На финала на Международния куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много“ (4–9 септември 2025) гостува ндерландската „Дуда Пайва Компани“
Представлението „Сляп“ на Дуда Пайва започва непринудено. Докато публиката се настанява, актьорът стои на сцената, но нито е в роля, нито е себе си, колкото и в това да се крие изначален конфликт. И именно заради него. Този граничен пулс на неангажираща, театрална атмосфера предразполага публиката да се отърси от обичайната суета на червения плюш.
Директорът на Пловдивския театър Петър Влайков „открива“ спектакъла с няколко думи, а публиката възторжено го подкрепя със смях и аплодисменти. Отличителна черта на куклените фестивали е тази междуколегиална непринуденост и безусловна подкрепа, заслужаваща да бъде отбелязана в началото на този текст. В случването на тези фестивали отсъстват обичайната театрална суета и чувството, че с когото и да разговаряш, всъщност разговаряш с неговото алтер его, а не със самия човек.
И така. На сцената освен актьора и режисьор Дуда Пайва се разполагат и лица от публиката. Някои случайни, други – не толкова. Но всички се качват в своя човешки облик и дори да са актьори, не се опитват да изиграят сядането на столовете. Началото на „Сляп“ започва с кратка и изчерпателна „експертиза“ от актьора към неговите съучастници. „А вие за какво сте тук?“. Ако този въпрос не беше поставен още в началото, където разбираме, че всички чакат за лекарския кабинет, щях да съотнеса питането към онази съкровена и болезнена частица от човешката душа, която отивайки в театъра, би отговорила: „За спасение!“
А вие за какво сте тук? Колене, безсъние, стомах. Все прозаични отговори, скриващи една или друга рана зад удобната обвивка на тялото. Една жена отговаря, че всичко ѝ е наред. Спонтанният и категоричен като бръснач отговор на Дуда Пайва разсмива публиката и я изненадва: „Отричането също е проблем, разбира се“. Ето в такава приятелска атмосфера започва изпълнението на нидерландеца. Границата между публика и сцена е нарушена, за да се осъществи преливането от реално в театър, от лично в общо, от истинско към фантазно. Без излишни предупреждения и нагласа, че едното е отделно от другото. Като силна метафора за сегашното ни живеене, в което все повече истинността бива поглъщана от непрестанния глад за фалш и поза и човекът се превръща в продукт, в марионетка на определени моди и тенденции, а лицето му е все по-отдалечено от неговото съкровено „вътре“.
Костюмът на актьора е неговата неизказана драматургия. Още в началото на срещата ни с него разбираме, че нещо го тормози. Проявлението на тази вътрешна тревога са физически израстъци по тялото, които като набъбнали тумори пречат на нормалното му живеене. Ако бяхме деца, щяхме да ги оприличим на огромни пъпки. Пъпките сърбят, зачервяват се, а понякога, когато не понасяме повече тормоза им, ги разчесваме до кръв. В краткото, но брилянтно актьорско пътешествие Дуда ще ни покани в своя кошмар. В своя „отвъден“ космос, където тъмнина и светлина, добро и зло, демони и принцеси въплъщават изначалната и вечна човешка битка между „горното“ и „долното“. „Пъпките“ по тялото са скрити кукли, които са основните партньори на актьора. Негова пътеводителка в този изтощителен кръговрат пък е друга кукла с размерите на човек, една гротескна, но и страшна хипербола на жена, която ще му показва неговите различни рани. Ще го води без думи по пътя към откриването на собствените демони. Ще бъде тих свидетел на битката между човека и тях, демоните, които са „пропаднали ангели“, както се разказва в една голяма приказка. Всички ние ставаме съучастници в омиротворяването на тези кукли зверове, като основният сблъсък между актьор и кукла и тук, както в живота между хората, е трудността на взаимното приемане. Осъзнатото и великодушно мълчание и разбиране, че без минаването през долната земя няма истинска среща със светлината.
фотография Андрей Иванов
Тъй като драматургичният разказ е накъсан и хаотичен, а актьорът действа основно с тялото си, интерпретацията на зрителя остава свободна (т.е. това, което четохте досега в горните редове, е абсолютно свободна интепретация). Тя може да намери връзка и с парадоксалната среща между актьор и кукла. Взаимодействието между тях е крайно, настръхващо и опустошително. Творецът, който дава живот на куклата, бива застрашен от нейния зловещ гняв и може да загуби всяка нормалност, когато реши да я пусне на свобода. Какво се случва, когато дадем воля на всичко онова вътре в нас, което ни боли, което ни разяжда и превръща в мутирали зверове? Ние ли държим контрола над себе си, или ни движат, без да съзнаваме, всички стаени, неизлекувани и кървящи чувства? Тази екстремна среща между човека и неговите рани се изразява в ярка хореографска партитура. Актьорът е разкъсван емоционално, но движенията му са изкусни, виртуозни и прецизни. Сякаш в тази безкрайна битка той търси красотата, намира спасение в поезията на някакъв неопределен танц. Там, където човекът актьор е разкъсван от белезите си и ги освобождава, за да им позволи после те да го обсебят, да го задушат, да го съблазняват, да плачат, да пеят, да го манипулират, там е и неговото прераждане. В тази бездиханна война, в този необичаен и шеметен бой той вечно ще си тръгва и вечно ще се връща. За да разбере още малко за себе си. Изгубвайки се, да се намира.Така и си тръгва актьорът от сцената. Нелогично, без нарастващо вълнение, припаднало на финала. Без очакваната развръзка на някаква фабула. Като едно нормално, всекидневно слизане от сцената. „За днес толкова, утре пак“, сякаш казва неговото напускане. И ни оставя смълчани. Пред собствените ни неизречени и заглъхнали битки.
Катерина Георгиева
