Катя Атанасова Йордан Петков, „Със съкращения“, разкази, изд.“Факел“, 2007, стр. 136, цена 7 лв. Сборникът е спечелил конкурса „Помощ за книгата“ на Министерството на културата Йордан Петков е само 21 години. Следва във факултета по журналистика на СУ „Св.Климент Охридски“, специалност „Връзки с обществеността“. Има малко на брой, но впечатляващи публикации – белетристични в сп.“Съвременник“ и публицистични в.“Поглед“. Но и в двете си „увлечения“ показва необичайно умение да работи с думите. Може би защото е израснал в духовния дворец на вълшебника Йордан Радичков и като негов внук е наследил не само първото му име, но и доживотната „зараза“ да изпитваш наслада от разбулването на словото и сътворяването на нови тайнства с него. “Класа“ му честити дебютната книжка и очаква перото му да заскърца и по страниците на най-класния български вестник. Ще започна с нещо категорично. И то е, че имаме текст, който е трябвало да бъде публикуван. Всъщност имаме не просто текст – имаме книга. Дори и да останем само в рамките на “Последната песен на Маркес” и разказите-приказки за Тихомълком Илиев, който не си купува сънища. Имаме книга, защото независимо от жанровите различия на текстовете срещаме личен авторски почерк. И то обещаващ да се превърне в разпознаваем. Което не се случва често в новата българска белетристика. Имаме (търсено или не) придържане към една стилистика. И може би най-важното – в тази проза има общи, базови “места”. Тя тематизира, по-скрито или по-явно, някои важни, същностни неща, представящи отношение към човека, самоопределянето му, неяснотата му, свързаността му с другите около него. Онова, което ми е особено близко в тези разкази и по-конкретно в “Последната песен на Маркес” са рефлексиите върху авторството и писането, върху възможността лесно и безпроблемно да се прехожда от “образ” в “образ”, от “роля” в “роля”, финото иронизиране на несъвпадането между представа за себе си и представата за теб у другите. Както и на опита да се “нагодиш”, да се “представиш”. И всичко това - чрез добре измислена, балансираща на ръба на реалното и абсурдното история. В която, освен всичко друго, се промъкват и вторични, но не незначителни повествователни линии. За особения живот на селото, за особения начин, по който селските хора възприемат имената, вестите, фактите, знанието... в сравнение с градските хора. За разликата в интерпретациите на света. И още нещо, което ми се струва съществено и модерно – опитът да се помисли върху Името. Върху неговата нестабилност. Мисля дори, че Йордан опитва да проблематизира неговата устойчивост. Това, че то означава нещо. А не е просто празна форма, която може да бъде изпълнена с различно съдържание. Мисля, че го прави... макар и не толкова категорично и силно. Разказите за Тихомълком Илиев пък отиват още по-нататък към темите за човека и “вечните” въпроси, които той си задава. И към “праговите” моменти, през които всеки човешки живот преминава. Без патетика. И без залитане в дидактическите ефекти на притчата (хватки на един Паулу Коелю например. Извинявам се за споменаването му, използвам името само като онагледяващ пример). Въпреки че използва елементи на притчовото, може би дори да кажа на философската притча, авторът го прави много фино, така че историите по-скоро са едни съвременни “приказки”. И със съвсем лек привкус на философичност. Но много ненатрапчив и затова приемлив. Бих казала и това, че този жанр е нелек, а и не толкова развит в съвременната българска проза, което добавя още нещо в плюс към тези разкази. Като цяло, най-искрено препоръчвам прочита на тази книга, като, естествено, текстовете в нея преминат „без съкращения“ през съпричастното читателско внимание.