Наскоро научих, че уважаваният от мен писател и учен Алберт Бенбасат е завършил (и предстои да публикува) книга със свои спомени за т.нар. по времето на соца „трудови войски“, в които сам той е служил. С нетърпение ще очаквам да прочета тази книга и съм убеден, че тя ще бъде много майсторски написана.

Във връзка с това обаче се замислих за самия характер на тия „войски“, създадени наистина не от тоталитарната комунистическа държава, в която живяхме почти половин век (и в които аз също съм служил), а още от протофашисткия режим на Александър Стамболийски, но който комунистите старателно съхраняваха.

Всъщност тези „войски“ бяха флагрантно опровержение на техните твърдения, че в „социалистическата ни родина“ всички хора „са равни“, че е ликвидирано всяко разделение на хората по съсловен, етнически, расов и т.н. признак. Защото т.нар. трудови войски по същество бяха узаконен от държавата двугодишен трудово-наказателен концлагер, изначално „присъден“ на цели класове, навършили 18 години момчета – лагер, присъден им за не-лично (а значи по същество… „онтологично“ или съсловно) провинение. В трудовите войски по определение попадаха: а) „провинилите се“ в това, че са… роми; б) „провинилите се“ в това, че са… етнически турци или помаци; в) „провинилите се“ в това, че са… евреи „от неблагонадеждни семейства“. Дотук, както се вижда, трудовите войски бяха конституирани (в страната, в която „всички са равни“) по откровено етно-дискриминационен принцип, като на определени етнически групи самият им етнос бе вменен като „вина“ (или стигма), непозволяваща им да служат в същинската армия на държавата. Но и по-нататък: заедно с момчетата от въпросните стигматизирани етноси в тия „войски“ биваха прибирани и т.нар. младежи „с неблагонадежден произход“, т.е. отново носители на неперсонална вина. Защото – „неблагонадеждни“ да служат в редовната армия ги правеше не нещо, което те персонално са извършили (какво ли криминално или политическо би могъл да извършиш, докато си в гимназията, а пък и да би го извършил още тогава, ти безспорно би бил – вече – в затвора), а това, че са… синове или дори внуци на различните убити или репресирани „врагове на народа“. Всъщност като специален разряд сред тия „неблагонадеждни“ се включваха и онези младежи, които, да – вече персонално се бяха „провинили“ в това, че преди да влязат в казармата, са завършили или учили в… Духовната академия или Семинарията и които обобщено биваха наричани „поповете“. Накрай – всички тия „провинили се“ със самия си етнос или с рода на предците си, или с религиозността си, биваха „мобилизирани“ заедно с… успелите наистина да попаднат в затвора за криминални престъпления, преди да са навършили пълнолетие. С две думи: това бе родът „войски“, в който за социалистическата държава служеха… престъпниците: престъпниците по своя етнос, по своя родов произход, по своята заявена религиозност и накрай и заедно с тях, по своите собствени криминални деяния.

Но следователно, десетилетното съществуване на тия „трудови войски“ в епохата на комунизма въобще не бива да бъде неглижирано. По същество то бе фашистки феномен в уж коренно различния от фашизма комунистически тоталитаризъм.

Ще повторя: сам аз (както и Алберт Бенбасат) съм служил в тия „трудови войски“ в качеството си на внук на разстрелян (единадесет години преди раждането ми) „враг на народа“ и което горките ми родители се опитваха да скрият от мен. И именно личният ми опит от това „служене“ ми дава най-силното основание да потвърдя онова, което заявих в началото – войниклъкът в „трудови войски“ не бе нищо друго освен неминуемо постигащ те за срок от две години – да, може би с малко по-лек режим – трудово-наказателен концлагер.

За мен той започна от незабравимия ден 29 септември 1974 г., когато в ранната сутрин се озовах на плаца в Суходол и ето, аз, току-що завършилото гимназия момче-столичанче, се намерих в компанията на буквално неподозирани от мен люде, с които – разбрах го – ще трябва да живея оттук насетне цели две години. Освен с дребни ромчета, зад които все още гърмяха зурните на изпращащите ги домочадия, се видях нареден до голи до кръста татуирани бабаити (не с „художествените“ татуси на днешните, а с изрисувани по целия им гръб изображения, както ни бе доверено по-късно, на… централния софийски затвор, на пазарджишкия затвор и т.н.). Един от тях имаше даже огромна, едва засъхнала рана на челото – прекаралият пет години в затвора „Омбрето“, който в навечерието на „мобилизацията“ си, както обясни, бил „улòмил една чаша у челото си“.

Веднага след този паметен ден последва предвиденото за този род войски собствено „военно обучение“. Всъщност, точно… 45-дневно (до полагането на клетвата) и абсолютно формално, защото за трудоваците, разбира се, не се предвиждаше да воюват (как и биха могли – нали всички бяха „неблагонадеждни“). Ето защо в тия 45 дни те трябваше да тичат, натоварени с архаични противогази, да пострелят със и да поносят пушки от… „легендарните балкански войни“, след което да започнат да бачкат, да бачкат.

И най-ироничното бе, че на нас, соцтрудоваците от самото начало ни бе заявено, че с тия присъдени ни две години „лагер“ ние собствено сме длъжни и… „да се гордеем“. „Ако някой ден те попитат какво си направил ти за своята родина – учеха ни – отговори просто и кратко: служих в Строителни войски“. И ето: трудът „за родината“ – за това мога да свидетелствам убедено – бе абсолютно калпазански, тъй като се извършваше от момчурляци, в огромната си част напълно неквалифицирани (все пак строителните работи изискват определена квалификация) и всъщност – просто блъскащи с кирки, мажещи с недобре забъркан бетон в разни, неясно за какво предназначени пусти халета, никога, докато служех, непревръщащи се в завършени „обекти“. За сметка на това този безсмислен труд можеше по произвола на „началството“ да продължи – и често продължаваше – по 12 до 14 часа на ден. Лично аз доста често – дори след като ме бяха направили „писар“ (защото бях от малцината грамотни войници) – бях изпращан заедно с още петима-шестима „криминални“ след края на работния ми ден в канцеларията да разтоварваме вагони (по 64 тона) пълни с торби цимент, като това почти задължително се извършваше… нощем. Не че някой е имал ултимативна нужда от моята – представете си – физическа сила. А защото като „гаден софиянец“ бях мразен от офицерите, които държаха да ме унижават по този начин.

Всъщност този офицерски тормоз – знам, че го е имало и в другите родове войски, но в „трудовите“ бе особено подчертан – се усилваше в тях и от невъзпрепятствания от командването и дори насърчаван от него тормоз от страна на „старите“ над „младите“ войници, от страна на „криминалните“ над некриминалните, като най-силен бе той именно над „съсловието“ на „неблагонадеждните по произход“. Въобще точно като – както по-късно го прочетох у Ал. Солженицин – в комунистическите концлагери.

Не знам как точно е било в „редовните“ поделения, но в трудовите войски съществуваше още особено подчертана соцйерархия и сред офицерския състав. Така например, дори с еднакъв чин, определено „по-главни“ от строевите офицери бяха т.нар. „командири по политическата част“, а какъвто и чин да имаха – неформално, но безсъмнено – „по-главни“ от всички останали бяха т.нар. офицери ВКР (т.е. от военното контраразузнаване или аналогът на ДС в армията). Тъкмо тия последните бяха концентрирани преди всичко върху групата на „неблагонадеждните по произход“ (да не си помислите, че върху „криминалните“), като или се опитваха да ги вербуват като доносници, или да ги „хванат“ в някаква „враждебна дейност“. Именно това последното ми се случи към края на службата в трудовия концлагер, но това е друга и дълга история, за която – не днес.

Всъщност от това „служене на родината“ в паметта ми завинаги ще остане като най-отчетлива гротескната картина на нестройното, разпасано полумаршируване на тази „славна“ соцармия – обикновено към или на връщане от столовата, облечена в прокъсани дочени ризи, мърляви работни панталони, обута наполовина в „кубинки“, наполовина в гумени галоши, която нестройно грачи следния „героичен“ марш:

Хей, от Запад се нади-и-га
черна вражеска вълна,
комсомолци замина-а-ават
в бой за родната страна.
Сбогом татко, сбогом ма-айко,
сбогом моя любимà –
скоро пак ще се завъ-ърна
победител и герой.

Повтарям: с нетърпение очаквам книгата със спомени и наблюдения върху тия ватени комсомолци-воини на Алберт Бенбасат. Тези особени концлагери на соца не бива да бъдат забравени.