Откъс от книгата на френския мислител, издадена от „Изток–Запад“ в превод на Нина Венова 

„Романтическа лъжа и романна истина“ (1961) е първата от четирите книги[1], в която авторът Рене Жирар формулира своята теория за миметичното желание. Желаем това, което желае другият, когото харесваме и на когото завиждаме, а ескалацията на съперничеството ражда насилието. Френският културолог, антрополог, литературовед и философ, недостатъчно познат в България, а и изобщо с късен пробив в световната известност, звучи все по-актуално с наблюденията си върху ролята на насилието в човешката култура. Миметичната теория е гравитационен център на неговата антропология на насилието и свещеното, артикулирала три инструмента за анализ на човешката реалност: миметичното желание; механизма на жертвоприношението и изкупителната жертва; библейското откровение. След „Романтическа лъжа и романна истина“ „Изток-Запад“ ще издаде и другите три книги от поредицата..

Рене Жирар е роден в Авиньон в деня на Рождество Христово през 1923 г. От 1943 до 1947 следва средновековна история в университета École Nationale des Chartes в Париж. Впоследствие заминава за САЩ. Преподава френска литература в Университетите в Индиана и „Джон Хопкинс“ в Балтимор, а след това и в Станфордския университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор на книгите: „Романтическа лъжа и романна истина“ (1961), „Достоевски: от двойничеството към единството“ (1963), „Насилието и сакралното“ (1972), „Изкупителната жертва“ (1982) и др. Умира през 2015 в Станфорд, Калифорния, на 91-годишна възраст.

[1] Новоиздадени в един том през 2007 г., по който е направен преводът.

„Романтическа лъжа и романна истина“, Рене Жирар, превод от френски Нина Венова, редактор Стоян Атанасов, издателство „Изток–Запад“, 2025 г.

ТРИЪГЪЛНОТО ЖЕЛАНИЕ

В романа на Сервантес Дон Кихот е образцовата жертва на триъгълното желание, но съвсем не и единствената. Най-поразен след него е неговият оръженосец Санчо Панса. Някои желания на Санчо не са имитирани; например при вида на парче сирене или мях с вино. Но Санчо има други амбиции освен да си напълни търбуха. Откакто е с Дон Кихот, той мечтае за „остров“, чието управление да поеме, а дъщеря му да стане дукеса. Тези желания не са изникнали спонтанно у простоватия човек, какъвто е Санчо. Били са му внушени от Дон Кихот. Този път внушението е устно, а не литературно. Но няма значение. Новите желания образуват нов триъгълник между вълшебния остров, Дон Кихот и Санчо. Дон Кихот е посредникът на Санчо. Триъгълното желание произвежда еднакъв ефект у двамата персонажи. Щом въздействието на медиатора се прояви, усещането за реалност се изгубва, точната преценка е парализирана.

Понеже въздействието на посредника е по-дълбоко и по-непрекъснато при Дон Кихот, отколкото при Санчо, романтичните читатели са видели в романа само противопоставянето между идеалиста Дон Кихот и реалиста Санчо. Противопоставяне реално, но второстепенно, което не трябва да ни кара да забравяме аналогичното между двамата персонажи. Рицарската страст определя едно желание според Другия, дето се противопоставя на Собственото желание, с което повечето от нас се хвалят. Дон Кихот и Санчо заемат от Другия желанията си тъй първично и естествено, че напълно го бъркат с желанието да бъдат Себе си…

За да накараш суетния да пожелае нещо, е достатъчно да го убедиш, че същото вече е желано от трети, който се ползва с известен престиж. Медиаторът тук е съперникът, който суетността първо извиква на живот, та после да пожелае неговото поражение. Това съперничество между медиатор и желаещ субект показва съществена разлика с желанието на Дон Кихот или Ема Бовари. Амадис не може да оспорва на Дон Кихот закрилата на бедстващите сироти, не може на негово място да влиза в бой с великаните. Затова пък Валено може да отмъкне от господин Дьо Ренал неговия възпитател; маршалката Дьо Фервак може да отнеме Жюлиен от Матилда дьо Ла Мол. В повечето желания при Стендал самият посредник желае обекта, или би могъл да го желае. Дори тъкмо това реално или предполагаемо желание прави обекта безкрайно желан в очите на субекта. Медиацията поражда второ желание, напълно съвпадащо с това на медиатора. Тоест винаги имаме работа с две конкуриращи се желания. Медиаторът не може повече да изпълнява ролята си на модел, без да играе и ролята на пречка, или само така да изглежда. Подобно на неумолимата стража от кафкианския свят-притча, моделът с един и същи жест показва на своя следовник вратата на рая и му забранява да влезе. Ето защо не е за чудене, ако господин Дьо Ренал хвърля към Валено погледи, различни от погледа, с който Дон Кихот гледа  Амадис.

При Сервантес медиаторът властва под едно недостижимо небе и предава на своя поклонник малко от своята ведрина. У Стендал същият този медиатор е слязъл на земята. Да различаваш ясно двата типа отношения между медиатор и субект, означава да признаеш огромното духовно разстояние, което отделя един Дон Кихот от най-долните суетници сред персонажите на Стендал. Образът на триъгълника може да ни задържи трайно само ако позволява това разграничаване, ако ни кара да видим от пръв поглед колко голяма е разликата. За целта е достатъчно да се променя в триъгълника дистанцията, която отделя медиатора от желаещия субект.

Явно тази дистанция е най-голяма у Сервантес. Никакъв контакт не е възможен между Дон Кихот и легендарния му Амадис. Ема Бовари е вече не толкова отдалечена от своя парижки медиатор. Разказите на пътниците, книгите и пресата разпространяват и в Йонвил последните моди от столицата. Ема се приближава още повече до медиатора по време на бала в замъка Вобисар; тя прониква в светая светих и среща идола лице в лице. Но това сближаване ще остане мимолетно. Ема никога няма да може да желае онова, която желаят въплъщенията на нейния „идеал“; никога няма да успее да им съперничи; никога няма да замине за Париж.

Жюлиен Сорел прави всичко, което Ема не може да направи. В началото на Червено и черно разстоянието между героя и неговия медиатор е не по-малко, отколкото в Мадам Бовари. Ала Жюлиен преодолява това разстояние; той напуска своята провинция и става любовник на горделивата Матилда; той се издига бързо до блестящо положение. Такава близост с медиатора се открива при другите герои на Стендал. Главно тя отличава Стендаловия свят от другите разгледани  светове. Между Жюлиен и Матилда, между Ренал и Валено, между Люсиен Льовен и местната аристокрация в Нанси, между Санфен и дребните селски благородници в Нормандия дистанцията винаги е достатъчно малка, за да позволи конкурирането на желанията. В романите на Сервантес и на Флобер медиаторът оставаше външен на света на героя: сега вече е вътре в същия свят.

Следователно романните творби се групират в две основни категории – второстепенните вътрешни различия могат да се множат до безкрайност. Ще говорим за външна медиация, когато дистанцията е достатъчна, за да няма контакт между двете сфери на възможности, чийто център заемат съответно медиаторът и субектът. Ще говорим за вътрешна медиация, когато същата тази дистанция е достатъчно намалена и позволява на двете сфери да проникват повече или по-малко дълбоко една в друга.

Очевидно не физическо пространство измерва разстоянието между медиатора и субекта на желанието. Въпреки че географската отдалеченост може да бъде фактор, дистанцията между медиатора и желаещия субект е на първо място духовна. Дон Кихот и Санчо се намират непрекъснато близо един до друг, но разделящата ги социална и интелектуална дистанция остава непреодолима. Слугата никога не желае онова, което желае неговият господар. Санчо ламти за оставената от монасите храна, за намерената по пътя кесия със златни пари и други предмети, които Дон Кихот му оставя без съжаление. Колкото до вълшебния остров – като предан васал, очакващ всичко да дойде от сеньора, Санчо се надява да го получи от ръцете на Дон Кихот. Медиацията при Санчо следователно е външна медиация. Никакво съперничество с медиатора не е възможно. Хармонията никога не е сериозно нарушена между двамата спътници.

Героят на външната медиация ясно обявява истинската природа на своето желание. Той открито почита своя модел и се обявява за негов ученик. Виждаме Дон Кихот сам да обяснява на Санчо привилегированата роля, която Амадис играе в живота му. Eма Бовари и Леон в лиричните си излияния също признават истината за своите желания. Паралелът между Дон Кихот и Мадам Бовари е станал класически. Винаги е лесно да се забележат аналогиите между два романа на външната медиация.

При Стендал имитацията не се разкрива непосредствено като смешна, понеже между света на модела и света на подражателя няма такова несъответствие, каквото придаваше гротескност на Дон Кихот или на Ема Бовари. Във вътрешната медиация обаче имитацията е не по-малко плътна и буквална, отколкото във външната медиация. Ако тази истина ни изглежда изненадваща, това е не само защото се имитира един „приближен“ модел, а и защото героят на вътрешната медиация този път съвсем не се хвали с търсената имитация, а грижливо я прикрива.

Поривът към обекта е всъщност порив към медиатора; при вътрешната медиация този порив е разрушен от самия медиатор, понеже медиаторът желае, или може би притежава този обект. Ученикът, омаян от своя модел, няма как да не види в поставяната от него механична пречка доказателството за перверзно желание спрямо него. Вместо да се обяви за верен васал, ученикът мисли само как да отхвърли връзките на медиацията. Тези връзки обаче са по-силни от всякога, защото поради привидната си враждебност медиаторът не губи от престижа си, а тъкмо обратното. Субектът е убеден, че неговият модел смята как той стои много по-високо от него, та да може да го приеме за свой ученик. Следователно субектът изпитва към модела разкъсващо чувство, смесица от двете противоположности: най-подчиненото обожание и най-силната ненавист. Ето това чувство наричаме омраза.

Тъкмо онзи, който ни пречи да удовлетворим някакво внушено от самия него желание, е наистина обект на омраза. А мразещият мрази първо себе си поради тайното възхищение, спотаено в неговата омраза. За да скрие от другите и от себе си това неистово възхищение, той иска да вижда само пречка в своя посредник. Така второстепенната роля на посредника минава на първи план и затуля основната роля на религиозно имитиран модел.

В кавгата, която го противопоставя на неговия съперник, субектът преобръща логичния и хронологичен ред на желанията, за да прикрие своята имитация. Той твърди, че собственото му желание предхожда желанието на съперника; излиза, че никога той не е отговорен за съперничеството,  отговорен е медиаторът. Системно се обезценява всичко, идващо от медиатора, макар че тайно продължава да е желано. Медиаторът вече е коварен и диаболичен враг: опитва се да открадне от субекта най-ценните му притежания; упорито спъва най-легитимните му амбиции.

Всички феномени, които Макс Шелер разглежда в Озлобеният човек, се отнасят според нас към вътрешната медиация. Впрочем самата дума озлобление разкрива характера на сътресение в ответната реакция на субекта при този тип медиация. Страстното възхищение и волята за съревноваване се спъват в наглед несправедливата пречка, която моделът противопоставя на своя ученик, и се стоварват обратно върху последния под формата на безсилна омраза, предизвиквайки по този начин онова психологическо самоотравяне, толкова добре описано от Макс Шелер.

Както посочва Шелер, озлоблението може да налага своята гледна точка дори на тези, които не доминира. Тъкмо озлоблението ни пречи, както понякога пречи и на самия Шелер, да забелязваме ролята, която имитацията играе в пораждането на желанието. Например не подозираме, че ревността и завистта, както и омразата, са просто традиционните имена, дадени на вътрешната медиация, имена, които почти винаги скриват от нас истинската им природа.

Ревността и завистта предполагат тройно присъствие на обекта, присъствие на субекта, присъствие на този, когото ревнуваме или комуто завиждаме. Тези два „недостатъка“ следователно са триъгълни: никога обаче не забелязваме модел у този, когото ревнуваме, понеже винаги приемаме за ревността гледната точка на ревнивеца. Както всички жертви на вътрешната медиация, тя лесно се убеждава, че желанието ѝ е спонтанно, тоест, че се корени в обекта и само в този обект. В резултат на което ревнивецът винаги твърди, че неговото желание е предшествало намесата на медиатора. Той ни го представя като досаден натрапник, някакъв terzoincomodo[1], който идва да прекъсне очарователен тет-а-тет. Като че ли ревността се свежда до раздразнението, което изпитваме при случайно отхвърляне на наше желание. Докато истинската ревност е безкрайно по-богато и по-сложно чувство. То съдържа винаги елемент на омая от нахалния съперник. Впрочем все едни и същи страдат от ревност. Трябва ли да вярваме, че са жертви на нещастна случайност? Съдбата ли ги отрупва със съперници и множи пречки пред желанията им? Сами не си вярваме, когато пред тези хронични жертви на ревността или завистта говорим за „ревнив темперамент“ или „завистлива природа“. Какво конкретно би трябвало да включва такъв „характер“ или такава „природа“, ако не неудържима наклонност да желаеш желаното от Другите, тоест да имитираш техните желания?

Макс Шелер посочва „завистта, ревността и съперничеството“ сред източниците на озлобление. Според неговото определение „завистта възниква от чувството на безсилие, понеже онова, което се стремим да придобием, принадлежи на друг“. От друга страна, той отбелязва, че не би имало завист в обичайния смисъл на думата, ако въображението на завистника не превръщаше в целенасочено противопоставяне пасивната пречка, която притежателят на желания обект представлява просто защото го притежава. „Простото нежелание друг човек да притежава нещо, към което се стремя, не е достатъчно само по себе си … да породи завист, защото то може да ме накара да придобия желаното или подобно нещо по други начини… Завистта се ражда само там, където опитът да се постигне това пропада, оставяйки усещане за собствено безсилие.“

Точен и пълен анализ: не пропуска нито самозаблудата на завистника относно причината за собствения му неуспех, нито парализата, придружаваща завистта. Но тези елементи остават изолирани: не е откроено отношението, което ги свързва. Докато всичко се осветява, всичко се организира в стройна структура, ако се откажем да тръгваме от обекта на съперничество, обяснявайки завистта, за да видим самия съперник, тоест медиатора, като отправна точка и като завършек на анализа. Пасивната пречка, каквато представлява притежанието, не би изглеждала умишлено предизвикателство и не би предизвиквала такова сътресение, ако съперникът не е тайно обожаван. Сякаш полубогът отговаря на почестите с проклятие. Сякаш отвръща на доброто със зло. Субектът би искал да вярва, че е жертва на жестока несправедливост, ала тревожно се пита дали не е основателна присъдата, с която се смята за наказан. Така че съперничеството само разпалва медиацията: то засилва престижа на медиатора, затяга връзката между обекта и медиатора, принуждавайки го да заяви високо своето право или желание за притежание. Другите обекти нямат никаква стойност в очите на завистника, били те аналогични или дори идентични с „медиатизирания“ обект.

Всички облаци се разсейват, ако разпознаем един медиатор в ненавиждания съперник. Самият Макс Шелер не е далеч от истината, когато в Озлобениятчовек говори за склонността на човек да сравнява себе си с другите чрез „избор на модел“, а „такова сравнение е в основата на всяка завист, на яко честолюбие, включително и на поведения като подражаване на Иисус Христос“. Но тази интуиция остава изолирана. Единствено авторите на романи възстановяват на медиатора мястото, узурпирано от обекта; единствено романистите преобръщат общоприетата йерархия на желанието.

В Спомени на един турист Стендал предупреждава читателите си срещу онова, което нарича модерни чувства, плод на универсалната суетност: „завистта, ревността и безсилната омраза“. Стендаловата формула събира трите триъгълни чувства; тя ги разглежда извън някакъв определен обект; свързва ги с настоятелната нужда от имитация, обсебила целия ХIХ век според думите на романиста. От своя страна Шелер твърди след Ницше, – който признава колко много дължи на Стендал, – че романтичното душевно състояние е пропито от „озлобление“. Стендал не казва друго, но търси извора на тази духовна отрова в страстното имитиране на индивиди, които в крайна сметка са ни равни, но ние им придаваме произволен престиж. Ако модерните чувства процъфтяват, то не е, защото „завистливите характери“ и „ревнивите темпераменти“ дразнещо и  мистериозно са се размножили, а защото вътрешната медиация тържествува в свят, където постепенно се заличават различията между хората.

Само романистите разкриват подражателната природа на желанието. В наши дни тази природа е трудно разпознаваема, защото най-пламенната имитация се отрича най-упорито. Дон Кихот се обявява за ученик на Амадис, а писателите от неговото време се обявяват за последователи на Древните. Романтическият суетник вече не иска да бъде ученик на никого. Убеден е в своята  безкрайна оригиналност. През XIX век спонтанността повсеместно е издигната в догма, детронирайки имитацията. Да не се оставяме да ни заблуждават, повтаря навсякъде Стендал, шумно изявяваните индивидуализми крият нова форма на копиране. Романтическите погнуси, отчуждението от обществото, носталгията по пустинята, също както стадният дух най-често припокриват морбидна нужда от Другия.

За да замаже съществената роля, която Другият играе в желанията му, Стендаловият суетник често прибягва до клишетата на господстващата идеология. Зад благочестието, сладникавия алтруизъм, лицемерната ангажираност на грандамите от 1830 г. Стендал не открива великодушния порив на наистина всеотдайно същество, а страхливо измъкване на подгонената суетност, на един залутан Аз, неспособен да желае сам по себе си. Романистът оставя персонажите си да действат и да говорят, после с намигане ни разкрива медиатора. Той тихомълком възстановява истинската йерархия на желанието, докато се прави, че вярва на безпочвените твърдения на своя персонаж в подкрепа на  обратната йерархия. Това е едно от постоянните средства на Стендаловата ирония.

Романтическият суетник винаги желае да се увери, че желанието му е вписано в природата на нещата, или, което се свежда до същото, че то е еманация на една безпристрастна субективност, един почти божествен Аз, пръкнал се от нищото. Желанието, породено от обекта, е равносилно на желание, тръгнало от самия теб; в никакъв случай не е желание, тръгнало от Другия. Обективният предразсъдък се прибавя към субективния и този двоен предразсъдък се вкоренява в представата ни за собствените желания. Субективизми и обективизми, романтизми и реализми, индивидуализми и сциентизми, идеализми и позитивизми си противоречат привидно, но тайно се сговарят да прикриват присъствието на медиатора. Всички тези догми са естетическият или философският превод на светогледи, присъщи на вътрешната медиация. И всички повече или по-малко директно произтичат от лъжата, каквато е спонтанното желание. Всички те защитават илюзията за автономия, към която модерният човек е страстно привързан.

Това е същата илюзия, която гениалният роман не успява да разбие, макар че непрекъснато я изобличава. За разлика от романтическите и неоромантическите писатели, Сервантес, Флобер или Стендал непрекъснато разкриват истината за желанието в големите си романи. Но тази истина остава скрита в самото разкриване. Читателят, обикновено убеден в собствената си спонтанност, проектира върху творбата значенията, които вече проектира върху света. Деветнадесетият век, който нищо не е разбрал от Сервантес, не спира да възхвалява „оригиналността“ на неговия герой. По силата на чудно недоразумение, което в дълбочина е само една по-висша истина, романтичният читател се идентифицира с Дон Кихот, върховния имитатор, приемайки го за индивид-модел…

Престижът на медиатора се предава на желания обект, като му придава илюзорна стойност. Триъгълното желание е желание, което преобразява своя обект. Романтическата литература не отминава без внимание тази метаморфоза; тъкмо обратното, тя извлича полза и слава от нея, но никога не разкрива истинския механизъм. Илюзията е живо същество, чието зачеване изисква мъжки и женски елемент. Женският елемент е въображението на поета и то остава стерилно, докато не бъде оплодено от медиатора. Само романистът описва това истинско раждане на илюзията, докато романтизмът винаги сочи като отговорен някакъв самотен субект. Романтикът защитава една „партеногенеза“ на въображението. Влюбен в автономията, той отказва да се прекланя пред собствените си богове. Солипсистките поетики, които се следват от век и половина, са израз на този отказ.

[1]Terzo incomodo (ит.) – Неудобен трети. – Б.пр.

Рене Жирар