«Ако вземем предвид, че пеенето е вокализиране с дишане, тогава хората винаги са пеели», каза Натали Хенрих Бернардони от Френския национален център за научни изследвания (CNRS), която специализира във вокалните науки.
«Мисля, че те дори са започнали преди да са говорили, защото в крайна сметка е по-лесно да се вокализира, преди да се структурират срички и думи – това е, което бебетата правят.»
Първите песни са невъзможни за датиране, но най-ранните следи се появяват в Античността, след като се развива писмеността, за да ги запише. Египетската цивилизация използва песента в ритуали.
Най-старото известно произведение идва от Месопотамия: химнът на Никкал, посветен на едноименното божество. Написано е почти изцяло с клинопис, писмена система, която се е развила в Месопотамия около 3000 г. пр.н.е., на плочки, датиращи от 1400 г. пр.н.е.
Пеенето като средство за обединение и предаване на традиции
От този период нататък пеенето има религиозно измерение – в Месопотамия, след това Гърция и Римската империя – традиция, която се вижда днес в църковните химни, хиндуистките бхаджани и ислямските нашиди.
«Във всички форми на духовна практика пеещият глас е вездесъщ.
Това също е характеристика, която показва, че пеенето
има мощни добродетели и съпътства развитието
на себе си, като търси най-дълбокото вътре в себе си», каза Бернардони.
В по-общ план гласовото изразяване играе решаваща роля в сближаването на човешките групи – и следователно играе роля и на политическо ниво.
Пиер Лоаре, автор и експерт по григориански песнопения, дава следния пример: «За Карл Велики, който разпространи григорианското песнопение в цялата си империя, това беше начин за обединение чрез песен».
Бернардони добавя: «Пеенето е едновременно интимно откриване на себе си и източник на идентичност. Позволява ви да изследвате възможностите на собствения си инструмент, но също така и да се свържете с общността.»
Цензура и съпротива чрез песен
Много режими се страхуват от този обединяващ и мобилизиращ ефект и се опитват да цензурират гласовете, издигнати в песни.
• През 1985 г. музиката на американския певец Стиви Уондър е забранена в Южна Африка, след като критикува режима на апартейда в песента си «It’s Wrong (Apartheid)» и посвещава Оскар, който печели същата година (за «I Just Call to Say I Love You») на Нелсън Мандела, който по това време е политически затворник.
• В канадските училища-интернати, които извеждат децата на коренното население от семействата им в продължение на почти век, традиционните песни са забранени. Властите ги виждат като пречка за «цивилизоването» на децата от Първите нации и прекъсването на връзките им с културата на предците.
Канадската инфлуенсърка Шинанова, която е от инук произход, е сред тези, които си възвръщат тази част от наследството си. Тя споделя традиционни инуитски вокални практики в TikTok.
«За много от нас, коренното население, гърленото
пеене беше забранено. Християнските свещеници
го смятаха за грях. Почти загубихме тази традиция,
но днес сме по-силни и пеем за тези, които не можаха», казва тя.
Пеенето е основно средство за предаване на културата между поколенията, особено в устните общества. В Западна Африка това е въплътено от фигурата на гриота. Като разказвачи, историци, поети и музиканти, те са фигури на местната власт и играят централна роля в опазването на традициите, особено чрез песни.
Интерпретацията на песента също е важен маркер за местната култура.
«Ние сме специализирани в пеенето на нашия [глас] според естетиката, в която сме потопени, според културата, в която се развиваме», посочва Бернардони.
Йодъл в Алпите или сред централноафрикански пигмеи, бийтбокс, средиземноморска полифония – всичко това показва обхвата на това, което гласът може да направи. Някои традиции изискват години обучение.
Някои от тези вокални традиции изискват строго обучение и опит, който се предава от поколение на поколение.
«Очарователното е, че в традициите, които са географски много далечни, като монголското обертоново пеене и дълбоките гласове на сардинското пеене, откриваме същите основни вокални жестове», добави Бернардони.
С пеенето, което обединява хора, които споделят една и съща култура и създава сплотеност, то може да играе важна роля и в лицето на несгодите, както при военните песни. Те служат колкото за стимулиране на войските, така и за впечатляване и сплашване, като например военните песни на Лакота – традиционни песни, изпяти от народа Лакота, за да придружават различни етапи на войната, от набиране и заминаване до битка и победа. В този смисъл пеенето се превръща в оръжие в арсенала.
Духовна връзка и ползи за здравето
Тази идея за песен, пропита със сила, се среща и в много шамански традиции. Силните песни се използват в ритуали за призоваване на различни сили. В Амазония шаманите използват икар, песни, които се пеят по време на церемонии по аяуаска.
Те се срещат и в инуитските, сибирските и аборигенските практики, където гласовият орган се превръща в средство за комуникация между хората и невидимия свят или естествения свят. Тази връзка между гласовото изразяване и природата е фундаментална в много традиционни общества. За много коренни народи пеенето е начин за свързване със земята, предците и животните. Много местни песни следват естествените цикли, от сезоните до миграциите на животните. Те отбелязват дъждове, реколти, раждания и лов. Някои имитират птици или други същества, за да се свържат с природния свят.
Отвъд своите културни, духовни и свързани с идентичността измерения, пеенето има и дълбоки физиологични и психологически ползи.
«Пеенето активира различен тип дишане от речта, което е по-пълно и по-динамично, което може да обясни усещането за благополучие, което осигурява», обяснява Бернардони. Това дълбоко дишане има успокояващ, медитативен ефект. Пеенето също може да помогне за ограничаване на когнитивния и физическия спад при хора с невродегенеративни заболявания.
Още по-голяма причина, заключава тя, да «се борим за свят, в който хората се осмеляват да пеят повече».
