Историята на съвременна България след края на тоталитаризма е белязана от поредица мощни граждански протести, които многократно са променяли политическия пейзаж, насочвали са общественото внимание към ключови проблеми и са катализирали промени. От първите искри на недоволство през 80-те години, свързани с екологични проблеми, до съвременните дебати около влизането в еврозоната, българското общество е демонстрирало способността си да се мобилизира и да излезе на улицата, когато институциите не отговарят на неговите очаквания. Тази статия ще проследи еволюцията на големите български протести, анализирайки техните причини, искания, постигнати резултати, както и неизбежните процеси на опорочаване и партийна употреба.
1. Зараждането на гражданското общество: “Екогласност” (1987-1989 г.)
Причини и поводи: «Екогласност» е първото по-значимо неформално сдружение в България по време на комунистическия режим, което предвещава края му. Основният повод за създаването ѝ е острата екологична криза в края на 80-те години, породена от неконтролируемата индустриализация и липсата на екологични стандарти. Конкретните казуси включват замърсяването на Русе с хлор от заводи в Гюргево (Румъния), както и противоречивия проект за изграждане на каскадата «Рила-Места» и отклоняването на водите на река Места. Макар и официално да е природозащитна организация, «Екогласност» се превръща в притегателен център за интелигенцията и дисидентите, които виждат в екологичните проблеми повод за по-широка критика към режима.
Искания: Първоначалните искания са фокусирани върху конкретни екологични проблеми: спиране на замърсяването, публичност на информацията за екологичното състояние, прекратяване на спорни строителни проекти. С течение на времето обаче, те еволюират към по-фундаментални искания за прозрачност, свобода на словото и право на гражданско участие, което пряко засяга монопола на властта на БКП. Меморандумът на «Екогласност» от октомври 1989 г., адресиран до конференцията на ОССЕ в София, е ключов документ, който открито критикува режима.
Резултати: Въпреки че не успява да спре всички спорни екологични проекти, «Екогласност» постига няколко изключително важни резултата:
Разбиване на страха: Това е първата организация, която открито се противопоставя на режима и организира публични протести (като шествието на 26 октомври 1989 г.), макар и брутално разпръснато.
Катализатор на промени: Дейността на «Екогласност» допринася за създаването на климат на недоволство и е един от факторите, довели до “нежната революция” на 10 ноември 1989 г. и отстраняването на Тодор Живков от власт.
Основа за гражданско общество: Тя става ядрото, около което се формира Съюзът на демократичните сили (СДС), водещата политическа сила в началото на прехода.
Опорочаване и употреба за партийни цели: Въпреки чисто гражданския си произход, «Екогласност» бързо се политизира. Лидерите ѝ стават част от новия политически елит и ядро на СДС. Някои от първоначалните екологични цели остават на заден план, изместени от по-голямата борба за демократични промени. Самият факт, че се превръща в политически субект, може да се разглежда като естествена еволюция, но и като загуба на част от първоначалната ѝ чистота като гражданско движение.
2. Студентският протест от 1990-1991 г. и “градът на истината”
Причини и поводи: След 10 ноември 1989 г. и първите свободни избори (юни 1990 г.), спечелени от бившата комунистическа партия (БСП), голяма част от обществото, особено младите хора и интелигенцията, изпитват дълбоко разочарование. Повод става отказът на БСП да признае, че няма обществено доверие, въпреки изборната победа. Кулминацията е окупирането на Ректората на СУ “Св. Климент Охридски” и създаването на “Град на истината” пред Народното събрание.
Искания:
Оставка на правителството на Андрей Луканов.
Незабавни оставки на президента Желю Желев и вицепрезидента Атанас Семерджиев.
Провеждане на нови избори.
Лустрация и декомунизация.
По-бързи и радикални реформи.
Резултати: Протестите, подкрепени от масови демонстрации, довеждат до:
Опорочаване и употреба за партийни цели: Макар и със силна гражданска енергия, студентският протест бързо е прегърнат и използван от СДС като основен инструмент за оказване на натиск върху БСП. Студентските лидери често се появяват на трибуната до политици от опозицията, което размива границата между спонтанното недоволство и партийното ръководство. Някои от студентските лидери впоследствие влизат в политиката, което е естествено, но също така показва преминаване от граждански към партийни цели.
Оставка на правителството на Луканов (декември 1990 г.).
Избиране на нов президент (Желю Желев, но вече от Великото народно събрание, а не от народа).
Запалването на Партийния дом: Символ на народния гняв, макар и противоречив акт.
Легитимиране на гражданското неподчинение: Протестите показват силата на гражданското общество да влияе на политика
3. Протестите от Зимата на 1996-1997 г.: “Всеки ден ще е Виденов ден!”
Причини и поводи: Икономическата катастрофа от 1996-1997 г., известна като Виденова зима, е кулминация на неправилно управление, корупция и липса на реформи по време на кабинета на Жан Виденов (БСП). Хиперинфлация, срив на банки, недостиг на основни стоки и замразени заплати и пенсии тласкат България на ръба на гражданска война. Нарастващото обедняване и безнадеждност са основните движещи сили.
Искания:
Резултати: Протестите от зимата на 1996-1997 г. са най-масовите и успешни граждански протести в българската история след 1989 г.
Опорочаване и употреба за партийни цели: Тези протести, макар и породени от спонтанно народно недоволство, бяха силно организирани и канализирани от тогавашната опозиционна коалиция ОДС. Лозунгът «Всички на улицата!» беше призив на политически лидери, а протестните шествия бяха водени от тях. Употребата за партийни цели тук е най-явно изразена, тъй като протестите пряко доведоха до смяна на властта и легитимираха идването на ОДС на власт. Въпреки това, широката обществена подкрепа и драматичното състояние на държавата правят тази употреба по-малко «опорочаваща» в очите на повечето граждани, тъй като целта съвпадаше с общото желание за промяна.
Незабавна оставка на правителството на Жан Виденов.
Предсрочни парламентарни избори.
Приемане на Закона за Българска народна банка (БНБ) и въвеждане на Валутен борд.
Бързи и решителни икономически реформи.
Оставка на правителството на Жан Виденов (края на 1996 г.).
Неприемане на предложения от БСП мандат за съставяне на нов кабинет (след обсадата на парламента на 10 януари 1997 г.).
Назначаване на служебно правителство (начело със Стефан Софиянски), което подготвя въвеждането на Валутен борд и провежда предсрочни избори.
Победа на ОДС (СДС) на предсрочните избори и формиране на правителство на Иван Костов, което въвежда Валутния борд и стабилизира икономиката.
Трайно утвърждаване на прозападната ориентация на България.
4. Анти-ГЕРБ протестите от 2013 г. и “Костинброд”
Причини и поводи: Началото на 2013 г. е белязано от вълна от протести срещу високите цени на тока, монополите в енергетиката и цялостното недоволство от управлението на първото правителство на ГЕРБ на Бойко Борисов. Поводи са високите сметки за ток, недоволството от съдебната система и корупцията. Самозапалването на Пламен Горанов във Варна се превръща в трагичен символ на отчаянието.
Искания:
Резултати:
Опорочаване и употреба за партийни цели: Тези протести, макар и започнали спонтанно и с чисто граждански искания, бързо стават обект на интензивна партийна употреба. Първоначалното недоволство от монополите е канализирано в искане за оставка, което е изгодно за тогавашната опозиция (БСП и ДПС). Предизборната кампания за предсрочните избори е белязана от скандала “Костинброд”, който сериозно опорочава изборния процес и подронва доверието в институциите. След изборите и формирането на коалиция БСП-ДПС, част от протестиращите се чувстват излъгани, а гневът им се пренасочва към новото управление. Този случай е ярък пример за опорочаване, при което автентично гражданско недоволство е пренасочено и манипулирано за постигане на партийни цели, водещи до цикъл на разочарование.
Оставка на правителството на Бойко Борисов.
Национализация на енергодружествата.
Смяна на модела на управление и борба с корупцията.
Гражданско участие в регулаторните органи.
Оставка на първото правителство на ГЕРБ (февруари 2013 г.).
Назначаване на служебно правителство.
Провеждане на предсрочни парламентарни избори.
5. Протестите срещу кабинета “Орешарски” (2013-2014 г.)
Причини и поводи: След предсрочните избори през май 2013 г., формираното правителство на Пламен Орешарски, подкрепено от БСП и ДПС, среща ожесточен граждански отпор. Непосредственият повод е назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС (14 юни 2013 г.) – акт, възприет като върхът на задкулисните договорки и символ на олигархичното влияние върху държавата. Недоверието към този кабинет е огромно.
Искания:
Резултати: Протестите продължават над една година (над 400 дни) и са едни от най-дългите в историята на България.
Опорочаване и употреба за партийни цели: Въпреки че протестите срещу “Орешарски” започнаха като спонтанна гражданска реакция срещу скандално назначение, те бяха бързо прегърнати и поддържани от опозиционни политически сили (ГЕРБ, СДС, ДСБ). Участието на политически лидери в шествията и митингите е явно. Въпреки това, масовата подкрепа и силният анти-олигархичен и анти-корупционен заряд на протестите ги правят до голяма степен легитимни в очите на широката общественост. Опорочаване се наблюдаваше в опитите за дискредитиране на протестиращите чрез медийни кампании и твърдения за платени демонстранти, което е типичен подход за дискредитиране на гражданското недоволство.
Незабавна оставка на правителството на Пламен Орешарски.
Разпускане на Народното събрание.
Провеждане на нови предсрочни избори.
Дълбоки реформи в съдебната система и борба с корупцията.
Прозрачност и отчетност на управлението.
Назначението на Пеевски е отменено, но това не спира протестите.
Постоянно оказване на натиск върху правителството, което води до невъзможност за пълноценно управление.
Оставка на правителството на Орешарски (юли 2014 г.)
Провеждане на нови предсрочни избори.
6. Антиправителствените протести от 2020 г.: “Мутри вън!”
Причини и поводи: Протестите от лятото на 2020 г. избухват на фона на дълбоко обществено недоволство от третото правителство на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Непосредствени поводи са:
Искания:
Нахлуването на прокуратурата в президентството и арест на съветници на президента Румен Радев.
Случаят с плажа “Росенец” – спорът за достъп до морския бряг до имота на почетния председател на ДПС Ахмед Доган, който символизира срастването на властта с олигархията.
Общото усещане за корупция, липса на правосъдие и “паралелна държава”.
Оставка на министър-председателя Бойко Борисов.
Оставка на главния прокурор Иван Гешев.
Дълбоки реформи в съдебната система.
Борба с корупцията по високите етажи на властта.
Предсрочни избори.
Резултати: Протестите продължиха месеци наред и макар да не доведоха до незабавна оставка на правителството или главния прокурор, те имаха няколко важни резултата:
Опорочаване и употреба за партийни цели: Протестите от 2020 г. бяха белязани от опити за дискредитиране от страна на властта (наричане на протестиращите “лумпени”, “платени” и т.н.). Същевременно, те бяха силно подкрепени от президента Румен Радев (явно опозиционен на правителството на Борисов) и от новоформиращи се политически субекти, които виждаха в тях възможност за политическа реализация. Някои от водещите лица на протестите по-късно станаха част от нови политически партии или коалиции. Тук също е налице процес на партийна употреба, при която гражданското недоволство се превръща в политически капитал за нови играчи.
Значително подкопаха общественото доверие в управляващите и главния прокурор.
Активираха голяма част от гражданското общество и поставиха борбата с корупцията във фокуса на обществения дебат.
Доведоха до политическа криза, която продължи дълго време и доведе до поредица от предсрочни избори.
Катализираха появата на нови политически играчи (като “Продължаваме промяната”), които по-късно спечелиха избори с антикорупционна програма.
В крайна сметка доведоха до оставката на Иван Гешев като главен прокурор (макар и по-късно и не пряко в резултат на протестите).
7. Протести “за” и “против” еврото (2023-2024 г. и продължаващи)
Причини и поводи: Дебатът за присъединяването на България към еврозоната е един от най-горещите и разделящи в последно време. Причините за протести “против” са свързани със страхове от повишаване на цените, загуба на суверенитет, инфлация и недобре представени аргументи от страна на правителството. Поводи са конкретни решения за приемане на законодателни промени, свързани с еврото.
Искания:
Резултати: Към момента (средата на 2025 г.) тези протести все още не са довели до промяна в стратегическия курс на държавата към приемане на еврото, но са успели да:
Опорочаване и употреба за партийни цели: Дебатът и протестите около еврото са изключително силно употребявани за партийни цели. Някои политически партии (например “Възраждане”, БСП) активно използват анти-евро реториката, за да мобилизират електорат и да спечелят политически дивиденти, представяйки се за “защитници” на националния суверенитет и доходите на гражданите. Често се наблюдават манипулации с данни, разпространение на дезинформация и силно емоционална реторика, което силно опорочава рационалния дебат по икономически и стратегически въпроси. Гражданският елемент на тези протести е силно преплетен с партийни интереси, което затруднява разграничаването на автентичното недоволство от политическата конюнктура.
Против еврото: Отлагане на приемането на еврото, провеждане на референдум, запазване на българския лев.
За еврото (по-малобройни и по-скоро контра-протести): Бързо приемане на еврото, стабилност, европейска интеграция.
Повдигнат широка обществена дискусия и да предизвикат дебат по темата.
Разкрият дълбоки разделения в обществото по въпроса за европейската интеграция.
Забавят процеса по приемане на някои законодателни промени.
Заключение: Еволюция и предизвикателства на българския протест
Българските протести от “Екогласност” до еврото показват дълъг път на еволюция на гражданското недоволство. От първите плахи опити за критика към тоталитарния режим, през масовите движения за демокрация и срещу икономическия колапс, до съвременните протести срещу корупцията и дебатите за геополитическа ориентация – всички те са били двигател на промяната.
Основни тенденции и поуки:
- От екология към демокрация и икономика: Първоначалните протести са с екологичен акцент, но бързо преминават към фундаментални искания за демокрация и икономическа стабилност. С напредване на прехода, фокусът се измества към борбата с корупцията, олигархията и некачественото управление.
- От спонтанност към организация и политизация: В началото протестите са по-скоро спонтанни граждански реакции, които бързо биват организирани и канализирани от опозиционни политически сили. Тази политизация е двуостра. От една страна, тя дава сила, фокус и политическа тежест на протеста, позволявайки му да постигне реални резултати (като сваляне на правителства). От друга страна, води до опорочаване, при което автентичното гражданско недоволство е експлоатирано за теснопартийни интереси, често с цената на дезинформация и разделение на обществото.
- Неизменна роля на улицата: Въпреки опитите за дискредитиране и опорочаване, улицата остава последното убежище на гражданския гняв и често единственият ефективен механизъм за оказване на натиск върху властта, когато институциите са превзети или не функционират адекватно.
- Фрустрация и цикличност: Често протестите водят до смяна на едно управление с друго, но не и до радикална промяна в “модела на управление”. Това води до цикъл на разочарования и нови протести, тъй като основните проблеми – корупция, липса на правосъдие, неефективни институции – остават нерешени в дългосрочен план.
- Ролята на медиите и дезинформацията: С развитието на технологиите, ролята на медиите и социалните мрежи става все по-важна в организирането и разпространението на информация за протестите, но и в разпространението на дезинформация, която цели тяхното опорочаване и дискредитиране.
Българското общество продължава да търси своя път към по-справедлива и просперираща държава. Протестите са отражение на този стремеж, но тяхната ефективност и трайно въздействие зависят не само от мащаба на недоволството, но и от способността на гражданското общество да запази своята независимост от партийните интереси и да изисква не само смяна на лица, но и дълбоки системни реформи. Борбата между автентичното гражданско несъгласие и неговата политическа експлоатация остава централна тема в съвременната българска история.
