Кое е българското животно? Анималистичното въплъщение на българския дух, както биха се изразили радетелите на българщината, кое е то?

За българското дърво тук, в Портал Култура (24.12.2021) установихме, че е дрянът: не само защото от него се правят сурвачките, които на 1 януари ни обещават здраве и късмет, но и защото става идеално за гьостерици – жилаво, яко, усукано, не се предава лесно. Разбира се, някои могат прибързано да заявят, че българското животно е лъвът – нали журналистите така наричат елитните ни състезатели в отборните спортове: „лъвовете“, „лъвиците“, „лъвчетата“. Но някак много са ни проскубани напоследък спортните лъвове, особено във футбола (добре че е волейболът, да ги отсрамва) – никой не иска такива беззъби, окепазени и мърляви зверове, бледо копие на величествените хищници, да ни представляват. Вярно, крещим по стадионите „Българи – юнаци!“, ама с не по-малко право бихме могли да крещим (особено на мач, справка България-Испания – 0:3) и „Българи – леваци!“ – пак има „левско“ в лозунга. И не само „левско“, „лъвско“ също. Само че такова левско/лъвско хич не ни е по сърце, не си падаме (е, освен на възражданците, ама на тях им е къс акълът). Изглежда поради това и народът си трае, защото лъвове във фолклора няма. Àко и да са се въдели по нашите земи (някъде докъм I–II век сл.Хр., лъвски кости са открити в пещерите „Бачо Киро“, на 300 м от Дряновския манастир, Великотърновско, и „Козарника“, близо до Белоградчик, Видинско), в приказките лъвове почти отсъстват. Вярно, имало ги е на царската порта на Плиска, Мадарският конник убива точно лъв, лъв е красял и пръстена на Калоян, но това са царски прерогативи, простият народ не ги брои…

Затова пък в приказките брои мечката. Най-известна е онази за селянина с брадвата, дето се е изпуснал и ѝ казал, че ѝ смърдят устата, пък тя го накарала да я удари със сечивото и след година му обяснила, че раната от брадвата зараснала, ама обидата от думите – не. То нали оттам поговорката, че дума дупка отваря. Въпреки че – ако погледнем от днешна гледна точка, мечката не би трябвало да се обижда, а да иде на зъболекар или поне да си измие зъбите. Редовно, всеки ден. Макар че то и българите „от старо време“ не се славели с кой знае каква хигиена, знаем историята за къпането – само на Великден, на Коледа едно измиване на врата и… И толкова. С поговорките за мечките обаче не сме пестеливи като в хигиената, имаме ги доста: „Гладна мечка хоро не играе“, „Заиграе ли мечката в двора на съседа ти и в твоя ще дойде“, „Мечка страх, мене – не“ и т.н.; много са, наистина. Така че бихме могли да припознаем мечката като нашето, българското животно. Ако не бяхме изпреварени от руснаците обаче. Оня ден угодливият говорител Песков чак ни припомни „руската мечка“, допълвайки, че не познавал такава, дето да е книжна (това в отговор на Тръмп, който заяви, че Русия била „книжен тигър“). За книжна мечка и аз не съм чувал, но съм виждал с халка на носа, дето ги разкарваха някога циганите по панаирите, докато не дойде Бриджит Бардо и не ги прибра край Белица. Гледах ококорен една такава като дете в Бързия, мяташе се в двора да показва как се търкаля бирникът, когато се накваси. А циганинът свири ли, свири ѝ с гъдулката… И ѝ подръпва халката. Измъчени бяха тия мечки, изпосталели – също както измъчени и изпосталели са руснаците, този мечи народ под властта на Путин, който като същи циганин им свири от Кремъл „Вставай, страна огромная…“. И скачат те, и танцуват – имат ли избор?!… Изглежда сякаш нямат, никакъв. Но кой знае, кой знае…  

Така че отказваме се от мечката, нека си се кълчи под балалайката на Путин. Но можем от нея да се присетим за степта и прабългарите с конската опашка; тоест конят също е вариант за българско животно. Че и сериозна бройка коне има в българската литература, цял табун. Йордан Йовков: „Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!“ („Другоселец“), „След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, изпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб“ („По-малката сестра“); Елин Пелин: „Кончето хвъркаше под него и под копитата му изскачаха искри“ („Радост“), „Коли, коне, хора, глъч, врява, живот… Пари печелеше цинцаринът, пари, пари!“ („Щетинското ханче“); Чудомир: „Той удря, другият дърпа повода, той пердаши, онзи опъва, викат, псуват, а конят дига пара, облян в пот, и крачи, сякаш ще му раздават прощъпалник“ („Тетанус“), „Трима конници се зададоха из пътя и той се поспря, за да погледа конете“ („Дядо Рачо Чобанът“)… Димитър Атанасов, писателят от Пловдив, създаде цял роман за коне, „Тарпани“, а в театъра на Софийския университет „Алма алтер“ го превърнаха в спектакъл, „Зеленодиво“. А и Йордан Радичков написа не друго, а именно „Спомени за коне“. Но сякаш чехът Ярослав Вешин е най-преданият на българските коне художник: „Завръщане от пазар“, „Българска тройка“, „Ловец с конска каруца“, „Водопой“, „Зимна езда“… Пък като казахме Ярослав Вешин, няма как да не си припомним знаменитата му картина „Атака“ („По пет на нож“), прославяща българските геройства в Балканската война. А оттам някак закономерно стигаме до не по-малко знаменитата скулптура на Иван Лазаров „Те победиха“. И така да уловим най-сетне българското животно. Според мен, разбира се, но не само…

Мустакат селянин на средна възраст, студено му е, защото е пъхнал ръцете си в ръкавите, държи пушката притисната до гърдите си с щика нагоре, върви до една биволица – и двамата са насочили погледите си напред, където ги очакват Одринските укрепления. Чаталджа! С тази своя пластика Иван Лазаров е предал не просто духа на българина, предал е космоса му. Един приземен космос, почвенически, бих казал, здраво стъпил на майката земя и в братско съдружие с добитъка, порещ я почтително и загрижено. „Сюблимен герой в боя и в мирния труд!“, както пише и за бивола, и за селянина в разказа със същото име като на скулптурата, „Те победиха“, Йордан Йовков. Да, на война като на оран – и двете са бран. Никола Аръшев има картина, в която това личи – стоят два бивола насред нивата, впрегнати в ралото, и чакат да тръгнат по предназначението си на културни герои. Неслучайно Лаодзъ потегля на запад, покачен на бивол. А баба ми разказваше как тъкмо бивол държал земята в орбита, че да не се отплесне тя из вселенската пустош.

Знакови „биволски“ картини в българското изкуство бол, но се сещам за две, излъчващи същата несломимост, каквото лъха от скулптурата на Иван Лазаров и от картината на Никола Аръшев: „Биволи черни – да орем“ (1926) на Иван Милев и „Биволи на реката“ (1987) на Маргарита Милиджийска, където речният въртоп и биволите насред него са силна концептуална метафора за смисления и стойностен човешки живот – винаги във вихър, но никога под вода. Не бива да пропускаме и биволите на Павел Койчев, който сякаш точно е схванал същността на това животно: „истинските, достойните неща имат друго излъчване – по-тежичко, по-бавничко, по-тромаво, по-несръчно“. Да припомним и Чудомир, който оразличава Лъжлив Съби от „своите хора“: „Той не е нашенец. Нашите хора са едри и кротки като биволи, а то е дребно човече, нищо и никакво наглед“. И разбира се, накъде без Радичков: „[Б]иволите ни са кротки, ездитни, не зная дали сте яздили биволи, да видите колко е хубаво!“ („Марчо“). Тежки, бавни, тромави, несръчни, едри, кротки, яздят ги всякакви – биволите са тъкмо „анималистичното превъплъщение“ на българина, който бавно и здравичко стъпва и сгрява, но сгрее ли веднъж – дълго стои топъл. Нагрят. И така нагрят, сгрят, подгрят щрапа с цялата си тежест по майката земя с мудната крачка на бивола, която може и да не (е) скоростна, но пък винаги стига там, където трябва. А къде трябва? – Как къде, в бъдещето, къде другаде?!…

Който бавно бърза, далече стига…