Б. р. – Днес нашият изтъкнат преподавател, историк на литературата и книгоиздаването, литературен критик и прозаик проф. Алберт Бенбасат, приятел и автор на e-vestnik, навършва 75 години. По този повод поместваме неговия разговор на живо с водещия Гриша Атанасов в предаването „Книги завинаги“ на университетското радио „Алма Матер“ през септември 2023 г.

– Здравей, Алберт. Обръщам се към теб така, защото с теб работим отдавна заедно – още от университетското издателство, после във Факултета по журналистика, в специалност книгоиздаване, така че имаме какво да си кажем. Имаме какво да кажем и за твоята нова книга „Когато големите станат малки“. Хората дълги години те познават като литературен критик и историк, като изследовател на книгоиздаването, като колекционер, като преподавател, но в последните години ти се посвети на прозата. Голям успех имаше и предишната ти книга „Изгубени вещи“. Сега, в неделя, на финала на Алеята на книгата пред щанда на издателство „Колибри“ имаше истинска тълпа за представянето на твоята книга, с голям успех, „Когато големите станат малки“. Как, как се насочи да бъдеш млад писател на сериозна възраст? Как става така?

– Ами стана, когато почнах да остарявам и когато спомените ме налегнаха за моето някогашно битие. През 2010 година така ми дойде и почнах да пиша художествена проза. Започнах с тази книга, писах, писах и оставих.

– Тоест, започнал си първо тази?

– Започнах първо тази. А после „Изгубени вещи“. Чаках и чаках до преди две години, три, когато излязоха „Изгубени вещи“ и тогава реших да продължа тази книга, която сега вече излезе.

– И в тази книга, и тук има един стар радиоапарат на корицата.

– Да. И в „Изгубени вещи“, и тук аз виждам тази проза като своеобразен музей на миналото.

– В първата подреждаш вещите предимно и чрез тях хората.

– Тук подреждам хората.

– Тук подреждаш повече хората. Но пак го наричаш вехтошарски роман.

– Да. Ами на времето имаше такива хора, които бяха вехтошари, които купуваха стари вещи.

– „Стари дрехи купувам. Стари вещи купувам, стари дрехи купувам.“

– Това бяха роми, обикновено много бедни хора, които прекупуваха стари вещи и след това ги препродаваха. Те ги събираха, за да ги продават, а пък аз, моето вехтошерство е по-различно. Аз ги събрах и събирам, за да напомня на хората за живота, който ние сме живели, за битието, което ние сме имали. А това е битието ни от 50-те години, 60-те. Книгата свършва всъщност в средата на 60-те години, тази специално, и възстановява малко мозаично, малко разпокъсано. Една история се преплита с друга история, тя пък с трета история, пък се връща обратно. Такива са моите вехтошарски мозаични белетристични спомени, но в крайна сметка в тях няма нищо измислено.

– В „Изгубени вещи“ доста голяма част са фикционални, т.е. измислени на базата на някаква стара, вече излязла от употреба вещ.

– Аз си съчинявах повечето пъти една история или повече от една история, защото и там се преплитаха много и понякога няколко истории. Докато тук, при преплитането на различните истории, всичко е истинско. Няма нищо измислено. Нищо измислено, само е направено във вид на художествена проза. Това е разликата и смятам, че този вехтошарски роман всъщност събира не за да продава, а събира, за да възстанови нещо, което аз съм изживял.

– Добре. За хората от нашето поколение, примерно за мен, докато снощи четях тази книга, това беше едно връщане и към, буквално на моменти, и към моето детство, защото ти описваш улица „Странджа“, бедна в Ючбунар, след това улица „Цар Борис“. Голямата част пък от моето детство е преминала на няколко преки при моите братовчеди на улица „Цар Петър“ при баня „Мадара“. Както ти описваш, играехме на улицата на футбол, нямаше коли. Т.е. за нашето поколение това ще бъде едно потапяне в нашия отминал свят. Но мислиш ли, представлява ли интерес това, трябва ли да го прочетат по-младите поколения и как ще го прочетат?

– Бих искал да го прочетат, бих искал да видят как сме живели ние, защото днес забелязвам в много писания и много приказки една носталгия към това минало, така наречения социализъм, който имаше няколко етапа, но в крайна сметка ние живяхме бедно. Това е много важно да кажем, че тук няма носталгия към строя, може би има носталгия към младостта, към детството, но ние нямахме с какво да сравним живота, който ние живеем. Тоест, както Бредбъри казва, че грозното за детето не е грозно, защото ако не е виждало другото, няма как да го съпостави. При нас беше горе-долу така. Ние имахме много такива човешки искания и мечти да имаме някоя книга, да имаме някоя по-красива играчка, която бяхме виждали, да излезем извън на нашата улица, да отидем до ЦУМ, ЦУМ, където беше света на, така да се каже, различните възможности. Те бяха да се возим на ескалатора в ЦУМ, защото това беше едно вглеждане в един много различен свят, който ние изобщо не познавахме. Живеехме много скромно, живеехме доста бедно, бих казал, но бяхме винаги с благодарение на грижите на нашите близки, бяхме и нахранени, бяхме и сравнително добре облечени. И това беше нашият свят. Моят свят се простираше на няколко преки от вкъщи. „Странджа“, улица „Странджа“ беше едно село вътре в града. На 200-300 метра от нас беше вече големият булевард „Стамболийски“. Оттам можеше да идеш до ЦУМ и така нататък. Но ние живеехме в един свят доста затворен, изолиран и всичко, което се появяваше там, ни вълнуваше. Например, някой автомобил, който спираше пред нас. Беше огромна рядкост да спре автомобил. Не влизаше, защото там имаше една от дирекциите на кинохрониката.

– Да, много е любопитно.

– Някои ще кажат, това е автобиография.

– Не, това, което прави тази книга, художествена проза, поне аз си мисля, Алберт, е, че ние виждаме тук как израства главният герой, как се променят възприятията му, как започва да вижда някакви не толкова хубави и дори плашещи явления в света на възрастните. Към края се намесва и сянката на държавна сигурност.

– Това не е автобиография. Това е книга за времето. Това е роман, според мен, защото композиционно, ако го погледнеш, той не се движи хронологично, както би трябвало да се движи една автобиография. Моите спомени са като едни островчета в едно развълнувано море. Когато вълните го заливат, скриват островчето. От време на време се показва нещо, това е споменът. И както се показва, така съм го и описал. Времето наистина с моето израстване започнахме да осъзнаваме какво всъщност губим. Най-хубавото беше, че бяхме малки, че бяхме млади, че изживявахме детството си, но имаше и неща, които нямаше как да ги изживеем.

– Нашите емоции, нашите преживявания са свързани с това, което се случва на улицата и разбира се с това, не случайно тук има едно радио на кориците, много хубава художествена хрумка е на художника.

– Едно радио, всъщност в моите самотни детски вечери и дни, тъй като аз бях доста болнав и там ще прочетат, който желае, колко много съм боледувал и колко много бях затворен вкъщи. Радиото беше и сега се радвам, че го казвам по радиото, радиото беше единствената ми връзка с това, което става в широкия свят, с всички там драматизации, които слушахме, приказки, радиотеатри, музиката, която пускаха, разбира се, и с пропагандата, която течеше непрекъснато.

– Както се казва към края на книгата, със съветския ВЕФ сте успели да ловите други радиостанции?

– Това е много интересно, защото това е вече едно прескачане във времето. Аз бях вече студент. Когато избухна Йом Кипурската война, а с моята леля, тя тук е описана много подробно, една прекрасна жена, тогава, когато избухна тази война, ние слушахме Радио „Йерусалим“ на руски език, за да чуем какво всъщност става там, истината за тази война, която нашето радио скриваше. Но моите детски спомени са страшно много свързани с радиото и не само затова, а защото баща ми и майка ми много дълги години работеха там и аз успях да науча някои много тайни, в кавички, за радиото, тъй като успявах да се вмъкна там в самите студия понякога с моята майка, тя ме взимаше там.

– Значи, много добре, че откриваме новия сезон с теб, ти си радиочовек, да го кажем така.

– Да, да, аз с удоволствие се съгласявам, когато ме канят в радиото, защото имам един огромен сантимент към радиото, който е единият ми сантимент, с книгите, книжовната област, книгоиздаването, разбира се, и другият към радиото, тъй като детството ми е много свързано с него. И тук в тази книга може да се прочетат доста страници, посветени на него.

– Добре. Ами можем още много да говорим. Има много ярки образи в твоята книга на действителни личности.

– Особено харесвам и имам страшно чувство и малко чувство за вина пред моята баба Рашел, която е един от основните герои. Защото ние като деца не можехме да оценим нейната мъдрост. Не само мъдрост, а и всеотдайност. И това ще… Надявам се, ще ме попиташ дали ще бъде интересно на младите.

– Много ми се иска да им бъде интересно, защото те ще разберат един друг свят, който има доста малко допирни точки със сегашния дигитален… Не мога да не споделя, че моята баба също се казваше Рашел и много прилича на описаната тук и тя говореше на ладино, на староиспански и се грижеше за внуците си. Да, обичаше ни много. Така че вълнуваща е тази книга. Надявам се и за другите читатели да бъде вълнуваща, „Когато големите станат малки“ – вехтошарски роман на Алберт Бенбасат…Искам накрая да спомена нещо друго. Ти ще участваш в едно много важно събитие на 16-ти, в събота. Литературен маршрут в памет на Марин Бодаков, нашия непрежалим приятел и колега, който е бил много пъти в това студио, с когото сме водили безкрайни разговори. Литературният маршрут ще започне от Народния театър в 16:30 в събота, ще мина през Столична библиотека и ще завърши в парка на Военната академия. Пътят им обаче ще мине през Факултета по журналистика, където се намираме. И нашата редакция, да. Ти си един от участниците, които ще говорят по този маршрут. Накратко, да ни кажеш какво смяташ да споделиш тогава?

– Аз мисля, че ще има много хора. Ами какво смятам да споделям? Толкова много неща могат да се кажат за Марин и за Марин поета, за Марин литературния критик, за Марин колегата, абсолютно всеотдайният преподавател във факултета, който учеше студентите най-вече на творческо писане и на творческо мислене. За Марин може да се говори безкрайно, но аз го помня винаги бързащ. Винаги забързам, засичаме се по коридора, спираме се за една-две минути. Той беше един солидарен човек, един човек с много висок морал и много, много етичен човек, който, макар и понякога да се чувстваше разочарован и обиден, никога не отвърна с лошо на това, което на него му се случваше понякога в този живот. И още помня бюрото му. Бюрото му на последния етаж, където бяхме заедно и където останаха след него купища книги. Купища книги, които той носеше и даваше на студентите, и четеше от тях на студентите, и ги караше и тях да ги четат – книги, свързани с публицистика, с журналистика, с творческо писане, с тези неща, без които един журналист и един творчески човек не е в състояние да върши своята работа.

– Много ти благодаря за тези думи. В събота ще можем да си спомним за Марин Бодаков, да повървим по неговите стъпки из София. Сега с нас беше Алберт Бенбасат със съвсем новата си книга „Когато големите станат малки“.