„Библиотека „Галактика“ – книгите на свободните хора“ е заглавието на бъдещия документален филм, обединяващ читатели, преводачи, художници и редактори около идеята за вътрешната свобода
Повече от 45 години след създаването на библиотеката на варненското издателство „Георги Бакалов“ историята ѝ оживява отново благодарение на Мира Арнаудова, Станислав Евстатиев и Петя Михайлова, които работят върху филм, посветен на „Галактика“. С Петя и Мира говорим за филма, за героите на „Галактика“ и защо е необходимо тази история да бъде разказана днес.
В заглавието на филма се съдържа и вашата представа за същността на библиотека „Галактика“. Как го измислихте?
Петя Михайлова: То някак само ме намери. Но нека започнем с историята на създаването на библиотека „Галактика“. Годината е 1979. Тогава издателската дейност у нас изглежда коренно различно – силно централизирана и съсредоточена в София. Извън столицата съществуват едва две издателства – едното е в Пловдив, другото във Варна. Варненското, „Георги Бакалов“, се отличава със своя сериозен профил. В началото се е наричало Държавно издателство Варна, по-късно – „Георги Бакалов“. След 1989 г. се нарича „Галактика“. През първите десет години от съществуването на поредица „Галактика“ излизат по десет заглавия годишно. Това е голямо постижение за времето си. И така стигнах до определението – „книгите на свободните хора“. Защото свободата винаги е важна. А хората, които създават поредицата, искат да бъдат свободни – въпреки времето, в което живеят. Благодарение на упоритостта си успяват да преминат отвъд художествените съвети и партийните рецензенти. Всяка програма за бъдещи книги е трябвало да бъде одобрена от Окръжния комитет на БКП. И все пак – въпреки рамката, се намират хора, които позволяват да се издават заглавия, отклоняващи се от идеологическата норма. „Галактика“ успява да прокара друга линия – на смислената, интелигентна литература. Преводачите, редакторите и художниците разказват откровено за компромисите, за битките с институциите. Варненският архив пази следи от тези спорове – включително от художествените съвети при одобрение на определени заглавия. Всеки, който се интересува, може да ги проследи.
Петя, какво те мотивира да се включиш в този проект? През 2022 г. ти беше двигателят на изложбата с корици на книги от поредицата „Галактика“, която бе показана и в Дома на киното в София.
Със създателя на поредицата Милан Асадуров бяхме приятели. После станахме и колеги. Запознахме се, докато работех в една преводаческа агенция. Помоли ме да намеря преводач за една статия, написана от дама с украински произход от университета в Нижин „Николай Гогол“ – „Трилогия про „НIЩО МIЛАНА АСАДУРОВА ЯК ФАНТАСТIКА ПОСТМОДЕРНIЗМУ“, по-късно ме покани на обяд в съседния двор – и така започна всичко. Аз вече бях почитателка на книжарницата му във Варна. Купувах си книги от него, вкъщи имахме доста от „Галактика“. Обичах фантастиката и връзката ни се задълбочи. Започнах да му помагам с преводи, а по-късно и с други издания. През 2018 г. Милан Асадуров ме покани да му съдействам като редактор на последните две юбилейни книжки – по случай 40-годишнината на поредицата през 2019 г.
Издателство „Сталкер“ тогава издаде „Приказка за тройката“ на Аркадий и Борис Стругацки и сборника „Антиутопия“ с научнофантастична пиеса на на Агоп Мелконян и разкази на лауреати от конкурса на негово име. След смъртта на Милан Асадуров по решение на семейството му книгите се подаряваха. За съжаление, той не доживя финала. Благодарение на наследниците на Милан Асадуров и Агоп Мелконян и на Текла и Жеко Алексиеви, Димитър Трайчев, Миляна Стоилова, Явор Цанев, Кети Илиева и на всички автори на разкази последните две книжки се появиха.
Редактирах „Приказка за тройката“, а за „Антиутопия“ поканих Явор Цанев, с когото бяхме близки. Последната книжка е със символичния номер 123 – сякаш Милан отвъд казваше, че това е код, с който „Галактика“ предава свободата на следващите.
Как избрахте събеседниците за филма? И как се стигна до съвместната ви работа с Мира Арнаудова и Станислав Евстатиев, които отговарят за визуалната част на проекта?
Петя Михайлова: Познавах работата им в киното и много я харесвах. Всъщност първоначалната ми идея беше скромна – исках просто да запишем спомените на Сашо Минчев, който е бил сред най-близките хора на Милан. Eдна дама от музея Метрополитън в САЩ е била във Варна точно в онзи период, когато Милан и Сашо започват да мечтаят как ще издават нови фантастични творби. Те ѝ подготвят списък с книги, които тя им изпраща. Исках да заснема тази история, оказа се, че Мира и Станислав са големи ентусиасти, и ми споделиха, че би било добре да се направят интервюта с повече герои, свързани с библиотека „Галактика“. „Трябва да поканим още хора и да направим цял филм.“ Така започна всичко.
Мира Арнаудова: Решихме, че този филм трябва да се случи. Някои събеседници избрахме веднага – например Димитър Трайчев. Той отказваше да застане пред камерата ни, но го убедихме, че неговият разказ е ценен. Случи се така, че докато бяхме в София, се откри изложбата на Текла Алексиева в СГХГ – заснехме събитието и започнахме да оформяме визията на проекта като пълнометражен документален филм.
Остана ли някой, когото все още искате да включите във филма?
Петя Михайлова: Да! Искам да включим преводача Георги Ангелов. Той е родом от Варна и първата му професионална работа е свързана именно с поредицата „Галактика“. Превежда книгата на Мишел Жори „Жълтият прах на времето“. Любопитното е, че самият той предлага заглавието. Годината е 1990, а той прави своите първи стъпки като преводач. Искам да запишем и художника Петьо Маринов – заради великолепните му корици. Мечтая да се свържем с американката, която в началото е помогнала на Милан и Сашо и е изпратила книги от САЩ. Тя е голяма почитателка на България и е носителка на президентско отличие за принос в разпространението на българската култура. Сашо ни обеща съдействие, надявам се да стане.
Ще се побере ли всичко в 90-минутен филм?
Мира Арнаудова: По-скоро не. Затова мислим да го структурираме в три части – преводачи, фенове и илюстратори. Темите и героите са твърде много, за да бъдат притиснати в един формат.
Как ще изглежда визуално филмът? Как ще разказвате през образи?
Мира Арнаудова: Там, където става дума за конкретна книга, тя ще бъде показана. Можем да добавим корицата, да я свържем с кадри от времето – архивни снимки и видеа от Варна, от издателството. Искаме да се усеща духът на епохата. При срещата с преводачката Росица Бърдарска видяхме писмо от един от братята Стругацки, изпратено лично до нея. Отговаря ѝ на въпроси за сюжета на книгата, която тя превежда. Това беше вълнуващ момент – показва колко лично и истинско е било всичко.
Какво ви се случи в София, докато търсехте вашите герои?
Петя Михайлова: Очаквах, че Люба Асадурова ще се притесни, ще ѝ е трудно да говори за юбилейните издания и за баща си. Но се получи точно обратното – срещата бе прекрасна: за нея „Галактика“ не е просто поредица – тя е част от живота ѝ, част от възпитанието ѝ. Разказа ни как в Америка, когато споделя кои книги е чела, хората си мислят, че произхожда от богато семейство. Тогава осъзнава, че родителите ѝ са я дарили с безценно богатство – знанието за литература, музика, изкуства. За нея Милан винаги ще бъде бунтар и първият ѝ учител по свобода.
Коя е вашата любима или знакова книга от „Галактика“? За мен е „Чоки“ – заради едноименния сериал, който гледах като дете.
Петя Михайлова: Първата ми книга от поредицата беше „Сбогом, моя красавице“ от Реймънд Чандлър. Бях в 5–6 клас и обожавах криминалета – четях Чандлър, Хамет, Агата Кристи. После постепенно преминах към фантастиката. Станах голям фен на Милан Асадуров покрай неговия превод на „Пикник край пътя“ от братя Стругацки. Често си купувах фантастика от книжарницата му, той ме запомни и ми разказа историята на „Галактика“ – как по задание е трябвало да се създаде нова поредица с концепция, която да предизвика културен шок.
Мира Арнаудова: Имам спомени от двете линии на поредицата – фантастиката и криминалната проза. Помня опашките пред книжарниците за „Летище“ от Артър Хейли, но много харесвах и „Мегре и човекът на пейката“ от Сименон. Като всички останали, бях в захлас по „Пътеводител на галактическия стопаджия“, а „Дамски гамбит“ четох в движение – напът за Чехия.
Петя Михайлова: Ще добавя „Дюн“ от Франк Хърбърт, „Лявата ръка на мрака“ от Урсула Ле Гуин… „Галактика“ беше врата към световната фантастика. И към свободата.
Какво научихте по време на снимките от вашите герои? Имаше ли изненади?
Мира Арнаудова: Научих много. Не знаех детайли около създаването на библиотека „Галактика“. След всички разговори и снимки оставам с усещането, че днес подобна поредица с такъв размах и културна стойност не може да се появи у нас. Липсва добър вкус – и от страна на читателите, и от страна на издателите. В книжарниците се губя в море от заглавия, които рядко носят смисъл. А „Галактика“ е точно обратното – във всяка книга има знание, мисъл, отговорност. Библиотека „Галактика“ е културен феномен.
Вложили сте много усилия в този проект. Субсидията от фонд „Култура“ – Община Варна, не покрива реалните нужди. Но не се оплаквате. Сякаш сте от друга галактика.
Мира Арнаудова: Да се съхрани паметта за „Галактика“, си струва всяко усилие. Това са хора с мисия. Те са живели достойно и са оставили нещо смислено – за четене, за мислене, за формиране на идеи. Работим заради тях. Искаме да остане следа за следващите поколения. Бях щастлива, че Люба Асадурова прие идеята, че успяхме да снимаме. Срещата с Текла Алексиева беше истинско чудо – от нейното присъствие, от ателието ѝ, от начина, по който разказва. Бяхме планирали да снимаме час – излязохме в десет вечерта. Беше магично. Отидохме с една кошница, напуснахме дома ѝ с три.
Петя Михайлова: Ние започнахме без уговорки, без да мислим как точно ще стане. На Мира и Стас им имам пълно доверие. Те отговарят за камерата, за монтажа, аз – за хората и местата. Наричат ме „директор на проекта“, но за мен важното е само едно – да създадем смислен документ. Един запис на паметта. Искаме да покажем филма първо пред варненската общественост.
Станахте ли по-свободни след тези срещи?
Петя Михайлова: Аз всяка сутрин се питам: „Свободата с нас ли е?“. Добре е да си я проверяваме, тъй както Гъливер го прави – той носи другарче – опозиционно джудже, в джоба и постоянно го проверява, дали не го е забравил някъде.
Мира Арнаудова: Решението да работим по този филм беше изцяло наше – личен избор. И това е свобода. Не сме си задавали въпроса „как ще стане“, просто го направихме. За мен творческият акт е форма на свобода.
Петя Михайлова: Така е. Не сме мислили „дали“, а просто – „кога“. Свободата в този проект не е лозунг. Тя е усещането, че правиш нещо, което има смисъл. Без натиск. Без цел да се харесаш. Само с едно желание – да разкажеш историята за мечтите на свободните хора.
