Поглед към историята на професионалната фотография във Варна през местата, където образите са се раждали
Фотографията е изобразително умение, което не просто улавя образи, тя създава истории с дълбока историческа и културна тежест.
Сребърният халогенид е не просто бинарно химично съединение. Той е зрънце памет, върху което светлината гравира своите отпечатъци — първоначално невидими, но после вечни в своето въздействие. А фотографите са особена сплав между човек и фотокамера, една вълнуваща биомеханична суспензия от техника и визия. Да бъдеш фотограф, означава не само да виждаш, но и да превръщаш светлината в обаятелен разказ. Още от самото начало фотографската практика изисква физическо и творческо пространство. През 1849 г. Хенри Снелинг обрисува идеалното фотографско студио: „издигнато от уличното ниво, колкото е възможно по-високо, за да се осигури равномерно и непрекъснато осветление“. Стените трябва да бъдат боядисани в бяло или бледо синьо, за да запазят цветната стойност на отразената светлина. Прозорците — високи, с оберлихт, за максимално естествено осветление. А Джон Ханави го допълва: „Добри снимки могат да се правят и без тавански прозорец, но те не са най-приятните или ефективни“. От физиката на светлината до архитектурата на студиото — фотографията събира наука и изкуство. Това въведение е покана към по-дълбоко вглеждане в история на професионалната фотография във Варна през местата, където образите са се раждали.
Разбираемо първите работилници във Варна се помещавали в налични търговски помещения или на партера на жилищни сгради с пряк достъп от улицата. Снимка на едно от тези студиа потвърждава тази практика. На нея се вижда група хора, позиращи пред къща във възрожденски стил. Вероятно сред тях е и самият Матеус Папазян[1]. Студиото е с излаз към павирания площад на рибния пазар. Любопитно е, че името „Българска фотография-Варна“ не се среща върху картоните на Papazian Frères. Единственият, който е чиракувал там — Саркис Хаджолян[2], посочва местоположението му: „няколко къщи надолу от католическия храм на ул. „Голяма Преславска“. След няколко промени на собствеността, Артин Хаджолян преименува студиото на „Аполон“, име, което остава завинаги в историята на варненската фотография.
През хилядолетната си история Варна[3] винаги е оживен, отворен към морето и света град. Разположен на пътя между Ориента и Европа, с пристанище и силна икономика, той е предпочитано място за работа, търговия и отдих. Фотографията достига Варна по два маршрута — средиземноморски и дунавски, още от времето на Кримската кампания.[4] Варна предлага гостоприемна среда, в която дузина фотографи намират опора, а други — след неуспешен опит я напускат. Тяхната работа създава плътна образна история на града и гражданите.
Саркис Хаджолян, 1898 г., панорамна снимка на пристанището и улица „ Първа“ зад него. Размерът е 122х32 см., девет части, всяка 17х23 см. Последната е изгубена. Колекция Арто Хаджолян, 2018 г.
Изгледът, заснет от Саркис Хаджолян, показва докъде е стигало голямото скеле, нос Варна и фара.
Повдигам завесата на времето, за да разкажа за архитектурата на ателиетата на двама изтъкнати фотографи — Саркис Хаджолян и Онорий Марколеско. Всеки от тях изгражда студиото си по свое виждане, осигурявайки светлина и пространство, където позиращият се чувства приет, видян и оценен. Ателието само по себе си не създава образи. Истинската фотография се случва след елиминирането на онова невидимо пространство — между позиращия и обектива. Именно този възглед е различен при двамата фотографи, за които предстои да научите, за техния избор да имат не просто ателие, а сцена.
„Фотография Братя Хаджолян“
Саркис Хаджолян, 1900—1910 г. Мъже сред маргарити, ч/б. копие, Колекция Арто Хаджолян, 2018 г.
Снимката на двама приятели сред маргарити повдига въпроса къде точно е направена. Фотография „Братя Хаджолян“ се намира близо до централния площад, на улица, която през годините е носила имената „Маршал Итало Балбо“, „Димитър Кондов“, а днес — „Русе“. Парцелът е купен след 1890 г. от Саркис Хаджолян. Първоначално е построен само партерният етаж, с оберлихт и северен витраж, осигуряващи мека светлина. Сградата е изградена плътно по парцела, което е обособило малък вътрешен двор, използван като декор. Именно там е заснета сцената с маргаритките. След електрифицирането през 1918 г. и надстрояването през 1926 г. витражът и оберлихтът са премахнати, а оригиналният облик е загубен.
Саркис Хаджолян, 1918 г. Фасадата на фотографското студио. Ателието е регистрирано като „Нова фотография“, ч/б. копие от колекцията на Арто Хаджолян, 2018 г. Скица-план на ателието „Фотография Братя Хаджолян“, ефективната площ на студиото е около 20 м2.
Саркис Хаджолян, 1925—28 г. Строящият се градски театър и част от ул. „Русенска“. Ясно се различава долепената към калкана на високата кооперация сграда на „Фотография Братята Хаджолян“. Колекция Арто Хаджолян, 2018 г. Борислав Петров, 2018 г. Карта на Варна от 1897 г., местоположение на ул. „Русе“ и №11.
Студиото на Саркис Хаджолян е работело в конкуренция с фотографи като К. Албрехт, Е. Ксантопуло, О. Марколеско, З. Жейнов и други, активни във Варна по същото време. За да разширят дейността си, братята Хаджолян започват през летните месеци да обикалят Провадия, Силистра, Добрич, Балчик и околните села като амбулантни фотографи. Икономическите трудности след войните допълнително ги подтикват да търсят работа извън ателието. Снимката на централния площад е характерен пример за улична фотография — практика, която съчетава мобилност, адаптивност и пряк контакт с хората.
Хаик Хаджолян, 1927 г. Площад „Мусала“ — всекидневие. Колекция Хр. Русев
„Моля, фотографирайте ме!“: всекидневието в студиото
Братя Хаджолян, 1900—1910 г. Портрет на момиче на фона на луна
Саркис Хаджолян прави всичко възможно, за да отговори на желанията на своите клиенти. Студиото му е оборудвано с модерна техника — първоначално със студийна камера „Даймлер“, а по-късно и с „Гьорц“. Работи с два основни формата: Cabinet portrait и Carte de visite. Предлага също и голямоформатни снимки и репродукции. Всеки ден между 5 и 10 варненци или гости посещават ателието. Да притежаваш картон от „Фотография Хаджолян“ е въпрос на престиж. Братята организират и фотолюбителски курсове — още едно доказателство за активната им роля в развитието на фотографската култура във Варна.
Фирмена реклама и градски указател. Графичното оформление на гръбчета на картоните на студиото от 1900 до 1910 г.
Саркис Хаджолян, 1900—1910 г. „От Радо за спомен на тате. Да се помни и знае“. Колекция Арто Хаджолян, 2018 г.
На фона на променящите се градски контексти авторитетът и известността на фотографите привличат вниманието на политиците. Демократическата партия[5] издига Саркис Хаджолян за представител в Градския съвет, но мандатът му трае едва 24 часа — той доброволно се отказва. Когато се говори за „Братя Хаджолян“, трябва да се има предвид, че това са Саркис и Ованес — двама братя, които изграждат успешен фотографски бизнес с широка клиентела сред политици, военни, артисти, художници и представители на буржоазията. С времето фамилията инвестира в още две фотоателиета — известното „Аполон“ на ул. „Преславска“ и фото „Скала“ на ул. „Княз Борис I“. „Фотография Братя Хаджолян“ работи повече от 100 години, като през цялото време остава семейна собственост. До 2008 г., когато затваря завинаги.
Биографична миниатюра
Братя Хаджолян, 1900 г. Портрет на Саркис Хаджолян. Възстановка Copilot 2025 г.(компютърни халюцинации и оригинал). Колекция Арто Хаджолян, 2018 г.
Саркис Хаджолян е роден през 1860 г. във Варна. Фамилното име произлиза от Хаджи Хугас Оллулян. В интервю с Веска Стоянова, Хаик (род. 1906), големият син на Саркис, разказва: „Нашата фамилия принадлежи към старата арменска колония (арменци туджари), дошла тук преди 200 години от Армения през Кавказ“. Семейството стига до Полша, но поради религиозни гонения се установява във Варна. Фотографът Матеус Папазян, който през 1875 г. отваря филиал на своето ателие, е учителят на Саркис в занаята. Саркис Хаджолян умира през 1923 г. и оставя след себе си девет деца.
Павилионът на „Фотография Марколеско“
Неизвестен фотограф, 1900 г. Всекидневие по ул. „Климент“ във Варна. Къщата на Шарлоте Марколеско, вляво на табелата с надпис „Вход на фотографията“. Колекция Б. Петров
Животът на фотографа Онорий Марколеско остава неясен до пристигането му в Габрово. Името му не фигурира в изследването на Йонеску[6], нито сред фотографите, придружаващи войските на ген. Гурко по време на Руско-турската война. Според Марин Маринов[7] Марколеско се установява в Габрово през 1877 г., а по-късно се премества в Търново, където заснема първото Велико народно събрание (1879). Портретира княз Фердинанд и Стефан Стамболов. По сведения на Николай Теодосиев фотографът създава два портрета на княза — профил и ¾ анфас. Фердинанд е облечен в хусарска униформа, адаптирана към българския военен протокол, с генералски отличия и символи на държавността. Вероятно именно тези снимки допринасят за получаването на титлата „придворен фотограф“ през 1888 г., след което Марколеско добива широка известност сред представителите на хайлайфа — всеки желае портрет от „Фотография Марколеско“. До 1893 г. той работи активно, включително с посещения в Разград и Русе.
В писмо Стефан Стамболов уведомява чиновника в МВР Петко Тъпчилещов за желанието на Марколеско да добави титлата към фотографските си картони. Титлата не следва да се възприема като благороднически сан, по-скоро акредитация, знак на приближеност към двора, признание и авторитет. О . Марколеско, 1887 г., Младият Фердинанд в кавалерийска униформа. Кабинет портрет, ЦДА ф. 65-К, оп. 1, а.е.344.
Житейският опит показва, че успехът невинаги носи удовлетворение — понякога именно той поражда напрежение, лични противоречия и нужда от ново начало. Нона Петкова[8] определя варненския период на Марколеско като кратък и непознат, докато други изследователи сочат, че преместването му във Варна се случва през 1906 г. — въпреки че картони с надпис „Марколеско Варна“ се срещат още от края на XIX век. Защо един успешен придворен фотограф би потърсил промяна?
Варна се оказва големият избор на Онорий Марколеско. Неслучайно семейството му се установява в крайморския град. Сред причините вероятно са били ангажименти към Карел Шкорпил, членство в Археологическото дружество[9] и възложена от общината[10] поръчка за направата на албум, документиращ строителството на пристанището, вълнолома и канала море-езеро. Задачата е престижна и технически предизвикателна поради продължителния период на изпълнение. За реализацията ѝ Марколеско купува голямоформатна камера (30×40 см). Стъклените плаки, съхранявани в РИМ-Варна, потвърждават използвания формат. В началото фотографът работи с мокър колодиум — стъклото е по-дебело, с груби краища. Вероятно след 1900 г. преминава към суха сребърно-желатинова технология, при която плаките са по-тънки. Албумът е съставен от картонени листове в три цвята — светлозелен, тъмносив и светлобежов — с еднакво орнаментно оформление: бяла рамка с флорални мотиви. Снимките са албуминови копия с формат 24,5×34,5 см. Фотодокументирането започва с началото на строителните работи през 1895–96 г. и завършва с официалното откриване на пристанището от цар Фердинанд през 1906 г. Албумът е с размери 37,5×45,6 см и включва 52 фотографии.
О. Марколеско, 1896 г. Портрет на семейство Бръчкови, Ирина и Златан, кабинет портрет, форм. 18х10 см. (Инж. Златан Бръчков е технически директор на строежа на пристанището и вълнолома във Варна.) Колекция Христо Раев, 2018
О. Марколеско, 1897 г. Поглед към пристанището от гръцката махала по време на строителните работи. Виждат се жп линията от Алдънската кариера и Искеле капусу (пристанищните порти). Стъклен негатив, 30 см.х40 см., РИМ-Варна.
О. Маркорлеско, 1905 г. Прокопаване на временния канал море-езеро. В дълбочина се вижда старият мост, свързвал двата бряга на река Девня, намирал се е на мястото на сегашната сточна гара. След прокарването на канала мостът е засипан. Около това място е кипял живот, имало е железарници, коларници, ханове, шаверници, кланници за добитък. Стъклен негатив, 30см.х40 см., РИМ-Варна.
След преместването си във Варна Онорий Марколеско продължава да работи активно до края на живота си. Въпросът къде точно се е намирало неговото ателие, остава дълго неясен. Две вестникарски реклами сочат конкретни адреси, но на тези места не е имало постоянни сгради. Това, както и краткият период на дейност подсказват, че избраното място не е отговаряло на очакванията му. Яснота внася разказът на осемдесетгодишния фотограф Коста Терзистоев, записан от Марин Маринов[11] през 1971 г. Според него през лятото на 1913 г. ателието на Марколеско се е намирало на ул. „Преславска“, зад книжарницата на А. В. Велчев. Постройката е била конусовидна, спретната и добре поддържана, с декоративни акации отпред и надпис „Фотография Марколеско“. Въпреки твърдението на Терзистоев, че фотографът е бил беден и нещастен, данните сочат друго.
Моливна скица-възстановка на кръглия павилион, който е бил без вътрешни помещения, само студио. Колекция Георги Генчев, Димитър Христов и копилит, 2025 г. Голямоформатната камера на Херман Крон (1858), работна камера на О. Марколеско от 1896–1910 г., сн. Уикепедия.
Борислав Петров ориентира мястото на бирария „ХХ век“, позовавайки се на вестник „Варненски новини“, бр. 58, 1.10.1924 г., където е упоменато: „открива се от днес ново игрално заведение „Елдорадо“ на ул. „Шуменска“ (сега „Шопен“) до бирария „ХХ век“. Теренът се е намирал в съседство с бул. „Мария Луиза“ и градинката зад Окръжния съд, посещавано от варненци място. В. „Свободен глас“, бр. 44, с.1 , 21.11.1909/ също и в бр. 46.
Реклама на О. Марколеско, в. „Свободен глас“, бр. 17, 28.04.1912. Хотел „Париж” е построен през 1906 г. на ъгъла на ул. „Преславска” и „Панагюрище”. Първоначално е на два етажа. На първият била сладкарницата на Димитър Младенов.
О. Марколеско, 1897—1906 г. Празник в семейството на двора. Групов портрет, формат 17х12,5 см, албуминов отпечатък, ДА-Варна ч.п.953. На снимката (от ляво надясно) на масата: мъжът в белия костюм, допускам, е О. Марколеско. При сравнение на лицевите особености с по-ранен автопортет (ЦДА, ф3 К, оп.7, а.е.526, л.12) установената приликата е около 75%. Възрастта, на която Марколеско си прави в Търново автопортрета, трябва да е била около 30—35 години, 1874—1879 г. Семейната снимка е с около 20 години по-късно, направена в двора на къщата им около 1897—1906 г.
През 1910 г. имотът на Шарлоте Марколеско — дъщеря на Онорий – е отчужден,[12] което обяснява загубата на семейната къща на ул. „Климент“, до арменската църква „Св. Саркис“. Това събитие бележи труден период за фамилията. Не е ясно къде живее семейството до 1917 г., но се знае, че след 1906 г. Онорий кани зет си — русенския фотограф Карл Курциус, да продължи фотографската работа във Варна. Вероятно след боледуване Марколеско умира и е погребан в старите гробища на града. В края на 1917 г. Мардирос и Манук Папазян от Шумен съобщават за покупката на „Фотография Марколеско“, която става фото „Идеал“.
Смъртният акт на О. Марколеско от 1917 г.
Биографична миниатюра
О. Марколеско, 1874-79 г. Автопортрет, ЦДА, ф3 К, оп.-7, а.е. 526, л. 12.
Онорий Марколеско е роден през 1844 г. в Тулча в Османската империя. Още преди Освобождението на България се установява в Габрово, а по-късно в Търново. Първите му снимки са на църквата „Св. 40 мъченици“, манастира „Св. Троица“ и църквата „Св. Богородица“. През февруари 1879 г. заснема народните представители по време на Учредителното събрание и изработва голямо табло с образите на участниците. През 1895 г. се премества във Варна, където живее и работи до края на живота си. Децата му — Жанна, Шарлоте, Емануил, Аврели и Лучия — поемат различни житейски и професионални пътища.
Семейството нарушава традицията: не синовете, а дъщерите продължават фотографския занаят. Жанна се премества в Сливен около 1898 г., а Лучия, докато учи в гимназия във Варна, работи като ретушьор в ателието на Виктор Рембрант от Одеса. По-късно заминава за Белгия, където изучава френска филология, омъжва се за русенския фотограф Карл Курциус. Шарлоте, след отчуждаването на семейната къща във Варна, се премества в София и основава фотоателие-магазин „Рембрант“. Синовете му поемат други професионални пътища. Емануил Онориев Марколеско е роден на 13 май 1881 г. в Търново. Завършва гимназия в Русе, следва фармация в Швейцария и служи като военен аптекар. През 1914 г. е назначен за и.д. завеждащ дивизионен санитарен склад при 10-а пехотна дивизия. Аврелий, роден на 15 декември 1884 г., учи в Първа мъжка гимназия във Варна и завършва право в Софийския университет. По време на Първата световна война е мобилизиран в 6-и пехотен полк, ранен, награден с медал за храброст. От юни 1917 г. е назначен за адютант в Столичното комендантство, където завежда Обществената благотворителност и благонравие. Има приятелство с Евгения Марс.
Самият Онорий Марколеско живее във Варна, пенсионира се около 1910 г. Фотографската работа е поета от зет му Карл Курциус. Вероятно след боледуване умира през 1917 г. Погребан е в старите гробища зад Морската градина, между Шокъровия канал и пространството на днешния розариум.
След думите. Варна е била съзнателният им избор. Фотографията, която правят, е техният език. Дори сега той е разбираем. Ателиетата им не са просто работни места, а пример за създаване на приятна, приятелска среда за срещи и идеи. Фотографията, която те практикуват, не е само технически акт, а демонстрация на културна позиция, документиране и съхранение. Създава образи, чрез които виждаме не само как е изглеждало миналото, а и начина, по който то е било преживявано.
[1] Матеус Папазян е роден в Бурса през 1844 г. През 1860 г. в Константинопол отваря първата фотоработилница заедно с Антоан Зилпоциян. От 1867 г. започва самостоятелна работа под името „Братя Папазян“. През 1873—74 открива филиал във Варна Papazian frèrеs. Името на другия брат е известно само с инициалите J.D.
[2] От 1874 г.; източници: Арто Хаджолян; Георги Свиленов в „Н. Дело“ за Саркис; Петър Боев, „Из историята на българските фотографи“.
[3] Населението на Варна е наброявало през 1896 г. 33 687 души, а през 1920 г. — 50 810 души.
[4] Първи заснемат града Ричард Никлин и сапьорите фотографи Пендърд и Хамънд, заедно с цялото си оборудване те претърпяват корабокрушение в буря на 11 ноември 1854 г. пред Балаклава. След тях Роджър Фентън и чиракът му М. Спаринг през 1856 г. на път за Крим пребивават във Варна.
[5] (Хроника). // Известник (Варна), XІ, №2, 16.06.1908, с. 1. Изборите за общински съветници на Варн. градска община. Листата на избраните демократи за съветници и учил. настоятели.
[6] Йонеску Адриан-Силван, Речник на фотографите от Румъния от 1840—1940 г.
[7] Ф. 1582,оп. 1, а.е. 112 с.16.
[8] Петкова Нона, „Едно семейство фотографи в България от края на XIX“, „Изкуствоведски четения“, 2022 г., с. 141.
[9] Трети годишен отчет на Варненското арх. д-во, 1908 г., с. 33/ чл. №160.
[10] Царски албум ф48К, оп.1, а.е. 145, ДА-Варна.
[11] Маринов Марин Петков, 1970-1987, Първите пионери във фотографията – Онорий Марколеско, крупна фигура в българската фотография, ДА-Габрово.
[12] „Общинския вестник“, бр.40/19.XI.1910 г.
Георги Генчев
