Интервю на Владислав Христов с Емилия Найденова

Дебютирате с книгата „Небе за птици“, поддържате блога „Полети и думи“, а сега се завръщате със стихосбирката „Песента на бързолетите“, освен клишето, че птиците са символ на свободата, какво друго са те за вас?

Наистина през годините птиците са носили различна символика за мен, започвайки с тази на свободата и търсенето на някакво пространство, в което съществува воля, избор, възможност да бъдеш повече от онова, което са ти казали, че си. След това с абсолютно неспирния полет като вдъхновение за развитие, който все пак от Дедал и Икар знаем, че трябва да има някакъв край, за да не изгорят крилете ни. През възхищението към птиците като изключително интелигентни създания по отношение на създаването на семейство и отдадеността към децата им (с благодарност към Дейвид Атънбъроу, че можем да се докоснем така до света им чрез неговите кадри).

А днес – символ на възможността да погледна цялата картина отдалеч, да се издигна над онова, което мисля за себе си, над личната си история и да търся истински важното, онова, което ще се открои и ще остане.

Бързолетите летят през голямата част от деня, остава ли писането на поезия за вас постоянно движение и промяна?

Абсолютно. Често вкъщи си казваме, че трябва имаме навика само за едно нещо и то е да се променяме. Светът около нас е неустойчив и ако държим на външни опори, всяка промяна ще прави живота все по-труден (ковид-времето много ясно показа това).

Затова и за писането – човек трябва да умее да го прави в движение дори когато няма комфорта на тихата стая, на така нужното усамотение понякога. Но и да умееш да спреш също е част от движението, както паузата е част от музиката. И това за мен е един от големите уроци като родител.

Бързолетите просто не могат да спрат, застоят е абсолютно пагубен за тях, крилете закърняват – и затова за мен е важно, ако движението и промяната са ти присъщи и необходими, за да твориш, да ги има в живота. За друг това би било уморително, но за мен без движение и промяна няма поезия.

Книгата съдържа текстове, написани през последните десет години, време на много промени в личен план за вас. Намирате ли, че майчинството ви направи по-спокойна и одухотворена, или напротив, станахте по-загрижена и тревожна?

И двете неща са верни. Още в началото изпитах абсолютно смирение, покой и благодарност, и дори близки ми казваха, че никога не са ме виждали по-спокойна. Сякаш в мен дойде нещо, което съм търсила през целия си живот в книги, пътувания, срещи. Но и няма как да не съм по-загрижена и тревожна, когато вече животът ми е посветен на живота на друг човек. Някак си за себе си през годините съм правила много компромиси, а с детето ми се роди една жена с много по-ясни граници, принципи, ценности.

Но светът, в който живеем, помага за непрекъснатото нарастване на тревогата. Опитвам се много внимателно да я пропускам през себе си, да не ѝ позволявам да достига много хората около мен. И тук поезията, литературата, изкуството изобщо са това, което ми помага да връщам баланса.  

В песента „Песента на бързолетите“ има вплетени много лични истории, до голяма степен стихотворенията са своеобразна документална поезия. Това ли е всъщност пътят на съвременната поезия – да става все по-документална и социална, през личното да говори за големите сътресения, засягащи обществото ни?

Не съм сигурна, че мога да говоря толкова обобщено за съвременната поезия, макар да се старая да чета и следя какво излиза, как се променя тя. Но определено вярвам, че е все по-смела, директна. Не знам дали такава трябва да бъде, но времето, в което живеем, налага да бъдем честни, да бъдем искрени, каквото и да творим. Зад голямата история, която децата ни ще учат, стоят малките истории, които ние ще имаме смелостта да им разкажем. И ако в тези истории има потискано насилие, в каква илюзия ги караме да живеят?

Затова и вярвам, че много скрити истории излязоха наяве в последните години, много премълчано беше изречено. Невероятно силни в това отношение за мен са книгите на Катерина Стойкова; „Животните нямат бащи“ на Евгения Динева също ми направи много силно впечатление със смелостта си да говори. Не трябва да пропускаме и Камелия Панайотова, Катя Димитрова, Албена Тодорова, Стефан Иванов, Наталия Делева – страхувам се да не пропусна някого, но определено имаме щастието да четем много силна съвременна литература, която не се прикрива.

А всички тези истории позволяват да видим и какво се случва след насилието, какво се случва, след като си бил наранен или ако ти нараниш. За мен това е един от големите въпроси пред човека – как избираш да продължиш, какво ще направиш, ако можеш да промениш нещо.

Има ли писането на поезия за самата вас терапевтична функция?

Със сигурност, писането е първият ми отдушник. Но в поезията все повече се опитвам терапевтичните текстове да остават именно такива. Това и беше едно от предизвикателствата покрай подреждането на книгата – от нея да премахнем онова, което вече си е свършило функцията и няма да е полезно за читателя.

Едно от посланията на тази книга е именно силата на терапията. И много искам да се развивам в тази посока – терапевтично писане, което да помага и на друг. Вярвам, че поезията е способна на това.

„Как да излекуваш миналото с малките си думи“, питате в едно от стихотворенията, имате ли вече отговор на този въпрос?

Струва ми се, че някои истории са невъзможни за лекуване – точно както старите, дълбоки рани зарастват с времето – толкова добре, че почти забравяш за тях. Докато не застудее и не започнеш да усещаш все по-силно напомнящата болка. Оказва се, че раната все още е там, миналото още е част от теб.

Затова и лекуването за мен преминава през приемането – не можеш да бъдеш този, който си, без тази част, която искаш да премахнеш. И започваш да лекуваш, като се сливаш с онова, което толкова силно си отблъсквал.

Безспорно „Песента на бързолетите“ е вашата най-смела книга, в нея засягате темата за домашното насилие, която е все още табу в българската поезия. На какво според вас се дължи фактът, че насилието е неудобна за лириката ни тема?  

Според мен насилието е неудобна тема не само за лириката ни, но за обществото като цяло. Ще излъжа, ако кажа, че не се притеснявах много от публикуването на тези текстове в книга, борех се с много вътрешни страхове. И затова съм безкрайно благодарна на хората, които повярваха в нея.

Въпреки че в последните години можем да прочетем страшно много стойностни проекти, посветени на домашното насилие, не съм сигурна, че е много по-различно от 90-те. Все още си запушваме ушите като общество, а и несъмнено читателят търси нещо лежерно, красиво, по-лесно смилаемо. Не е удобно да си в стаята с насилника, а когато не е твоята история, просто вярваш, че нямаш място там.

Когато очаквах синът ми да се роди, си дадох сметка, че не искам да бъда онзи човек, който цял живот се срамува, който крие, „за да не чуят съседите“, да не ни коментират, да не ни се смеят, че нещо се случва вкъщи. Дадох си сметка, че не искам да съм онзи, който изтрива постъпките от миналото си, нито този, който повтаря модели, защото само това е виждал около себе си. Искам да съм човек, който поема отговорност за решенията си и отговорността за мен преминава през пълната искреност – аз съм такъв и такъв, случило ми се е това и това. Наистина вярвам, че по пътя на израстването е важно да си признаеш неща – някои не си избрал ти, но са те белязали, в други си бил активен участник, но още не си знаел друго. А твоята история няма кой да я разкаже освен ти самият. Наистина „никой не е бил там да види как те раняват“.

Кои са причините за ескалацията на насилието през последните години? Смятате ли, че загърбването на духовното е един от главните фактори за това?

Смятам, че сме изгубили ценностите си някъде в борбата за материалното. Толкова силно ни е заляло това какво имаме, че забравяме важното – какви сме. Има една арабска поговорка, която много харесвам, и тя казва, че катафалката няма багажник. Струва ми се, че ако фокусът ни е повече върху онова, с което расте душата, и насилието ще намалее. Но то трябва да започне от себе-то – да не се насилваш да бъдеш нещо, което не си, в йога казваме – да практикуваш ненасилие. Изисква работа, а не първични реакции, а по Мая Дългъчева – „да използваш силата да не използваш силата“.

Ако насилието ражда насилие, поезията способна ли е да роди поезия?

Поезията ражда живот, а животът е поезия, ако имаш сетивата да го видиш. Ако имаш желанието да отидеш отвъд битовото – и виж как хем говорим за документалното, хем за нещо извън него. Това за мен само поезията го може.

Вие сте от поколението поети, родени в началото на 90-те, има ли днес ясно изразено лице това поколение? Изгубихте ли се в битовото, или все още бунтът е част от вас като начин за противопоставяне на заобикалящата ни реалност.

Вярвам, че има ясно изразено лице и то е от много силни разказвачи – много творчески проекти залязваха през годините, появяваха се нови, но ето – само медиумът се сменя. Възхищавам се на много от съвременните ни млади писатели, но и тъгувам за идеалистични творби, по които работехме до среднощ като студенти и развитието на живота не позволи да оцелеят.

Не вярвам в изгубването в битовото, само в това, че животът е изпълнен с периоди и понякога чисто физически нямаш възможност да си толкова активен. Това съвсем не значи, че си изгубен (или поне така успокоявам себе си), но дава възможност да отсееш кое си струва да остане, върху кое да поставиш фокуса.

Нека се върнем към „Песента на бързолетите“, редактор на стихосбирката е Аксиния Михайлова, споделете ми повече за работния процес между вас.

Много благодаря на Аксиния Михайлова, че беше редактор на тази книга и толкова майчински се отнесе към мен в последните седмици от бременността ми. Сега си спомням с истинска носталгия за големия корем и разхвърляните страници, дългите телефонни разговори и ентусиазма ми в подреждането на книгата. Четохме много на глас, четохме ги отново и отново като за първи път. В един момент се наложи да ѝ се обадя, че ще оставим за малко редакцията, но пък след раждането можех да погледна книгата по един нов начин.

Един от циклите в книгата се казва „Предистория на светлината“, как намирате баланса между тъмната и светлата си страна? Важен ли е той за вашия творчески процес? 

Виждам всичко като една безспирна река, като един поток, който непрекъснато променя цветовете си. Понякога не можеш да отделиш светлото от тъмното, защото не биха могли да съществуват едно без друго. И затова се уча да приемам и тъмната, и светлата си страна, и най-вече – да ги познавам.

Живеейки като дете в насилствена среда, бях свикнала да потискам тъмнината, за мен тя значеше единствено зло. Това водеше до едно непрекъснато желание да угодя на хората около мен, страх да не разочаровам, да не нараня, очакване, че в реката ще е само светлата вода. И ефектът беше обратен, защото това е един нереален свят.

Вярвам, че и тъмнината има своя градивна сила, и знам, че вървя по дългия път на себепознанието. Така, както искрен може да бъде гневът, не знам дали може друга емоция да те съгради. Понякога си мисля, че ако не мога искрено да се ядосам, не мога искрено и да се зарадвам, а тогава къде отива човекът? Във всеки случай ми е интересно да откривам нови страни от себе си, които не съм познавала, и да им позволявам да бъдат. Да имаш правото да носиш мрака си е собствено решение. И отново – изисква усърдие.

Книгата тепърва ще има своя премиера и ще се среща с все по-широка читателска аудитория, какво бихте искали поезията ви да променя във вашите читатели?

Много ми се иска специално „Песента на бързолетите“ да донесе желание да сме по-внимателни едни с други, мисълта, че всеки жест белязва човека до теб по един невъобразим начин. Вярвам, че краят на войните започва именно в малките ни жестове. И след това – че никога не знаем цялата история, тъмното не изключва светлото и обратно, и всеки има право да промени живота си, да се осмели да бъде онзи, който вътрешно усеща, че е, и да подхранва творческия си аз.

––––

Емилия Найденова (1992 г.) е филолог по образование и специалист по дигитален маркетинг, автор на блога „Полети и думи“ и книгите с поезия „Небе за птици“ (2012), „Разговор с водата“ (2014) и „Песента на бързолетите“ (2025). Текстовете ѝ са публикувани в „Литературен вестник“ и редица онлайн медии, и отличавани в различни литературни конкурси, сред които „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“, „Доре Габе“, „Добромир Тонев“. Участва в майсторския клас по творческо писане с Георги Господинов на „Аполония“ в Созопол през 2023 г.