В едно от последните си есета разказах за митовете и митологиите, за легендите и конспирациите, с които десетилетия наред биваха легендаризирани и героизирани, величани и възвеличавани бойците от Тихия фронт.
Благодарността на Народната власт за тяхната забулена в мъгла, обвита в призрачна потайност и недостъпна за любопитството на редовия гражданин служебна дейност бе понятна – Народната власт дължеше господството си над страната не на любовта народна, а на службите си за сигурност, сиреч институциите на терора и насилието. Спомням си, че в онези кошмарни времена един анонимник беше написал с въглен на стената на мъжката (как бе в женската, не зная) тоалетна на Философско-историческия факултет на Софийския университет: „Да живее Народната милиция – единствената опора на Народната власт!“. Ако го бяха разконспирирали и заловили, университетът тесен щеше да му се види, но бойците от Тихия фронт така и не успяха да го идентифицират – само пребоядисаха тоалетните, за да заличат скверните думи. Така още една конспирация остана неразкрита, а това бе една малка попътна победа на демокрацията над мракобесието.
За това че милицията и Държавна сигурност пазеха партийния елит от подобни злословия, обезпечавайки номенклатурните привилегии на партийните номенклатурчици, последните им се отплащаха щедро. Тъй като през онези еднопартийни времена всички национални блага бяха в ръцете на Партията-ръководителка, Партията-ръководителка решаваше как да ги разпределя и преразпределя между поданици и ведомства, между браншове и институции, кого да възнагради с едни или други служебни и битови облаги и кого да лиши от тях. Неслучайно най-облагодетелствани от това разпределение на държавния ресурс се оказаха тайните служби – колкото по-тайни и тайнствени, толкова по-облагодетелствани – конспиративността си има своята цена. И тя е безценна: офицерите от МВР, и особено от ДС, получаваха заплати, несравнимо по-високи от тези на университетските преподаватели, да речем. За разлика от преподавателите и лекарите, те се радваха и на куп тайни и явни номенклатурни привилегии, и на вниманието на тъй наречената художественотворческа интелигенция, и на един ненадминат обществен престиж. Те бяха героичният персонаж на сюжетите и на творческите проекти на писатели и художници, на театрални постановки и киноленти, за тях, както се казва, песни се пееха – и то все песни на прославата, героични, одични песни.
В един предстоящ текст ще се занимая по-обстойно с тези възпявани и превъзпявани лирически герои на библиотека „Лъч” и с техните действителни и недействителни подвизи и героизми. Сега ще се опитам да разгадая само дали и доколко тези многобройни разузнавачи (именно разузнавачи, а не шпиони – шпиони бяха само техните долнопробни колеги и двойници от гнилия Запад) оправдаваха на практика високия статут, който Народната власт им присъди.
Аз не съм, разбира се, разследващ журналист, а още по-малко съм човек от конспиративния бранш. Така че не бих могъл да направя обстоен отчет на удачите и неудачите, на победите и пораженията, на подвизите и провалите на бойците от Тихия фронт, оперирали почти половин век наред по света и у нас. Мога само, изхождайки от дългогодишната си професионална дейност като публицист и програмен редактор в западноевропейските българоезични радиостанции, да споделя собствения си опит с въпросните български разузнавачи (а не шпиони). Ако имам подобен опит, то е не защото съм го търсил съзнателно, а защото споменатите западни радиостанции винаги са били на прицела на партийната идеологическа пропаганда. Което пък значи, че са били и на мушката на родните служби за сигурност – както сочат атентатите срещу Георги Марков и Владимир Костов, и във физическия, в оптическия смисъл. За успеваемостта и неуспеваемостта на тяхната конспиративна дейност по време на изгнанието си аз нямаше как да знам – и не знаех нищо, освен онзи кошмар, който споменатите покушения подсказваха. Чак демокрацията ми отвори очите за всичко това. Завръщането ми в новодемократизирана България, от която също предавах кореспонденции за централата на Радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, съвпадна по време с издателската дейност на Комисията по досиетата. За нашата журналистическа работа, за активността на българската политическа емиграция на Запад и за тайната информация, набирана от Държавна сигурност за всичко това, Комисията издаде цели томове. Които (поне за мен като пряк участник във фронтовите идейни битки на Студената война) се оказаха вълнуващи четива. Едно вълнение, което се надявам да съумея да препредам и на читателската си аудитория.
И така, изпитал на собствената си кожа и меда, и жилото на реалния социализъм, опознал от горчив собствен опит из следствените килии на Държавна сигурност свирепостта и коварството на щита и меча на Партията-ръководителка, аз и за миг не съм се съмнявал, че режимът в София ще остави институция като Радио „Свободна Европа“ непокрита агентурно. Разкритията на Комисията по досиетата свидетелстват, че съм се оказал прав. Според тези разкрития в конспиративната дейност на бойците от Тихия фронт българската секция на РСЕ е обозначена с псевдонима Латерна. „Латерна“ – „Латерна“. Като инструмент латерната повтаря и преповтаря безконечно едни и същи мелодии, докато ние всеки ден и всяка емисия излъчвахме нова и непрекъснато обновявана съобразно процесите у нас и по света информация. Така че чрез дефинирането ни като латерна аз се чувствах подценен, омаловажен и дори оклеветен. Обидно ми беше, но сега аз не търся с късна дата възмездие, не съм се изправил пред белия лист, за да лекувам чрез словото си накърненото си честолюбие. Толкова хули съм понесъл през десетилетията си задгранична редакторска кариера от медиите на Народната Република, че с времето претръпнах – ще понеса и тази. А ще го сторя, за да не изпусна от поглед главната си цел: да разкрия дали чрез законспирираната си дейност героичните бойци от Тихия фронт са заслужили парите, привилегиите, престижа, с които Народната власт така щедро ги бе обсипала.
Казано кратко и ясно – ни най-малко. Като прочетох донесенията им през годините и десетилетията, изнесени от Комисията, аз се хванах за главата. Казано на агентурен език, от сводките на доносниците (да ме простят, но в моите стари очи те са не разузнавачи, а доносници) до техните вербовчици и водещи офицери ясно проличава, че докладчиците са били наши колеги – много от тях разпознах и поименно. Но какви неточности, какви неистини, какви откровени лъжи са изписали само – при това на малограмотния сух и ведомствен език на в. „Работническо дело”. Грешно са отбелязани длъжности и имена на редактори от личния състав на радиото, грешно са цитирани и имената на българските и американските ни директори, грешно е посочен дори адресът на РСЕ. А за набиране на всичката тази информация, за която сигурно са хвърлени милиони, дори агентура не е необходима. За разлика от Тихия и невидим фронт, РСЕ е публично и видимо съставна част от публичността и прозрачността на демократичното западно общество, в което живеехме и работихме и в чието име информирахме неинформираните си сънародници. В онези времена на Студената война мобилни телефони, разбира се, нямаше, но в центъра на баварската столица, където бе разположено РСЕ, имаше хиляди улични телефонни кабини. Във всяка от тях имаше два тома телефонни указатели на Мюнхен – и всичко това за обществено ползване. В тези указатели като жители на Мюнхен фигурирахме и ние, радиодиверсантите, със служебните си телефони и с ведомствения си адрес, фигурирахме и с личните си имена, с домашните си телефони и адреси. Всеки редови гражданин, всеки попътен турист, всеки служител от българското консулство в Мюнхен можеше да препише адресите и телефоните ни от уличните телефонни указатели и да ги предостави на вниманието на Тихия фронт – за това агентура не е необходима.
Защо тогава нашите изпечени разузнавачи (хайде, от мен да мине – нека са разузнавачи) не са съзрели с острия си професионален поглед тази проста истина, а са тръгнали да набират по агентурен път една информация, която е общодостъпна и която всяко западноевропейско общество им поднася с готовност на тепсия?
Отговорът е според мен преди всичко психологически. Тоталитаризмът уврежда мисленето, насажданите с десетилетия в света зад Желязната завеса врагомания и шпиономания, тайнственост и конспиративност деформират възприятията, мистифицират понятията и изкривяват нормалната човешка сетивност. Така агентурата бива фаворизирана дори тогава, когато се оказва напълно излишна – набираната по агентурен път информация изведнъж става предпочитана, дори само поради обстоятелството, че е набирана по агентурен път. Това обстоятелство ѝ придава една мнима достоверност, удостоява я с един кух авторитет. Какво да се прави – възпитаниците на Моралния кодекс на строителя на комунизма вярват не в явности, а в потайности. Нито бойците от Тихия фронт, нито техните високопоставени началници имат опит с наистина гражданските, с прозрачните, с откритите общества – те не им вярват, защото не ги познават. А непознатото е по-страшно и от страшното. С времето цялата система на Тихия фронт сама стана жертва на мистификациите, които ден след ден неуморно произвеждаше и в които с натрупаните години и десетилетия затъна като в тресавище. Така митичното мислене неусетно взе превес над аналитичното познание. Благодарение на което истината и за нас, ненавижданите от класово-партийния мироглед радиодиверсанти, и за ненавиждания Запад, и за целия ненавиждан външен свят бе подменена с неистина. Чак докато през 90-те години дойде Комисията по досиетата, за да разчисти тази призрачна паяжина от конспиративност. И да отвори път и за това есе.
