея ме доведе до разсъжденията за смисъла на меценатството и за самофинансирането на високите идеи в изкуството. Истината е, че ние сме далече от този етап по простата причина, че културните институции у нас са финансово и програмно слаби и неориентирани. Дори най-беглият преглед от Букурещ през София до Истанбул би ни отредил безусловно почетното трето място в това отношение – на голяма дистанция от другите два града. Отново се връщам към дискусията между кардинал Мартини и Умберто Еко. Тя е озаглавена „В какво вярва този, който не вярва?“. В нашенски смисъл тя придобива отсенките на формулировката „Какво знае този, който не знае?“. Някаква атмосфера на лесен оптимизъм, казва Карло Мария Мартини, според когото нещата лека-полека сами ще се уредят, не само маскира драматичността на присъствието на злото, но угася и смисъла на моралния живот… Тези размишления ме амбицират за действие, за движение, за осъществяване…, само че засега, за да постигна това, трябва по-често да прескачам границите на север, на запад или на юг. В противен случай ще остана сам с въпроса в какво вярва този, който не вярва?