Преди около две седмици, докато вървях към площад „Гарибалди“, станах свидетел на гледка, която ми се стори колкото обезпокоителна, толкова и комична. Група младежи с „униформите“ на така наречените локали фучеше с висока скорост върху електрически тротинетки, а от някакво устройство, което носеше единият, ехтеше долнопробна чалга. Първоначално в главата ми премина еретичната мисъл, че у нас вече и мутрите не са това, което бяха. През бурното десетилетие на 90-те, когато този тип поведение стана вървежен, чалгата гърмеше от автомобили на БМВ, а не от тротинетките, които доскоро проруската пропаганда удобно пришиваше към „красивоумните“. После обаче се сетих за многобройните побоища, извършвани напоследък от тези момчета, и вече не ми беше толкова смешно. Разликата с борците от едно време започна да изглежда само козметична, пък макар и с по-нисък въглероден отпечатък.

Седмица по-късно отново видях подобна група „локали“ – черни дрехи, характерните маратонки, стърчащи отзад, и разбира се, тротинетките. Покрай новините за фатални катастрофи, направени с тези машинки, те започват да ми изглеждат по-опасни от мотоциклети, но не за това ми е приказката, а за ездачите им. Най-вероятно са били съвсем други деца, но от същата, да я наречем, субкултурна група. Този път обаче я нямаше чалгата, нямаше я и агресията. Подобно на изучаващия поведението на приматите Дейвид Атънбъроу, се загледах в компанията им. Направи ми изненадващо добро впечатление отношението помежду им, което изглеждаше доста топло. Отпуснати, не изглеждаха толкова страшни и съвсем не напомняха на свирепите биячи от миналото, с които бях направил аналог при предишната компания.

Всичко това ме накара да се замисля за един проблем, който напоследък очевидно ескалира, а именно агресията сред подрастващите (а за съжаление и сред вече пораснали) младежи. А също и за това какви ролеви модели получават те и от какви се нуждаят, за да избегнем трагичната развръзка едни тийнейджъри да бият други, по-уязвими. Проблемът е комплексен и по-подходящ за докторска дисертация, отколкото за статия. Аз обаче ще опитам да засегна само един негов аспект, а именно посланията от популярната масова култура.

Вярно е, че една част от подаващите се на агресивно поведение са ниско интелигентни и слабо образовани, най-често и заради семейната среда. Друга страда от антисоциални личностни разстройства, за които има нужда от специализирана помощ. До тях с книжки и филмчета едва ли може да достигнеш, макар да не пречи да се опита.

Струва ми се обаче, че има и такива, които са все още недооформени. На тях вероятно все още може да се въздейства. Въпросът обаче е как.

Ролеви модели на българската култура

Проблемът с българската култура и ролевите модели, задавани в нея, не е от вчера. След Освобождението българите бележат голям възход, но той е пропилян в поредица от безмислени войни за Македония, които подсилват крайния национализъм. Според този светоглед ние винаги сме добрите, а другите всякога са лоши (освен нашите големи братя, шепнат русофилите). Положението се утежнява по време на комунизма, когато едни българи са насъсквани да мразят други на класов принцип, нещо, от което не можем да се измъкнем до ден днешен. През 90-те години криминалният преход произведе фалшиви идоли в лицето на дебеловратите биячи и попфолк певиците, танцуващи около тях, а това издигна в култ грубия материализъм. От него ние и без това никога не сме се отдалечавали прекалено, ако съдим по стиховете на Христо Ботев:

„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтаря Бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

(„Борба“)

Днес ние стигаме до абсурда опасните побойници да не са бедни момчета от крайните квартали, както в миналото (мизерията не оправдава, но поне обяснява подобно поведение), а богаташки хлапета. Техни малко по-големи като възраст представители понякога извършват и криминални престъпления, било зад волана на мощни автомобили, било директно с оръжие и насилие. За престъпилите закона се налага рехабилитация в затвор (ако изобщо стигнат до него и не се отърват заради корупцията в съдебната система). За онези, които все още не са се оцапали, може да се мисли за превенция. Ако примерът в живота обаче е, че имаш ли пари, може да правиш каквото си поискаш, такава няма да постигнем.

Ролеви модели на западната култура

Крахът на комунизма през 90-те години вдигна десетилетната бариера пред киното и литературата, която комунизмът беше спуснал. Наред с множеството качествени образци обаче това отприщи поток от евтини аудиовизуални продукти (филми, клипове), в които е трудно да се разбере кой е добър и кой е лош, тъй като всички се бият, гледат мрачно зад тъмни очила и псуват като каруцари. Тази видеопродукция бе особено популярна у нас през първите години на прехода и роди карикатурни образи сред престъпния ъндърграунд, който живееше като в пародия на криминален филм, без да го осъзнава (професор Иво Драганов пише за това в книгата си „Особености на телевизионния мениджмънт“). Всяко обобщение е донякъде подвеждащо, но аморалните екшън персонажи донякъде вдъхновиха дебеловратите герои от криминалните хроники през 90-те, чието ехо днес са локалите.

През последните години се появи друг проблем, противоположен на първия, а именно прекомерната политкоректност в киното. В желанието си да проблематизира гореописаното поведение, тя достигна до два абсурда. Първият от тях е показването на мъжките образи като нелепи смотаняци, които не могат да свършат почти нищо, дори буквално да са богове (последните филми за Тор на „Марвел“ са пример затова). Вторият е придаването на черти от токсичната мъжественост на женски персонажи (като Галадриел в злополучната Толкинова адаптация „Пръстените на силата“ от „Амазон“), което трябва да мине за еманципация, но по същество е оправдание за лошо поведение само на базата на пола.

Резултатът е, че множество филми пострадаха комерсиално, а едно ново поколение младежи, от което са нашите локали, но и американските инцели, се отчужди от популярната култура. Вместо това то потъна в мочурището на социалните мрежи, където стана жертва на примитивни женомразци като братята Тейт, възползващи се от фрустрацията на момчетата, за да ги радикализират по посока фашизъм. За съжаление това се наблюдава и в България с инфлуенсъри като Зорница Гюцова, пропагандиращи изключително опасни послания, по същество отричащи жената като автономно човешко същество със свободна воля.

Положителни алтернативи

Така описан, проблемът изглежда като „Параграф 22“, в който крайната политическа коректност и новият фашизъм са единствени алтернативи една на друга, но това съвсем не е така. Има множество актьори и спортисти, които вече говорят открито за проблемите си и балансират успеха с уязвимост, като с това вдъхновяват и обикновени момчета да си помагат взаимно в трудния свят на израстването, без да се вслушват в сирените, опитващи да ги радикализират.

В началото на века вече имаше много положителни културни образци, които все още са популярни. В тях момчешките образи бяха развити пълноценно, без да се подценяват тези на момичетата. Себеотрицателният Хари Потър преодоляваше различни препятствия с помощта на начетената си приятелка Хърмаяни Грейнджър, а за читателите на Дж. К. Роулинг има статистически данни, че са по-съчувстващи към слабите и уязвимите. В „Хрониките на Нарния“ братята Питър и Едмънд получават прошка за грешките си, за да станат истински герои, не на последно място и заради подкрепата на сестрите им Сюзан и Луси – мотиви, вдъхновени от християнския светоглед на създалия поредицата К. С. Луис. Тези произведения ще имат нови адаптации и ако те се получат добре, можем да се надяваме отново да окажат благотворен ефект.

Специално внимание заслужава и аниме културата, която стана особено популярна в България. За последното свидетелства и успехът на фестивала „Анивенчър“, прераснал от събирания по хижи в световно събитие на популярната култура с гости от цял свят. Както сполучливо отбелязва Братислав Иванов в книгата си „История на Япония“, изкуството на тази страна успява да съчетае високия стил с достъпността. Различни сюжети в разнообразни жанрове като комедия, приключенски и дори драма по ненатрапчив начин представят светове, в които приятелството и взаимопомощта са най-важни за успеха. Особено внимание заслужава жанрът „шоунен“ – демографски насочен именно към младежите и предаващ им понятия за добро и зло в истории като „Наруто“, „Железният алхимик“ или „Синият екзорсист“. Лично за мен са вдъхновяващи анекдотичните истории, които чувам за момчета от ромски произход, включващи се в културния живот именно с гледането на японски анимации.

В България похвала заслужават множество автори, които започнаха да пишат за млади хора, с уговорката, че те достигат до читатели, вече водещи някакъв културен живот. В романа си „Слънцеломи“ натрупалата опит като редактор и преводач Вида Делчева не противопоставя родното на чуждото, а създава космополитен кастинг от герои, мъже и жени, които идват както от България, така и от чужбина. Много силен сюжет между два персонажа, които от враждебност стигат до приятелство, се чете в „Случаят с третата сила“ на Цветина Цолова, а брат и сестра минават през приключения, достойни за Индиана Джоунс в поредицата „Ваканции на Надя и Мартин“ от Калоян Захариев. Би било чудесно, ако се намери начин тези книги да стигнат до по-широк кръг публика, например с евентуални телевизионни адаптации.

Заплахите

При всички положения е необходимо да се следи какво се консумира от младите в социалните мрежи – не с крясъци и забрани, а с откровен разговор, приемащ младите като хора със свои тревоги, вълнения и копнежи. Като цяло прекомерната употреба на интернет и телефон е нещо, срещу което е добре родители и учители да се борят, най-вече заради убийствения ефект върху психичното здраве, който понякога провокира агресивно поведение. Вкъщи това може да стане с личен пример – ако родителят посегне към книга, детето също ще се изкуши.

Където е възможно, държавата може да помогне. Би било добре образователната програма да бъде съобразена с предизвикателствата на днешния ден. В медиите следва да се следи за реч на омразата, дехуманизираща цели групи (независимо дали уязвими малцинства като ЛГБТ хората, или групи, смятани за привилегировани като белите мъже).

Най-голямото предизвикателство обаче е преодоляването на усещането за дефицит на справедливост. Без да се пресече корупцията, няма да може да се наруши принципът, че с пари и връзки правиш каквото си искаш, а без тях си втора категория човек. Такова мислене създава хора, за които важен е единствено успехът на всяка цена. С него идва и чувството за безнаказаност, а оттам и усещането, че останалите могат да бъдат тъпкани.

Така отново опираме до темата за реформата на съдебната система, така че тя да раздава справедливост, а не да изгражда кастова система. За съжаление малцина го осъзнават извън един тесен кръг демократично мислещи хора. Може би адекватната културна политика с точен адресат би била начинът, по който можем да променим това.

Александър Драганове възпитаник на НГДЕК „Свети Константин-Кирил Философ“. Бакалавър по културология, магистър по политически мениджмънт, защитил докторска дисертация по сравнителна политология на тема „Политическите партии на САЩ и Канада в контекста на противопоставянето между либерали и консерватори (2016–2019)“ в СУ „Климент Охридски“. Писател и преводач с дългогодишен опит и фокус върху фантастичния жанр, работил върху поредици като „Героите на Олимп“ от Рик Риърдън и „Нощна смяна във „Фреди“ на Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли. С множество участия в сборници и самостоятелни издания, включително антологията „Сказания за Ледената планина“, романите „Черната корона“ и „Звездата на Гибелта“ и повестта за деца „Тримата вълшебници и Златното руно“. Автор на десетки публикации в интернет в областта на литературата, киното и политиката.

Александър Драганов