Мистър Мич вървеше по улицата. Черните очила, ботушите с ток и тежка лъскава тока́. Черният кожен шлифер до коленете. Такъв беше той. На гърдите му имаше бадж. На баджа пишеше Мистър Ми. Срещна го някакъв, навярно го разпозна. Загледа се в баджа му.
– Какво пише тук? Мистър Ми? Какво е това Мистър Ми? Не сте ли Мистър Мич?
– Да – отвърна Мистър Мич.
– А защо пише Мистър Ми?
– „Ч“-то сигурно е паднало.
– Че оправете си го! „Мистър Ми“! Да не сте китаец!
Мистър Мич се засмя само с устни, без да си отваря устата. Двете дълбоки бръчки в бузите му станаха още по-дълбоки. Като от тигрови нокти.
И продължи нататък.
Хората му кимаха, някои се изместваха от пътя му, други се спираха да го проследят с поглед.
– Пенсионирал се е – каза един. – И сега се чуди какво да прави.
– Няма какво да се чуди – каза друг. – Веднага ще го лапнат някъде.
– Аз чух, че президентът щял да го назначи за свой съветник – добави трети.
Вече се беше събрала група хора. Те гледаха надолу, където сред навалицата по широкия тротоар още се виждаше главата на Мистър Мич. После той се изгуби от погледа. Но хората не се разотиваха.
– Той в крайна сметка какъв беше?
– Алпинист. Пръв изкачи втория по височина осемхилядник по северния ръб.
– Няма такова нещо. Той е самотен мореплавател. Не помните ли книгата „Триста тихи дни в Тихия океан“?
– Бъркате. Мистър Мич е археолог. Той е откривателят на мумията на Раменготеп.
– Нищо подобно. Той е влиятелен инфлуенсър.
Хората не стигнаха до съгласие и започнаха да се разпръскват. За кратко на тяхното място застана една котка, вдигнала опашка като въпросителен знак.
През това време Мистър Мич стигна до квартирата си. Изкачи се по трите стъпала, отключи, хвърли бърз поглед наляво и надясно и влезе вътре. Закачи шлифера на закачалката в антрето, свали ботушите. Отиде в банята, напълни един леген с вода, метна пешкир през рамото си, занесе легена в хола, събу чорапите си, нави крачолите до коленете, седна на една табуретка и натопи краката си във водата. На лицето му се изписа облекчение. Не беше лесно да поддържаш тази корава походка в продължение на километри.
Мистър Мич вече беше стар човек. Не искаше да го закачат за нищо. Искаше да пише книгите си. Той пишеше книги.
Просна пешкира на килима и стъпи с мокрите си ходила върху него. Избърса краката си. Отиде до скрина, извади чисти чорапи и ги обу. След това обу чехлите си. Облече халата. И се насочи към кабинета си.
Седна на креслото и придърпа пишещата машина към себе си. Той продължаваше да пише на механична пишеща машина, чиито клавиши чаткаха като ударник на колт. Хвърли един поглед към рафта пред него, на който бяха наредени книгите му. „Към небето по северния ръб“, „Триста тихи дни в Тихия океан“, „Мълчанието на пирамидите“, „Светът като пясъчен часовник. Проклятието на социалните мрежи“, „Кафе за президента“…
Какво да се прави. Хората вече не правеха разлика между герой и автор. Хората мислеха, че той е или алпинист, или мореплавател, или археолог, или инфлуенсър, или съветник на президента. Хората очакваха той да е надарен с качествата на героите си. Това го изморяваше. Но като че ли имаше изход от положението.
Измъкна картончето на баджа от найлоновото калъфче и го разгледа. Наистина, „ч“-то се беше прегънало и не личеше, и на баджа се четеше „Мистър Ми“. Той смачка старото картонче, изхвърли го в кошчето под бюрото, взе ново и написа на него с големи букви „Ми“. Това беше достатъчно.
Сетне вкара нов лист в пишещата машина, отвори една книга и започна да преписва:
„Като малък срещнах веднъж един отшелник, който ми каза: „Дете, ти си близо до дао – малко размишляваш и нямаш големи амбиции.“ Аз го попитах какво общо има размишлението с амбициите, а отшелникът ми отговори: „То е по-опасно и от тях“. В двора имаше два съда за събиране на дъждовна вода. Отшелникът ги посочи и каза: „Щом в някой от тях попадне мравка, взема се черпакът и мравката се изважда – нали така? Какъв смисъл има да се безпокоиш предварително? Онзи, който стои и дебне с черпака кога ще влезе мравка, прави същата грешка, както и онзи, който много обмисля, вместо да действа навреме“. [1]
––––
[1] Су Шъ, „Записки от Източния склон“, превод от старокитайски Крум Ацев, изд. „Народна култура“, 1985 г.
