„Имаме земя, имаме вода и си правим кал“, Иван Кулеков, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

На четвърта корица съм писал: „Иван Кулеков не е шегобиец, не е хуморист, не е сатирик. Той е умен човек, попаднал в териториите на глупостта. Кулеков свидетелства за истината. Истините звучат парадоксално сред плачевната долина на лъжата. Парадоксът предизвиква масов смях и веселба. На Кулеков не му е смешно. Той е натрупал достатъчно печал“. Това е, струва ми се, основното. Нека се аргументирам.

За заглавие Кулеков избира един от по-ранните си афоризми: „Имаме земя, имаме вода и си правим кал“. Безутешна картинка на българските работи от край време. Лошо. По-лошото идва на края, на страница 128: като нямаме земя и вода, пак си правим кал. Кулеков тръгва към дълбокото – търси първоизточниците на калопроизводството и потоците, по които се стича калта.

Той не крие отвращението си от социализма, от държавата, която ни учи да убиваме хора и убива хора – физически и ментално. Забелязва още, че няма държава, която да не те принуждава да се отвратиш от себе си. А когато няма държава? Понеже нещата сега и тук са такива, каквито са, защото няма държава. Тук е плачевна долина, в която се чуди как людие могат живе в нея – във всеки случай така се чуди Григор Пърличев. И Иван Кулеков се чуди. А думата се дава на „обикновените хора от народа“.

Онези обикновени хора от народа, които се събуждат едва когато властта каже, че трябва да се ликвидират враговете на народа. Ликвидират се най-напред враговете на земеделците, след три години се изтребват комунистите заедно със земеделците и естествено, интелигенцията, перманентният враг на народа. Както преди, така и след септември 1944 г. – тогава особено усърдно, масово, безогледно, където когото сварят, включително в лагерите, разбира се. После: над милион човеци с турски имена, всякакви непрестижни чужденци, протестиращите, несъгласните, просто някак си другите. Кулеков се надява, че в момента обикновените хора от народа спят. Като заспали ракови клетки.

Потърси ли се оправдание, би могло да се каже: „Не сме още прогледнали“. Още докога? Прогледнем ли пък, ще видим: това сме ние, такива сме ние и толкова си можем. В днешно време бездарието и незнанието стават норма, стават атестация за успех. Животът навлиза в тотална амнезия. От истински става като истински. Разводнен е, като вода е, като водата, която търси най-малкото съпротивление и се знае къде отива. Половината от човека е вода и той се стича по нейния път.

Печален път, по който имаш къде да отидеш, а няма къде да се завърнеш. Затова тръгваме най-вече за никъде. Хитроумно решение. Защото тръгнеш ли заникъде, винаги достигаш целта и пристигаш навреме. Същото хитроумие съветва да се държи ход по равното през пустинята: не се стига високо, но се стига далече; няма да се стигне до края на пустинята, но ще стигнеш до края си.

Хората по този път са добри. Когато спят. Будни ли са, откриването на разлика между свинята и човека е резултат от послъгване. Особено добре видимо сред хибридната война в панелния начин на живот. Изглежда само старият глупак, дяволът, продължава да вярва, че тези хора все още имат душа. А при останалите поголовно настъпва сриване на душите: без свяст, без творчество, без търсене на съвършенство, без търсене изобщо. Някога осмиваната простащина сега, сред растящата пустота на човека, е предмет на наслаждение сред ширещите се територии на агресията и нищетата.

Върви живот с „преклонената главица сабя не сече“, с „българска работа“, с „и едните, и другите са маскари“, с „гения на завистта“, с „глупецът вредом всеки почита“ и „народе????“, „народе????“. С жива омраза към свободния, още повече към който се стреми да даде свобода на любещите робството си. Живот без емоция, без идея, без мисъл и смисъл. Живот – оправдаваща се низост. Мъртъв живот в крак с времето. С мъртвото време. Ако Бог бе в началото на света, така живеещият му е краят.

Затова не е парадокс изповядваното от Иван Кулеков: „Ако някой някога ме е възпитавал, то това е граф Монте Кристо. Докато с една ръка стискам юлара на бивола, той ме напътства да искам невъзможното, да не отмъщавам, да държа на думата си, да не губя надежда. Аз обещавам да изпълнявам заръките му и мисля, че граф Монте Кристо е единственият човек, когото все още не съм разочаровал“. Не го е разочаровал, защото връща обратно при Бога света: Бог превръща Словото, Себе Си, в света, който донякъде познаваме. А неразочароващият човек превръща света, който донякъде познава, в слово.

Но днес и думата „слово“ има нужда от пояснения. От времето ли, от хората ли, думите, които намираме, дори не са отровни, а отровени. Във всеки случай повечето думи.

Кулеков не е мизантроп. Сега две трети от хората живеят като едноклетъчни, установява той. Тяхното общество е разделено на хора, които мечтаят да си купят нещо излишно, и на други, които си го купуват. Но остава една трета, съвсем не са малко. За тях става дума. Кулеков е филантроп.

Ако злото е понякога синергийно, филантропията е синергийна задължително. Самотата е съвършено противопоказна. Тя е тук видение от преизподнята, от ада. От нейната перспектива адът е да си единствен човек на света, защото познаваш само себе си. А колкото повече се опознаваш, толкова повече се ужасяваш и намразваш. Впрочем самотата може да е и за двама. И за повече може.

Излизането от този ад иска земетресение, човекотресение, за да разберем и заговорим за това колко е кратък животът, колко е безценен. И как не бива да го пропиляваме. С нетърпение очаквам следващото земетресение, пише Кулеков, като навярно си дава сметка, че сам е такова тресение.

Решаващи тук са любовта с нейната магия и безкрайният празник на приятелството. Защото спасен ще бъде само който има с кого, с коя или с какво да се прегърне. Не в някакви транстемпорални пространства: няма любов извън времето, но няма и време извън любовта.

Тъкмо във времето, вкарвано в ред от любовта, имат противоотровната си сила словото и изображението, които в корена си са едно и също. При Кулеков те са така и така неразделни от самото начало. Тук написаното върви с някои от малките пластики, на които се е посветил напоследък. За първата от тях е написал, че не е негова, а на един неандерталец, който живее в него от четиридесет хиляди години.

Неандерталец или не, трябва да отчетем, че приблизително оттогава, от около четиридесет хиляди години, човеците започват да планират, да мислят абстрактно, да търсят нововъведения и – особено важно – да действат символно. Културата се отделя от натурата. Умното и доброто застават срещу глупостта и злото, застават срещу смъртта. Както свидетелстваме със собствените си дела и души, животът побеждава.

Трудна победа. Защото пристъпването към нея е с поглед, виждащ стената, която огражда земния ад. Стената, върху която апостол Павел е написал с кръвта си: „Няма кой да прави добро, няма нито един“ и тръгнал да я разбива с главата си, за да остави костите си в подножието ѝ. Както са разбили главите си мечтатели, поети, революционери, луди, знайни и незнайни мъже и жени. Те знаят, че е невъзможно да се прави добро и не само са го знаели, но са го доказали с главите си.

И все пак победата е за тях. Докогато има човешка история. Някога Иван Кулеков написа: „В детската градина играхме на война; завърнах се вкъщи ранен, изтощен и брадясал“. Всяка сутрин, до ден днешен, той влиза във все тази война. Защото предпочита да умре, но да не се предаде на смъртта.