Чудатите особености на българските евреи

Упоритостта, с която се придържат към племенните обичаи, донесени от Испания от времето на изселването от Торквемада

Церемониите, въвеждащи шабата

Млад еврейски скептик

(Бел. ред. – Алберт Сониксен е американски журналист, прекарал две години в България и Македония 1904-1905 г. Репортажите му са публикувани в много американски и англоезични вестници по света. През 1909 Сониксен издава в книга разкази за 9-те месеца, които е прекарал нелегално в Македония като четник, под заглавие „Изповеди на един македонски четник”. Те не повтарят вестникарските му репортажи, които са събрани в книга на английски (виж тук „Амазон“-Германия и „Амазон“-Великобритания).

КЮСТЕНДИЛ, България, 15 май (1905 г.)

Градът е дълъг, тесен, най-широк в средата и заклещен между реката и високата скала, наречена Хисарлък. През зимата, когато слънцето е ниско на юг, виждате гетото почти точно очертано от сянката на Хисарлък, голямо, тъмно петно по средата. В центъра една стара, порутена джамия изстрелва своето минаре нагоре към слънчевата светлина. Около нея, в разширяващи се полукръгове, като редове от седалки в аудитория, се издигат ниските къщи с покриви на този някога бил турски, а сега еврейски квартал. От върха на Хисарлък се вижда, че улиците са били замислени да обикалят около джамията в концентрични кръгове, но когато слезеш в тях, не можеш да видиш, че те водят нанякъде. Главната улица с магазините, широка и права, се врязва в лабиринта, минава пред джамията и отделя еврейската от по-голямата християнска общност.

Преди да дойда тук, чух чужденците в София да наричат Кюстендил еврейско гнездо (бел. ред. – повече за автора и пристигането му в Кюстендил 1904 г. – виж тук). Испанските евреи са представени тук може би по-добре, отколкото в който и да е друг град в България. Но еврейският квартал е интересен за разглеждане; той е живописен, защото е стар и хората в него живеят точно така, както са живели преди векове. Той е неочаквано чист, тъй като горещите серни води, които извират от недрата на скалата, мият дворовете и улиците, отнасят отпадъците надолу към реката и оставят след себе си здравословна, ако не приятна миризма.

Вътре в еврейския квартал

На пръв поглед улиците са объркващи, защото изглеждат просто случайни пролуки между високи стени от неизпечени тухли, покрити с червени керемиди. В стените има огромни дървени порти. През деня те са отворени, влизате вътре в стените и установявате, че те представляват големи четириъгълници, ограждащи групи от по четири или пет къщи, всички обърнати към централен двор или градина, обикновено засадени с плодни дръвчета. В средата има дървено корито в земята, в него се излива гореща сярна вода, преливаща в малко ручейче, което си проправя път под стените на градината, за да се влее в главния поток на улицата . В коритото домакинята пере в петък сутрин. В най-неочаквани моменти в лицето ви се издига облак гореща сяра от дупки в земята, където се крият още поточета, покрити с плоски камъни. Отгоре се издига сивият, суров силует на Хисарлък, изпъстрен тук и там с ярко зелено.

Обикновено верандите пред къщите, дворовете и улиците са пълни с мургави, шумни деца, а сред тях се виждат и групички клюкарстващи жени с голи ръце. В събота те седят на пейките пред портите, косите им са вързани на високи кокове, накичени са обилно с евтини масивни бижута, от които роклите им са толкова натежали, че едва ходят. Привечер се виждат мъжете, старците в одежди от миналия век, торбести панталони, сандали, някои в дълги наметала, обшити с овча или дивечова кожа, други с червени фесове, трети с кожени шапки, всички с дълги бради и рошави вежди. Някои от тях са с огненочервени коси, а червените им масури висят над яките на мазните палта. Обикновено са по-високи и по-здрави от евреите отвъд Дунава, тъй като, откакто Торквемада ги е прогонил от Испания преди четири века, те са живели в доста добри отношения със своето обкръжение, може би прекалено добри за тяхното интелектуално развитие.

Младите мъже се обличат подобно на българите, в полуевропейски дрехи, и неизбежната шапка от овча кожа. Старите хора все още са останали в турското време, а младите се вдъхновяват от новата атмосфера на свобода и желаят да бъдат повече като съседите си. Те говорят по-свободно български, четат български вестници, а като четете надписите над магазините им, можете да видите, че някои дори са побългарили имената си: Abrahamoff, Israeloff, а има и Jesus Davidoff. По чертите на лицето е лесно да ги различите от българите, въпреки че изпъкналият нос е рядкост. Те дори са от различен тип от руските или германските евреи; с по-деликатни черти и по-румени. От време на време сред тях, особено сред момчетата, може да се види лице, което е поразително красиво по форма и деликатен цвят.

Юдейски патриарх

От самото начало чух за един старец, който имаше репутацията на най-мъдрия сред тях. Дори се намекваше, че е еретик. Имал син, който пишел книги на испански, но си изкарвал прехраната, като правел и поправял обувки. Запознах се със сина един ден, докато чаках, когато го помолих да ми поправи обувките, след което той ми подари екземпляр с автограф на една от книгите си, всъщност памфлет, който, доколкото мога да разбера, защото е отпечатан с еврейски букви, и доказва, че всеки испански евреин на Балканския полуостров е най-лошият вид идиот. Това разбрах от откъсите, които той ми прочете.

Резултатът от това запознанство беше покана от баща му да го посетя, която приех с удоволствие. Намерих стареца с фес на достолепната си сива глава, седнал с кръстосани крака на възглавница, толкова стар, че вече не можеше да ходи, но с бистър и жив ум. Без обичайните запитвания за моето минало той веднага ме увлече; първо в дискусия за испанския език, после в теология и накрая ме изведе до философията. Оттогава тя е наша тема, или по-скоро негова. Тя е и негова собствена система и се различава от всички останали, съществували някога. От върха на своята философия той гледа с презрение както на евреите, така и на християните, които за него са просто идиоти. Той е по-скоро настроен в полза на протестантите, въпреки че открива симптоми на леко слабоумие и сред тях.

Авторът Сониксен и книгата му „Изповеди на един македонски четник“. Репортажите му от вестниците са събрани

в друга книга, достъпна в „Амазон“. Виж повече за него в линк в публикацията.

Посещавам го често и станахме добри приятели. Той ме смята за доста рационален човек; защо – не знам, защото никога не съм изразявал мнение пред него. Но извън собственото му семейство аз съм единственият му посетител, защото той е толкова нетърпим към хората, колкото и към ортодоксалните религии. Той е самотен, защото когато идвам, виждам как се развеселява от приятното очакване на дискусията, която ще проведе с мен. Книжната му лавица е до него и той протяга ръка към томовете си, много от които са написани от него самия. От тях ми чете откъси, усмихвайки се и намигвайки шеговито, когато е стигнал до същината на нещата. След това идва последният тест, когато посяга към един стар том с червена кожена корица и пожълтели, захабени страници; неговият непобедим авторитет, думите на равин Моше Моймонит Арамбам, който е живял и писал преди изгнанието от Испания. Това е като глас отвъд вековете, старинният архаичен испански, какъвто го срещате у Лопе де Вега и Калдерон. Понякога той спира, за да тълкува значенията, но всъщност не изглежда така, защото той говори както са говорили там. И всеки път ме обзема силното впечатление, че самият Арамбам ми чете. Представете си Шекспир, прегърбен и съсухрен, седнал пред вас, четящ „Хамлет“ и обясняващ между редовете какво е имал предвид.

Отчасти благодарение на познанството ми със стареца и сина му, а по-специално благодарение на моя приятел просякът студент, който е евреин, отново успях да си възвърна доброто име в гетото. Наричам го студент-просяк, защото той се гордее с това, а има много други като него. Той никога в живота си не е ял нормално, никога не е имал нови дрехи, никога не е бил на повече от три дни път от Кюстендил, а все пак е най-блестящият студент в колежа. Изглежда, че само най-бедните момчета от гетото се издигат в учението, а еврейската община им помага с пет франка на месец, които им плаща на части по няколко сантима, и обикновено тази пенсия се бави. По-късно българското правителство помага на някои от най-умните да прекарат няколко години в чужбина в университет.

Благодарение на моя млад приятел видях толкова много от гетото, колкото успях. Той ме води няколко пъти в синагогата под претекст, че ми показва обичаите на своя народ, но всъщност с единствената цел да има до себе си някого, на когото да излее чувствата си в язвителни, цинични критики към всичко, което се случва. Ако не се яви на службите, ще му отрежат петте франка, затова той се задоволява със саркастичен хумор.

В град Дубница (днес Дупница – б.р.), на един ден път оттук, има чичо, който е сравнително заможен и също му помага с няколко франка на месец. По време на ваканциите понякога посещава чичо си, отчасти за да покаже своята признателност, а отчасти защото това означава няколко дни физически комфорт в сравнение с дома. Аз го придружих при едно от тези посещения миналата есен, от петък до неделя, и така имах възможност да наблюдавам обичаите на „Шабат“.

Обичаи на „Шабат“

Пристигнахме в Дубница  точно когато вечерната служба в синагогата бе приключила и срещнахме семейството, което се прибираше у дома. Гетото в Дубница много прилича на това тук. Минахме през голяма порта в централен двор, образуван от кръг от къщи с ниски покриви. Старият мъж, чичото на моя приятел, се запъти към една от вратите, обърна се, поклони се и ни покани да влезем с еврейското благословение „Шабат Шалом”.

Къщите между стените на двора образуваха общност, на която чичото на моя приятел беше старейшина, затова всички се събраха в неговия дом за вечерята в навечерието на шабат. В голямата предна стая имаше четири маси, по една за всяко семейство. Покрай стените имаше ниска пейка, покрита с плат, на която мъжете седнаха с кръстосани крака малко след като всички влязохме. Общо, като се броят жените и децата, имаше около тридесет души. От центъра на тавана висеше поставка, на която беше сложен огромен, плосък, стъклен съд с масло, пълен с плаващи, горящи фитили. Тези фитили, както и лампите, бяха предварително запалени от мюсюлманин, който обикаляше, за да изпълни тази задача за всички семейства в гетото, защото след като Шабатът започне, никой евреин не може да запали огън.

Междувременно жените бяха отишли в кухнята да готвят. Мъжете се изправиха на крака и, водени от стареца, започнаха да пеят молитви, като всички се люлееха от една страна на друга със затворени очи. Една жена влезе с чаша вино, която даде на стареца. Докато продължаваше да пее, той отпи от виното и го подаде на следващия, а последният мъж го върна на жената, която също докосна с устни чашата, а след това я подаде на жените и децата, които бяха влезли за момент, за да наблюдават церемонията.

След това друга жена донесе леген с вода, в който всеки мъж потопи ръцете си, докато тя го държеше пред него, и докато си изсушаваха ръцете с кърпи, които им даде втора жена, те изрекоха някаква молитва или благодарност.

Когато най-накрая спряха, една жена махна кърпите, които покриваха масите, и всички ние се приближихме до тях. По краищата бяха подредени малки, кръгли хлябове. Старецът взе един от тях, отчупи парче и от него откъсна по-малки парченца, които раздаде на всички нас; всеки мъж потопи парченцето си хляб в солницата и го изяде. После всички седнахме около масите, на пейки. Едно от момичетата донесе на стареца книга с молитви и той започна да проповядва с напевен, монотонен глас, докато останалите слушаха. Молитвите бяха на иврит и те ги повтаряха, без да ги разбират, но сега старецът четеше на испански.

След като свърши четенето, едно момиче донесе бутилка „сливи” (сливова ракия), малка чаша и чиния с твърдо сварени яйца. Старецът първо си наля ракия, която изпи с тост: „Божиите благословии върху всички евреи, и особено върху нас.“ Всички мъже пиха след него, един по един, като всеки от тях вдигна подобен тост. После всички счупихме яйцата и ги изядохме.

Последваха около десет минути общи разговори на обичайни теми, докато жените не внесоха вечерята. Първо на всяка маса беше поставена огромна пита с месо и след като бащата на семейството я разряза, всички започнаха да ядат от единия съд с голи ръце. След това беше поднесена половинка агне, предната част, пълнена с ориз. По-късно последваха хляб и пържена тиква.

След като вечерята приключи, беше казана молитва, ръцете бяха измити както преди, жените почистиха масите и последва разговор. Приятелят ми ме беше представил като еврейски студент в Софийския университет, от Солун, така че не предизвиках любопитство. Разговорът беше предимно за последните новини от войната (бел. ред. – Руско-японската война 1904-1905 т.) и те обсъждаха с голямо задоволство неотдавнашната победа на Ояма (бел. ред. – японски военачалник, главнокомандващ стратег, с най-големи заслуги за победата над Русия). 

По-късно изпяха няколко химна и след това всички се оттеглихме, а другите семейства се прибраха в домовете си. Голямата порта беше затворена и здраво заключена.

Всички мъже спаха в една стая, откъм вратата. Докато се завивахме с одеяла, лампите все още светеха и чух стареца да мърмори, че са сложили прекалено много масло в тях, защото трябва да горят, докато се изчерпят. Никой евреин не можеше да ги угаси.

Дневният преход ми осигури здрав сън през нощта. На сутринта ме събуди плискане на вода. Когато отворих очи, старецът седеше, а жена му държеше пред него леген с вода. Той потопи ръцете си в него три пъти, след което ги изсуши, стана, облече се и започна сутрешните си молитви, част от които бяха:

„Благодаря Ти, Велики Боже, Адоний, че ми върна душата след нощта и я пази, докато спях.
Благодаря Ти, че ме направи евреин, а не „гой” (неевреин).
Благодаря Ти, Велики Боже, че ме направи мъж, а не жена, но ме сътвори по Твоята воля.“

Когато изрече тези молитви, той се прозя, сви цигара и изрита котката от пътя си.
След молитвите изпихме по чаша турско кафе, а след това цялата общност заедно тръгна към сутрешната служба в синагогата.
„Всичко това го понасям – измърмори просякът студент – заради една петфранкова монета от време на време. Ба! Фанатици!“