„Храбрият млад мъж на летящия трапец“ и други разкази“, Уилям Сароян, превод Надежда Розова и Владимир Молев, издателство „Колибри“, 2025 г.

Знае се, че това е първата книга на Сароян. Знае се още, че когато е отпечатана, през 1934 г., авторът е едва на 26 години и разказите му предизвикват обществен скандал. Днес, близо век по-късно, е повече от ясно: тогава тектоничните плочи на литературата са се разместили. Земята се е разтресла и се е появил голям писател. Архаичен, модерен (в много отношения дори постмодерен) и абсурден едновременно, той няма как да не учудва и удивлява съвременниците си. Иначе би било невъзможно. Ако 70 000 асирийци (от едноименния разказ) се крият зад кожата на арменското бръснарче Тиодор Бадал, ако нашето тук-и-сега ведно с приятелите ни Джоузеф Саргис, Нито Елия и Тони Салех (стр. 35) е колкото в Сан Франциско, толкова и в митичната Ниневия, ако арменската кръв помни не само висящите градини на Семирамида, но и Потопа (ведно с геноцида), то никога няма да стане ясно кои сме ние, накъде бягаме и кой е нашият език. Оттам и разколебаната граматика. Оттам – обърканата пунктуация и „заумната логика“. Вярно, че от другата страна на океана, в лицето на Даниел Хармс и Евгений Земятин Сароян има своите сродни души, но през 1934 г. в родното му градче Фресно най-близо до него са асирийците. Което лесно обяснява катастрофичното чувство за разпад в разкази като „Сред пропадналите“, „Аз на земята“, „И човекът“, „Змия“, „Скъпа Грета Гарбо“.

Обяснява още защо тъгата и клоунадата, скосявайки ъглите в странното си асиметрично сечение, напомнят за цирков трапец. Неслучайно този трапец го има още в заглавието и неслучайно с него започва книгата. Добре оразмерен, еластичен в природата си, той налага вярата, че най-доброто убежище за човека от подземието са иронията, сарказмът и подигравката. „Присмивам се на правилата за писане“, изповядва в „Аз на земята“ героят. „Но пиша, защото нямам друго, по-сериозно занимание“. Сигурно така е било и при Уолт Уитман, когото откриваме изправен, в цял ръст, измежду страниците на „Храбрият млад мъж на летящия трапец“. Така е било и при Хемингуей, и при Фокнър, и при Шъруд Андерсън. Всеки един от изброените предшественици е бил убеден, че американската литература започва с образа на Хъкълбери Фин и затова малкият симпатичен несретник ни съпътства във всички разкази на Уилям Сароян. Той закачливо, ала същевременно съвсем сериозно подканя читателя да докаже, че е луд („Аз на земята“, стр 63). Сякаш смисълът на писането и на живеенето е именно в това – да се пука с карфица надутият балон. „Обичам да изпускам с гръм трясък парата от всякакви моралисти, страхливци и умници“ – продължава, усмихвайки ни се изпод мустак повествователят, и ние вече знаем, че в друг от разказите – „Задава се голямото дърво“, младият писател ще изпревари абсурдните наративи на Бекет и на Йонеско с повече от две десетилетия. „Веселото време идва през януари, когато евкалиптовите дървета на бъдещото скърбят безсмислено за хората, които са умрели“. После ще стане дума за „зейналата паст на грамофона и за това че има красота да стоиш под електрическата крушка“ (232 стр.). Невинаги ще бъде ясно „какво иска да ни каже авторът“ и колко сериозни са изповедите му. Може би, защото големият сюжет на бъдещия класик до края на живота му ще се крепи на онази фантастична пишеща машина, „несравнимо по-огромна от целия свят[1]“. Понякога ще я разменя срещу късчета живот и халба бира. После ще заложи душата си, за да я откупи. Ще си я възвръща, така, както в ранна утрин заклетият пушач възвръща дишането си. Ще се поизкашля, за да го чуе целият свят, ще седне приведен зад нея и винаги всичко ще започва отначало. За да се появят разкази като „Смях“, „Водете си сами проклетата война“ и „Човекът с френските пощенски картички“. А доколко са актуални днес, почти сто години след написването им? Отговорът е: всеки сам трябва да провери. Не заради друго, а защото прашинка от нашата идентичност все още се крие в буйния перчем на онзи хулиганстващ полуамериканец-полуарменец, заради когото някога и ние бяхме сърдити млади мъже. Бяхме нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света[2]. Пишехме разкази и почти безкористно дразнехме всички. Както живите, така и мъртвите[3].

––––

[1] Алюзия към Епукуровите атоми, които биха могли да бъдат по-големи от целия свят. Този образ често ще откриваме и в следващите сборници с разкази на Сароян.
[2] Заглавие на сборник (може би най-добрият) с разкази на Сароян.
[3] Алюзия към последната му книга – „Некролози“.