„Имаме земя, имаме вода и си правим кал“, Иван Кулеков, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
И в най-новата си книга Иван Кулеков е философ на ежедневието. На онова всекидневие, което всички регистрираме, но само през погледа на автори като Кулеков реалността търпи лингвистични обрати и се превръща в литература.
Фрагментарното писане в „Имаме земя, имаме вода и си правим кал“ избира истории, в които абсурдизмът напомня за Камю и Киркегор, но идентичността им е изцяло Кулекова, защото разказването не избягва и не отрича съществуването. Тъкмо обратното, думите в тази книга провокират живота именно чрез неговите парадокси. И през цялото разказваческо време се долавя една меланхолия, която сякаш каталогизира краевековия и лични апокалипсиси. Впрочем меланхолията при Кулеков винаги е била съпровождаща, атрибутивна на случката. Независимо дали сюжетът е банален, сюрреалистичен, или е вид политическо говорене. Меланхолията е особен език, който владеят само онези, които не спират да търсят изгубеното (по Биенчик) и губят намереното. В света на Иван Кулеков има знак за равенство между търсене и намиране, накратко: има такива истории/хора и няма такива истории/хора. Събирателното и последващото отричане са толкова характерни за почерка на автора, че цялата книга би могла да бъде четена през ирониите си и техните опозиции: да имаш земя и вода, но да избереш да правиш кал (заглавие); да нямаш земя и вода, и въпреки това да правиш кал (финален текст). Да, бихме могли да бъдем богове и от калта да създаваме светове, но избираме да сме хора и да се окаляме. Екзистенцията тук е толкова непретенциозна и същевременно притчова, че четох тези кратки текстове и като някакво Иван-Кулеково евангелие за национални и общочовешки ситуации.
Стойно беше бръснарят на селото.
Сладкодумец като всеки бръснар. Мъжете, за да пестят стотинки, се бръснеха вкъщи, но се отбиваха в бръснарницата на Стойно, за да слушат приказките му.
На стари години Стойно се увлече по философията. Вместо вестници върху синята масичка в бръснарницата взе да трупа пожълтели книжки. Обясняваше на мъжете, че човек, за да стане философ като Сократ, трябва да се ожени за зла жена и че той, Стойно, извадил голям късмет в това отношение. И за него, като за Демокрит, била важна същността, а не обвивката. За нагледност и убедителност Стойно вземаше няколко кайсии, разрязваше ги, раздаваше резенчетата на зяпналите каменния пепелник, а ядките пускаше в бурканче като в касичка. Разклащаше бурканчето и казваше, че философът се храни със същността.
Стойно почина. Внезапно. Фелдшерът каза, че ако съди по повръщаното, бръснарят се е отровил с кайсиеви ядки. А кайсиевите ядки, поясни фелдшерът, съдържат цианид, който, както се знае, е същността на философията.
В книгата има и особена тълкувателност, която оформя модерна херменевтика. Още откриващият текст започва с тълкуване на Словото като Начало и Бог: Бог превръща Словото, т.е. Себе Си, в света, който донякъде познаваме. Бог превръща Словото в камъни, вода, светлина, растения, животни, човеци.//Човек превръща света, който донякъде познава, в слово. И го връща обратно при Бога.
Словесният свят на Иван Кулеков е създаден от филолог и философ. С пестелив и лапидарен език, който едновременно разговаря с Бог и Библията, и с българския модел на Станислав Стратиев. Но най-вече разговаря с читателя, смислопораждащо.