„Убийство на булевард „Стамболийски“, Чавдар Ценов, издателство „Рива“, 2024 г.

Както за всяка една книга с криминални мотиви, така и за една рецензия за подобна книга е важно до края да не се знае кой е убиецът. И аз ще се опитам да спазя този принцип. Всъщност „Убийство на булевард „Стамболийски“ не е точно криминален роман, макар заглавието да създава подобни очаквания, които привличат определен тип читатели, но дистанцират други (Към втората група, може да се каже, доскоро бях и аз и късно посегнах към тази книга на Чавдар Ценов, чийто почитател съм още от излизането на романа „Накъде тече реката“).

Всъщност принципът да не е ясно кой е убиецът, а развръзката неусетно да се подготвя чрез много на брой различни знаци (в което е силата на най-добрите образци в жанра) важи напълно и за тази книга, в която остроумният диалог, добродушната ирония и самоиронията заглушават тревожните анализи и търсене на улики. Сполучливото боравене с елементите на неизвестност, недоизясненост, тайнственост е свързано и с това, че те често са поднесени с чувство за хумор. Неясните обстоятелства намират своето поетапно разгадаване, като не са редки случаите, в които частици от истината стават достояние по-рано на читателя, отколкото на заинтересованите от разследването герои.

Персонажите (с малки изключения) са съседи, живеещи в един жилищен блок на булевард с емблематичното за родната ни история име – „Стамболийски“, препращащо към едни от най-неспокойните и конфликтни времена за България преди около век. В седемдесет и петте кратки части на романа последователно се редуват гледните точки на повечето от жителите на блока: Радослав Дяков, Милко, Стамен, Цеца, Христо Мишев, Милена Савова, Ади, Алекси, Данчето, Боряна Симидчиева, Деян Райчевски…

Повествованието е многозначително рамкирано от инциденти с двама от съседите, попаднали на границата между живота и смъртта. Композиционната рамка се затваря и от разсъжденията на Радослав Дяков: самоиронично проектиращи се в думите на повествователя и все повече придобиващи драматични измерения – в началото; не по-малко драматични, но и просветлени – в края.

В началото на сюжета е един сън, чието частично съвпадение с реалността е завръзката, след която всеки от персонажите предприема или не предприема действие, но при всички случаи изявява своето отношение към случващото се. Трима от съседите започват разследване, независимо от полицейското, а повечето от останалите, може да се каже, донякъде преповтарят отношението на съселяните на Лазар Дъбака и дядо Корчан (от Елин-Пелиновата „Ветрена мелница“) към двамата ентусиасти – в смисъл, че не за една, а за две вятърни мелници има вятър в главите им.

Размислите и постъпките на всеки един от персонажите са представени на мозаечен принцип, като, вниквайки в отделните детайли, читателят може да слепи голямата картина не толкова на случващото се в един конкретен жилищен блок, колкото на нагласите, предразсъдъците, конфликтите в съвременното българско общество. Проблематизират се темите за разделението, ограждането от останалия свят; „невинното“ съучастие в убийства, маскирани като състезание и спорт; безперспективността, която прогонва младите от България или ги тласка да обединят в локални банди агресивната си омраза към различните; липсата на достатъчно внимание към детайлите, на стремеж към завършеност и хармоничност – като наша народностна черта. „Ей такива сме всички, недоправени, недовършени. Уж всичко ни е наред, ама нещо ни липсва“ – казва Драго от Разсадника.

В разговора между Милена Савова и дъщеря ѝ Ади е поставена под въпрос и свръхкоректната нагласа на етническото название „цигани“, придобило пейоративна окраска, да бъде на всяка цена заменяно с „роми“ – дума, лишена от внушението за изначална първичност и уникалност. „А какво ще правим тогава със стиховете на Усин Керим: „Циганин съм, детството ми босо прошумя с катун под нощи хладни…“? – пита невинно момичето. И пак в диалога между адвокатката и Ади е проверена хипотетичната вероятност толерантността ни да бъде поставена на изпитание, ако трябва да ѝ поднесем в жертва най-скъпото си.

Непостроената ограда, превърнала се в ябълка на раздора за съседите, е обобщителна метафора на непримиримото разделение в нашето общество. „Сякаш всички са се хванали един друг за реверите и си крещят, пръскайки слюнка в лицето на отсрещния. /…/ Ако по всеки въпрос имаме различно мнение от всички други. По всеки въпрос да са налице шест милиона мнения. Това нация ли е? /…/ Бъркотия от хора е, бъркотия от объркани хора. Едни сляпо вярват на медиите, други сляпо не им вярват /…/ всеки вика на другия: „Аз мисля с главата си, а на тебе са ти промили мозъка“ – твърди Стамен.

Дори и Радослав Дяков, в чиито разсъждения по всичко личи резонира отношението на повествователя към случващото се, се разколебава в целебната сила на смеха, защото му се струва, че „хората вкупом са оглушели за думите на другите“, за „красотата на различното мнение или на остроумно подредените мисли“. Затова пък не само в тази своя книга Чавдар Ценов държи съзнанието на читателите будно за уникалния начин, по който всеки един човек възприема света и своето място в него. Затова не са демонизирани (но не са и идеализирани) нито прекалено заземените в бита, разнасящи буркани и произвеждащи компоти в промишлени количества съседи, нито търсещите странното, свръхестественото във всичко случващо се, гадаещи по сънища, търсещи скрити съкровища; нито привържениците на конспиративни теории или техните разобличители с железни научни доводи. Потърсена е, макар и шеговито,  асоциация с героите на Достоевски в терзанията на един от героите; алюзия с думите на Чехов, че оръжието, оставено на сцената, не може да не изгърми до края на действието; проблематизирана е темата за духовната близост по избор (например на Радо с Ленард Коен) и близостта по принуда според мястото и времето, които обитаваш. И във всичко това има както хумористичен привкус, така и онази доза сериозност, която държи нащрек читателя и го кара със свито сърце да очаква фаталния „гърмеж на пушката“ в края.

Присъщата на жанра диалогичност в този роман присъства в много висока степен. Отделните персонажи, разбира се, диалогизират не само с думи, а и с различните решения, които вземат. Средство на диалога е и необичайният избор на автора да раздели краткия – около 200 страници – роман на седемдесет и пет фрагмента, като всяко число е изписано с думи, разделени на срички. В мислите си накрая микробиологът Радослав Дяков се връща отново към онзи принцип на лабораторна работа, за който е разказано в „Пет-де-сет и пет“-а глава: „Нещата стават бавно, с методична точност и последователност се търсят резултати /…/ докато преброиш до сто/…/ гледай числата да са изписани с букви, не с цифри; Желателно е дори изписването да е на срички. И при всяко число спирайте, позавъртете се наоколо, потърсете какво се крие зад него…“

Така трябва да се чете и романът на Чавдар Ценов. Под изписаните с думи, разделени на срички номера на отделните фрагменти с точност и последователност се разплитат възлите на човешките взаимоотношения, на враждите, съпричастието, любовта, себеотрицанието. И постепенно се открива скритото, което неусетно е подготвяло на пръв поглед неочакваните гърмежи, неочаквания удар, неочакваната среща на границата между световете.

И все пак кой е убиецът? Ще си позволя да открехна завесата. Но само донякъде. Не кой, а какво. Омразата и любовта убиват. Неспособността да се дистанцираш от дребните си проблеми, от злобата на деня, от здраво вкорененото в ума ти убеждение, че все някой ти е виновен и съсипва живота ти – това убива. Но и любовта убива – когато от любов заложиш собствения си живот, за да запазиш чистотата и белотата на друг, съвсем млад живот. Но първото убийство те оставя съвсем сам в „асансьора“ между различните светове. А второто те приютява в прегръдката на онази душа, от срещата с която никога не е имало нищо по-важно за тебе.

Докато преброиш до сто, всъщност не до толкова, а само доколкото ти е отредено, се подготвяш за яснотата, която, ако не може да ти отговори на всички въпроси, то поне ти помага да постигнеш успокоение. Толкова могъщо, че да се отпуснеш щастлив в неземната прегръдка на онова, което те очаква отвъд.

Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).     

Марта Радева