Съвсем лично – за семейството ми

Пиша колонки в Портала вече повече от 13 години и мисля, че не съм пропускал дори седмица. Ето защо смятам, че мога да си позволя този път (по изключение) да напиша нещо съвсем лично. Защото идната седмица се навършват 33 години, откакто във вече далечната 1992 г. се венчахме с моята любима съпруга.

Разбира се, семейството е пределно интимна реалност и особено когато е християнскосемейство (а нашето с жена ми от самото начало е такова), то е не просто „съюз между мъж и жена“, докъдето обикновено стигат умножилите се напоследък „консервативни“ ревнители на „традиционните ценности“, повечето от които или нямат почти никакъв личен опит в тайнството на брака, или – това знам добре – много лесно преминават от един „съюз“ в друг. Семейството е нещо много по-дълбоко. То е с години отрастваната душа на душите на двама, на техните деца, и в която любовта не отслабва, но тъй да се каже, се „фамилиаризира“, прави ги буквално членове на едно телесно-духовно тяло. Но тъкмо защото това е така, аз няма да си позволя да се впускам тук в спомени от тази най-интимна сфера на семейния живот. Ще си припомня обаче, че по някакъв особен промисъл нашият брак с жена ми е следван през тези 33 години от удивително много история – обществена, политическа, нашенска и глобална – днешната картина на която в началото на съвместния ни живот не бихме могли дори да си представим.

Всъщност много скоро след като се запознахме, ние двамата установихме, че имаме много сходна родова история. И жена ми, и аз произхождаме от, както ги наричаха във времената на соц тоталитаризма, „неблагонадеждни семейства“. Всеки от нас двамата, оказа се, има по един разстрелян веднага след 1944 г. дядо и е отраснал в дълбоко затаил травмата от това т.нар. „буржоазен (всъщност просто градски, културен) дом“. Когато се запознахме, бяха изминали по-малко от две години, откакто диктатурата на съветския комунизъм се бе срутила, и ние, преживели различен (но достатъчен) брой години в една всъщност същинска духовна „чужбина“ в собствената си страна, уверено вдишвахме онова, което дотогава бяхме имали само в маргинални субкултурни общности – свободата, истинската свобода. И двамата – съобразно възрастта си към онова време (жена ми е значително по-млада от мен) – имахме вече и някакъв опит в обществената съпротива срещу разкапващия се тоталитаризъм. В края на 1988 г. аз се бях включил в една от т.нар. „неформални организации“ – „Екогласност“, не защото екологичната тема особено ме е вълнувала, а именно за да заявя открито политическа позиция в онези вече смутни времена на назряващи промени. Не си придавам ръст, но смея да кажа, че с това членство аз рискувах тогава доста повече от редица други по-сетнешни „герои“ на тази организация, защото добре знаех, че много отдавна – още от годините на казармата си – съм „обект“ на Държавна сигурност и както научих по-късно, за мен са събирани „сведения“, т.е. доноси, възлизащи към 1989 г. на над 140 страници. Бъдещата ми жена – съвсем млада и „хипарееща“, пък неведнъж е била гонена от „народната милиция“ от субкултурните събирания в тогавашния Созопол, а веднага след първите избори подир 10 ноември бе участвала в „несъгласуваната“ с „официалните“ демократи окупационна стачка в университета, за което без малко е щяла да бъде изключена от НАТФИЗ, където е била студентка.

И ето: практически веднага след сватбата ни започнаха онези непрекъснати политически пертурбации, които, давам си сметка, съпътстват семейния ни живот оттогава и до днес.

Преди да хвърля поглед върху този раздел от „музея на нашето време“ обаче, ще спомена и още нещо, което (убеден съм) промислително ни бе свързало още преди венчанието ни. И двамата немного преди да се срещнем, бяхме станали църковни християни и независимо един от друг се бяхме запознали с една общност около известния в близкото минало духовен старец, архим. Назарий от Кокалянския манастир – едно от много малкото места, в които, знаеше се, тече църковен живот, нямащ нищо общо с колаборациите на тогавашния клир с тоталитарния режим и с тайните му служби. Старецът Назарий – невероятно светъл и разумен духовник (каквито днес почти няма), известно време след брака ни бе и наш изповедник, но – в забележително противоречие с толкова типичното монашеско тщеславие – много скоро буквално ни нареди да започнем да се черкуваме в града и да се изповядваме при брачни духовници, защото именно те, а не монасите имат същинско око за семейната интимност. Всъщност тази особена, почти мистична, както съм убеден, църковна опека съпътстваше самото начало на съвместния ни живот и в друг смисъл. Ние се сближихме истински с жена ми, гостувайки в Троянския манастир, и аз не бих могъл да забравя, че окончателното решение „да поискам ръката ѝ“ взех след мълчалива молитва пред централната манастирска икона на Богородица Троеручица.

И, да – както вече казах – от самото начало на семейния ни живот нам бе съдено да се потопим и до днес да не можем да излезем от бурните събития на новата ни история. Протестите (и „блатото“, отворило се) след падането на правителството на Филип Димитров, мъчителния период на трансформация на демократичната общност… Към 1996 г. вече имахме своите две дъщери – едната на три, другата на година и осем месеца – и в края ѝ, в настъпилата гладна „Виденова зима“, всекидневно шествахме по улиците на София заедно с хилядите, с малката ни дъщеря ту на моите, ту на раменете на жена ми. Към края на декември осъзнахме, че доходите ни стигат почти само за храна и за памперсите на децата, и „героично“ отказахме цигарите. Не мога да забравя, че по някаква случайност в един от дните на протестните шествия, когато аз – вече доцент в университета, заедно с колегите ми бяхме закачили на палтата си стикери, показващи на колко долара се равнява месечното ни възнаграждение (а в този ден то бе достигнало 5 долара), нашите колеги медиевисти от Кьолнския университет, с които имахме връзка, бяха ни видели – именно мен и другите български медиевисти, в репортаж по телевизиите си и потресени, бяха взели решение да ни изпратят пакети с хранителни помощи, почти като на близкоизточни бедняци.

И ето – от нас това никога няма да бъде забравено и ние никога няма да спрем да го напомняме на онези лъжци и манипулатори, които се стремят да го изтрият от паметта ни (а и от знанието на по-младите генерации) – по-малко от година по-късно от правителството на Иван Костов кризата не просто бе преодоляна, но през лятото на 1997 г. ние за първи път след раждането на децата заедно отидохме на море – на първото за тях море. Настъпи времето на сбъдването на неща, които дотогава граничеха с абсолютните утопии. Политиката на премиера Иван Костов по време на драматичните събития в разпадаща се Югославия ни доведе до прага на членство в НАТО, на ЕС. Прочее, знаят ли днешните млади, за които това се е превърнало в нещо като „природна даденост“ (при това обмърморвана), че към онова време тези две неща за нас и за все още живите ни родители буквално граничеха с космическо чудо. Никога няма да забравим с жена ми онази Нова 2000 година, бележеща началото на новото хилядолетие, чийто огромен бял сняг, залял улиците на София, сякаш изпращаше своя блясък назад-назад в годините, чак до онзи мрак на разстреляните ни дядовци, за да им възвести, че невероятното, невероятното се е случило и ето – потомците им, изпълнили притихналите улици на града, вече закрачват в един най-сетне излекуван, напълно излекуван свят…

Да, илюзорен, уви илюзорен звезден миг. Защото само година по-късно „премъдрият ни народ“, който очевидно все още не бяхме успели да опознаем добре, с почти умонепостижима глупост реши да се върне не някъде другаде, а… в 1934 г., когато „си живеехме мирно и тихо с един цар без партии и без изтощаваща политика“. И ето: като че ли всичко за нас започна отначало. „Царят“, разбира се, не се оказа цар. Появи се никому неизвестният дотогава тарикат с дългото кожено палто, който посред нощите „ловеше бандити“, а през деня гастролираше безспир по телевизиите и който, да – в противовес на „изтощилия ни“ Костов – бе впечатляващо прост, но „както и вие сте прости и затова се разбираме“. Бавно и постепенно се изкачи до върха, а аз, който дотогава не се бях изкушавал да влизам в партийната политика, се почувствах длъжен да го направя и малко по-късно станах един от учредителите на партията на същия Иван Костов – ДСБ. Между 2008 и 2012 г. дори бях в националното ѝ ръководство. Отново имахме някакви надежди – вече свързани и с усилия, но все пак надежди. Запознах се с хора, които ми изглеждаха решителни и отдадени демократи…

След десетина години за пореден път станах свидетел на падението на толкова много от тях. На онзи например, тогава безспорно интелигентен младеж, с когото – няма да го забравя – на политически форум в чужбина се присмивахме, но и се срамувахме от тариката с коженото палто, вече изгряла политическа звезда, който не можеше да направи и кратко изказване на чужд език. Но който младеж днес – подобаващо напълнял – е дясна ръка на „тариката“. И да – на падението на още много и много други люде – не само от политиката, но и от старото ни приятелско обкръжение, едни от които решиха да станат „консерватори“, а много скоро и фашизоиди, други лицемерно „отлетяха в емпирея“ на алиенираната „мъдрост“ и захванаха да съдят демокрацията като „власт на глупците“. Обществото – не само у нас – бе разделено на патетични „родолюбци“ и „джендъризирани либерали“ и ние с жена ми постепенно се намерихме в „гетото“ на отживелите времето си „политически животни“ – демократите.

И все пак – през цялото време на тази неспираща да ни „връхлита“ история и аз, и жена ми нито „вдигнахме ръце“, нито някога спряхме да правим онова, което за нас си остана най-важното – да пишем, да преподаваме, да мислим отвъд „физиката“ на този свят. Не спряхме обаче и да воюваме за онази дарена ни свобода в началото на съвместния ни живот. Моите – вече над 600, колонки в „Портала“ недвусмислено го показват, а жена ми от години е особено политически активна в социалните мрежи. Дъщерите ни израснаха – днес едната е отдадена правозащитничка, а другата е художник и театрален сценограф. Продължаваме да сме църковни християни, макар че и Църквата се промени – напълни се със „законници“ и руски идолопоклонници, и в нея ние също започнахме да се чувстваме като упорстващо малцинство.

Какво да кажа в заключение на тези лични спомени? Напоследък си давам сметка, че вместо да се изпълвам с горчивина от всичко обществено преживяно, съм станал – странно – дори доста по-добродушен, отколкото в младостта си. Съвсем наскоро жена ми издаде нещо като мемоарна книга със заглавие „Музеят на моето време“ (алюзия с него правя в тази своя колонка) и в нея според мен съумя буквално да „иконизира“ и своето, и нашето родово, семейно, историческо преживяно. Аз особено харесвам последното изречение от нейния финал: „Все още – пише тя там – усещаме по лицата си зимния студ, докато вървим по „Царя“. Все още дишаме. Вдишваме, издишваме, вдишваме, издишваме… За всичко съм благодарна, Господи“. Съвсем същото мога да кажа и аз след тези 33 години живот заедно. Колкото и бурно покрай нас да са преминали те – за онова вътре в нас и в което устояхме и се запазихме – и аз съм благодарен, благодарен, Господи. И днес почти чувам Ангела-Хранител на нашия дом, който ни гледа от прага, към който от самото начало сме запътени, и с усмивка над нашите тревоги, съмнения, „зацепвания“ в мимо-летното ни шепне: „Вървете по този, по този път, който поехте тогава след онази сбъднала се молитва пред троянската Богородица Троеручица. Не се отклонявайте от него и знайте, че колкото и да лъкатуши той оттук насетне, в края му ви очаквам аз – на прага на светлината, от която ви зра от самото начало“.