Първи ноември е не просто дата от календара. Това е денят, в който България се вглежда в огледалото на своя дух – за да види дали още има светлина в очите ѝ. Денят на народните будители е онзи тих празник, който не търси фойерверки, а събужда съвестта.
Как се ражда празникът на съвестта
Празникът на народните будители възниква през 1922 г. по инициатива на просветния министър Стоян Омарчевски, в епоха на национално униние след Първата световна война. Държавата е в морална и икономическа разруха, а обществото търси спасение не в политиката, а в духа.
Така се ражда денят, посветен на всички, които през вековете са изваждали народа от мрака на невежеството – св. Иван Рилски, св. св. Кирил и Методий, Паисий, Софроний, Ботев, Вазов, Каравелов, Априлов. Това са хора, които не просто пишат книги, а пробуждат народ.
След 1945 г. комунистическата власт отменя празника – не защото не уважава просветата, а защото се бои от истинската духовност. Будителството не се побира в идеология. И едва през 1992 г. денят е възстановен, сякаш за да напомни, че има неща по-трайни от политическите режими – паметта, езикът, съвестта.
Кои са будителите?
Будителите са онези, които вдигат нацията от сън.
Те не са политици, а апостоли; не са чиновници, а просветители.
Паисий не търси власт, а истина. Ботев не иска пост, а свобода. Вазов не служи на партии, а на езика.
Будителят е човек, който вярва, че духът предхожда материята. Че без идея за добро няма нито образование, нито изкуство, нито общество. И ако днес питаме кои са новите будители, трябва да се запитаме и друго – дали изобщо има почва за будене.
Постмодерната култура – шум без послание
Днешният свят говори много, но казва малко. В епоха на социални мрежи, инфлуенсъри и безкрайно „съдържание“, думите се обезценяват, а знанието се размива в информация. Постмодерната култура е култура без център – тя не издига идеали, а ги иронизира; не търси смисъл, а симулация на смисъл.
Будителят на миналото е влизал в историята с книга, слово или саможертва. „Будителят“ на постмодерността влиза с вирусно видео, скандал или поза. Времето на тишината и размисъла е изместено от времето на шума и лайковете.
Постмодерната епоха е епоха на безпътица – тя не познава свято, защото не признава нищо за свято. Тя се храни от отрицание, от съмнение, от подигравка. И точно затова противоречи на духа на будителството, което е акт на съзидание, на възвисяване и на жертва.
Духът, който не умира
Истинският будител е антипод на постмодерния човек. Той не търси сцена, а трибуна. Не търси аплодисменти, а истина. Не продава идеи, а живее за тях.
Днес будителят може да бъде учител в малко село, библиотекар, който пази последните читатели, или писател, който не се е продал на пазарната естетика. Той може да няма последователи в мрежите, но има последователи в духа.
Будителството е и днес възможно – но само там, където има почва за дух.
И ако народът ни все още има сили да чества този ден, значи не всичко е изгубено.
Епилог
Първи ноември не е просто български празник. Той е напомняне, че между просветата и профанацията има разлика. Че свободата на словото не означава свобода от смисъла. Че будителството не е „контент“, а подвиг.
И ако има нещо, което може да ни изведе от безпътието на постмодерната култура, това е връщането към идеята, че духът е над материята, знанието – над шума, а България – над всичко преходно.
