Често сравняван с Педро Алмодовар, ето че и италианският режисьор от турски произход Ферзан Йозпетек достигна до своите „жени на ръба на нервна криза“ с петнадесетия си пълнометражен филм.

След разнообразни анализи на семейните връзки и отношенията в двойката (в драматичен и комедиен контекст) с „Диаманти“ Йозпетек се посвещава изцяло на жените – от въображението, творческото си обкръжение и света на киното.

В стремежа си към максимална автентичност на емоциите режисьорът вмъква документален елемент в структурата на фабулата. За да стигне до сърцевината на историята, той събира на едно място любими актриси (и някои „новодошли“), представя им новия си проект, кани ги за участие в него и се „възползва“ от техните реакции и коментари в хода на разказа. Така от „репетиционната маса“ директно се вмъкваме във всекидневието на шивашко ателие от 70-те на ХХ век, където се шият тоалети haute couture, предназначени за филмови продукции и за театралната сцена – Йозпетек признава, че е бил вдъхновен от ранните си години като асистент-режисьор, когато е посещавал известни ателиета, работещи за киноиндустрията. Светът на костюмите се превръща в централен наративен и творчески компонент – едновременно мизансцен и важно действащо лице в сценария на „Диаманти“.

Алберта, Габриела, Нина, Паолина, Фауста, Николета, Силвана, Бианка и останалите са диамантите в сейфа на тази история – твърди, неунищожими и безценни, както изпълнителките им озаряват работния процес, за да вдъхнат екранен живот на идеята за ателието на сестрите Канова, в което костюми и хора дишат въздуха на киното. Навлизайки в този преобладаващо женски свят, в който съдбите на героините се преплитат, без да губят индивидуално нюансиране със своите проблеми, отговорности, радости и скърби, Йозпетек (за първи път на екрана, в ролята на самия себе си) и неговите избраници от време на време минават „зад кадър“, за да обсъдят развитието на образите. Така добиваме усещането, че фабулата се ражда „в крачка“, с разгръщане на отделните теми от повествованието, които, подобно струите на фонтан, „изскачат“ в посока личните драми на персонажите и след това се връщат отново в общия басейн на работилницата, сред мотивите за творческо вдъхновение, интуиция, солидарност и смирение на гордостта.

След Nuovo Olimpo (2023) „Диаманти“ поглежда от друг ъгъл света на киното, без да пренебрегва любимата на Ферзан Йозпетек тема за сложността на човешките взаимоотношения. Заменяйки мъжката с женска гледна точка, режисьорът отново ни връща в Рим през 70-те, при себеутвърждаването и уязвимостта на твореца, който не е съвсем уверен в авторските си решения. Пречупвайки филмовото изкуство през процеса на изработване на костюмите, в който дрехата не просто облича персонажа, но и позволява на актьора да влезе в образа, сюжетът акцентира също върху ролята и стремежа към равнопоставеност на дамите в артистичните дейности и в обществото като цяло.

„Диаманти“

Залагайки на похватите на метакиното, но не в обичайния вариант на „филм във филма“, а на някаква своя формула в стил „филм за това как се прави филм“, Йозпетек има възможност да се върне назад в собствената си биография. Но също и оправдание да се отстрани от реалността – защото творческият процес често следва свои правила, в това число и като логика на разказа (от конфликта между двете диви до разрешаването на семеен скандал „по италиански“). Така в процеса на изработване на костюмите на грандиозна историческа продукция (която по същество е само претекст, също като архетипното присъствие на мъжките образи в сюжета) можем да чуем гласа на жените (по силен, когато е колективен), прозвучал в творческото въображение на един режисьор, но облечен в трескавите емоции на близо двайсет (италиански) актриси.

Красив филм, в който има по малко от всичко: хумор и драма, сестринство и съревнование, тежки загуби, (не)възможни любови, тайни връзки и чудесна музика, „Диаманти“ разказва с простота и любов за трудностите да отстояваш себе си, да бъдеш жена сред равни, с качествата и недостатъците, които те определят; да останеш едновременно вярна на собствените си желания и професионалист на висотата на творческата взискателност – своята и чуждата. А след финала ни обгръща носталгия по аромата на киното, което никога няма да се повтори, в наивното му безгрижие и неподправената човешка емоционалност.

Създаден като групов портрет, в който разказът е хем грижливо обмислен, хем небрежно нахвърлян (парадоксално и двете допринасят за достоверността му), „Диаманти“ изследва женския портрет в неговото многообразие. И в същото време представя нещо като лична равносметка на Йозпетек: какво е означавало творчество му за него самия, за публиката и за хората, с които го е споделял. Така в произведение, в което реалността и фикцията се преплитат, актрисите се сливат с персонажите, които играят, а костюмите за „Гепардът“ (1963, реж. Лукино Висконти) и „Казанова“ (1976, реж. Федерико Фелини) дефилират от кадър в кадър, мъжете неусетно са превърнати в маргинални статисти, съвсем по италиански, без намек за натрапчив феминизъм.