Съни Сънински: Карл Маркс може да ни бъде полезен
Съни Сънински е режисьорът, който направи хитовите постановки “Охранители”, “Плажът” и сценичната адаптация на “Алхимикът” по Пауло Коелю в театър “199”. Той е създател и на театралната експозиция “България на длан”, в която са включени миникопия на най-известните културно-исторически паметници у нас. В момента текат последните репетиции на новата му постановка „Капиталът” , чиято премиера е на 10 март в театър „Сълза и смях”. Спектакълът е един микс от труда на Карл Маркс и пиесата “Няма да платим” на Дарио Фо. Според Сънински със сигурност ще допадне на зрителите.
Асен Блатечки става гробокопач на капитализма, а “жена” му Мария Сапунджиева мотивира приятелките си да ограбят кварталния супермаркет. Двигател на революцията на гладните жени в магазина е не кой да е, а Ленин - водачът на руските болшевики. В ролята влиза Георги Къркеланов, той е и младият Маркс в постановката.
- Г-н Сънински, смятат ви за един от най-смелите театрални новатори у нас. Къде бихте поставили по скалата на експеримента новата постановка „Капиталът”?
- Пиесата е микс от противопоставяне на два литературни материала, на две идеологии. По десетобалната система спокойно бих й дал десетка. Тази постановка се различава от всичко, което съм правил досега по мащабността на темата – безкласовото общество у нас, което става класово, и произтичащите от това конфликти, обусловени от сблъсъка на две ценностни системи. Според едната животът е джунгла, в която ако не изядеш, ще бъдеш изяден, а според другата - социалното съществуване трябва да минава под знака на милосърдието и християнските ценности. Миксът помага да осъзнаем напълно, че класовото общество в България е вече е факт, въпреки голямата съпротива на българина. Той и не иска, и не може да си представи как имащият ще стане нямащ, как даващият ще стане взимащ. Взаимоотношенията, които разглеждам, са между даващия и взимащия, между имащия и нямащия. А капиталът е представен по-скоро като метафора, той е младата амбиция. Затова по никакъв начин не може да бъде спрян. Все едно да стопираш бъдещето. Пиесата предлага на публиката да потърси човешкия си облик, макар че живее в класовото общество.
- Странен микс между Карл Маркс и Дарио Фо? Какво постигате с него?
- Миксът ми помага да изведа риторични въпроси, върху които искам зрителят да поразсъждава. Например - след като частната собственост е толкова свята, дали Господ е частна собственост, дали Космосът, Земята, моралът или любовта могат да бъдат собственост на някого? Нека се опитаме да отговорим къде е границата между агресията и милосърдието, между капитала и пролетариата. Според мен трябва да изживеем живота си, като се съсредоточим върху творчеството и любовта, без значение в коя част от веригата на класовото общество сме. В момента основната енергия на голяма част от българите се използва за катерене от стъпало на стъпало в тази верига. Условно казано искаме от бозайници да се превърнем в хищници. И тук идва въпросът дали това е най-важното? Дали не е по-добре да насочим вниманието си към творчеството, дори да сме в най-ниския сегмент на това класово общество? Да се опитаме да бъдем най-добри там, където сме, да сме етични, морални. Защото иначе животът ни неминуемо ще премине в едно безсмислено катерене и боричкане. Безсмислено, защото винаги над нас ще има някой, който седи на следващото стъпало.
- Ще видим ли самия Маркс?
- Да! В началото тръгнах с една визия за спектакъла, а после добавих много важна и съществена гледна точка, гледната точка на Маркс. В началото Маркс беше много имагинерна личност, той почти не съществуваше, някак си седеше зад думите на едните и на другите, но не беше плътно изведен в говор и образ. Докато в процеса на репетициите не осъзнах, че гледната точка на един човек днес, в XXI век, играещ Маркс отпреди две столетия, ще е изключително интересна на съвременниците ни. И полезна! Самият той от разказвач, коментатор, човек, наблюдаващ събитията, анализатор, изведнъж се превърна в сериозна, основна сюжетна линия.
- Кое е по-трудно да разсмееш, или да разплачеш публиката?
- Еднакво трудно е, но и двете водят до адмирации. Макар че в момента няма комедия у нас, която е взела някаква награда. Комедията разчита наистина на един парадоксален поглед, но той невинаги е естетически чист. Става така, че на пиесите, които не се гледат, се дават награди, а тези, които са предпочитани от зрителя, остават без поощрения.
- Върви спор за театралната реформа. Според вас кой е най-добрият вариант за нашия театър - дотиран от държавата, подкрепян от общината или частен, на чисто пазарен принцип? Може ли той да бъде превърнат в търговско дружество?
- Аз вече зададох въпроса „Господ може ли да е частна собственост?” Не всичко може да се калкулира. Как ще калкулираш сълзите и емоциите на хората! Може само 10 човека да влязат в салона да гледат някаква постановка, приходът да е под сто лева, но на един от зрителите пиесата така да е въздействала, че направо да го е спасила от смърт. Така че не всичко се измерва във финикийски знаци.
Не може авангардният театър да бъде търговско дружество. Например в НАСА се инвестират много пари. И докато се стигне до изобретения, науката губи. След години обаче парите се връщат стократно. И в този смисъл на всички, които се опитват да правят екстравагантен, различен, некомерсиален, изненадващ театър, трябва да им се осигурят субсидии. Парите са нужни, за да могат творците да си позволяват да не скачат според тоягата, наречена бюджет. А да я надскачат, и да скачат по критерия въображение, фантазия, идеология, естетика. Тогава ще видите невероятни неща. Затова трябва да има баланс – да има и субсидиран, и частен театър. Но за всички трябва да се полагат еднакви грижи.
- Говори се, че пишете книга?
- Книга за прехода, която е почти готова. Работното й заглавие е „Високо под земята”. Преди време предложих на Националния филмов център (НФЦ) сценарий по същата тема. Но там някак не разбраха моята идея и я възприеха като клише. В книгата си съм плосък, но зрелищен. Героите са малко по-емблематични, схематични, но пък изключително забавни и смешни. Замислям и дебютен филм. Вълнуват ме две теми, но все още не съм решил коя от двете да филмирам. И двете са притчи, защото този жанр ми е любим - говориш за едно, мислиш за друго, позволява ти да развихриш въображението си. Друг е въпросът дали зрителят е готов за такъв сюжет.
- Преди време казахте, че в родното ни кино се допускат за сценаристи само определени хора и критериите при одобряване на сценариите са субективни. Все още ли мислите така?
- Имам предвид, че не се рискува. А ние сме толкова зле, че дори да рискуваме, по-зле не можем да станем. Според мен трябва да се финансират и по-комерсиалните проекти, като им се отпуска някакъв стартов капитал, а след това продуцентите сами да дофинансират проекта, или да търсят начин за по-нататъшно финансиране.
- Всеобщо е мнението, че през последните години българското кино се съживява?
- Логиката показва, че трябва да има някакво съживяване. Само дано това да не са предсмъртни гърчове, а ние да си мислим, че киното ни тръгва нагоре.
Трябва да се даде повече шанс на българските кинаджии. Мисля, че ще е добре, ако НФЦ инвестира част от парите в обучение на режисьори и сценаристи. В момента всеки сам се учи, докъдето стигне. И резултатите се плачевни въпреки присъствието на няколко успели български продукции. От дълго време не се е появил филмът чудо, използват се стари форми, видени някъде и повторени по подобен начин. Стилът на разказване не е атрактивен и често носи белега на „артистичния почерк на твореца“, нещо почти неразбираемо за зрителите.
- Казвате, че сте човек, който търси истината за себе си. Открихте ли я най-после?
- Този въпрос ще си го задавам до края на живота. Кой съм аз, е вечен въпрос. В момента съм в хармония със себе си, постигнал съм вътрешен баланс. Преди това бях в период на хаос и ако следваме последователността, след хармонията май пак идва времето на дисхармонията. В това е и красотата на живота.
Интервюто взе Долорес Витанова
