Чл. 1. Право на необразованост.

Ние, образованите, които сме измислили Декларацията за правата на човека, имаме проблем с прогласяването на негативните права. Това е следствие от нашето тесногръдо, едукоцентрично разбиране за Човека: ние не можем да си представим човек, който се стреми към НЕ-образованост! Да подминем като чисто кабинетна контроверзията дали варваринът е човек, защото тук за нас е важно, че човек или не – той има права. Нали не можем да се откажем от изходното положение, че всяко живо същество има права, следствие от фундаменталното му право на живот.

Въз основа на това всеобщо за всичко живо фундаментално право варваринът извежда декларираното свое право на необразованост. То не може да бъде приложено абсолютно – примерно, едно новородено, което не е усвоило, че не трябва да консумира продуктите на отделителната си система, бързо ще ни напусне. На практика варваринът приема такава базова образованост, която му позволява да използва силата си – но отхвърля всяка друга. Аргументацията му е логическа и върви така: „За вас, образованите, самата идея за човек е неделима от идеята за образованост. Но тази фундаментална идея крие едно фундаментално противоречие: противоречието между образованието и свободата. За вас свободата е уж висша ценност, а ме лишавате от свободата да откажа да ме образовате!“.

„Четирите свободи“ върху Мемориала на Франклин Делано Рузвелт, Вашингтон

Тук не се визира християнската етика, която според Ницше била направила от свободния човек пъзлив роб. Може да се твърди наистина, че сладките плодове на знанието правят човека по-свободен от незнаещия човек – но тук вниманието е върху несвободата в процеса, при който човекът е принуден да гризе горчивите му корени. В нашата култура само децата вълци и (предполагаемо) Каспар Хаузер не са минали през насилническата обществена институция „училище“, поради което в света на учениците те повяхват и умират. Тук не помага оправданието на училището „мъча те за добро“, защото как можем да знаем, че полученото знание ще си струва мъките? Какво можем да кажем на един младеж, който стигне пубертета и заяви: „Образованието, което получих, не ми казва най-важното: как конкретно да живея със сексуален партньор и как да отгледам деца; за това как да правя деца не ми трябва никакво образование! Затова аз няма да дам децата си на това училище-мъчилище“.

Един от хората, измислили Просвещението – Русо – обявява в Емил, или за възпитанието, че идеалният Учител, описан от него, започва с това да отучва своя идеален Ученик от всичко, на което са го научили дотогава. Значи – заключава читателят – има случаи, когато образователните мъки наистина са били напразни! Вярно, Русо след това описва идеалното образование, което идеалният Учител дава на своя идеален Ученик. Само че Русо не казва какво прави Учителят, ако Ученикът не иска „да вземе“ даваното му образование. Просто декларира, че такава ситуация е невъзможна: един идеален Ученик „не може“ да не иска онова, което му предлага неговият идеален Учител. Но нали в реалността има ежедневни наказания на реални ученици от реални учители? През 60-те години на миналия век се публикуваха снимки на нашарени с пръчка ученически гърбове – в училищата на цивилизована и човеколюбива Англия. Незнаещият ученик не е направил никому нищо лошо, не е нарушил ничие право – с какво право ние, образованите, го наказваме така безчовечно?

Добре, ще забраним боя като „възпитателна“ мярка, но във всеки случай ще остане насилието – над детето и над родителите му, ако не го пускат в училище. Ние, образованите, нямаме добър отговор на варварското питане.

Обикновено се измъкваме по схемата: „В нашата жива култура има много противоречия и този сблъсък между свободата и насилието по повод образованието е едно от тях. Приемаме го за непреодолимо и остава да изберем кое ни е по-важно – да не насилничим без достатъчно основание или да разрешим необразоваността. Ние, образованите, преценяваме, че образоваността е по-свещена от ненасилието и ще прилагаме насилие към всеки, който я постави под въпрос“.

Както знаем обаче това вървеше докъм края на ХХ век. Оттогава все повече хора по цял свят започнаха да приемат, че високата образованост не си струва усилията. Има я и перспективата на ЕйАй, въз основа на която все повече хора могат да решат, че образоваността изобщо е нещо излишно за човека. И че насилие в името на образоваността е наложено от високообразованите, за да си осигурят за вечни времена вечна власт над нискообразованите. И стигнахме до една от главните причини на Тръмповата „революция“. Като гледаме поведението на самия Тръмп, той до голяма степен реализира практически положенията на нашата въображаема Декларация за правата на варварина.

От правото на необразовеност, което е максимално общо, следват ред по-конкретни варварски права:

Чл. 2. Право на невъздържане от зло.

Тъй като има право на необразованост, варваринът има право да не знае какво е добро и зло. В случая той може да се аргументира не логически, а исторически. Може да се спори дали в Книга Битие е разказана действителна история, но е безспорно, че там е разказана действителната последователност при възникването на юдейската и християнската етика. Навремето Господ не казал на Адам да не прави зло, той му казал само да не яде от плодовете на „онова дърво“. Така създал условия за първото варварско оправдание на първия варварски акт – човекоубийството. Каин спокойно би могъл да се защити примерно така: „Никой не ми е казал „Не убивай!“. В нашата семейна култура [а тогава това е била единствената култура] се предава само една забрана: „Не яжте от онова дърво!“ – а онова дърво тука го няма, затова няма и нито една действаща забрана. Нито Господ, нито тате Адам или мама Ева са ми казали да не убивам. Защо ми въвеждате ad hoc закон със задна сила?“. Както знаем, призивът „Не убивай!“ като абсолютна – Божа – заповед е формулиран исторически от гениалния Моисей много по-късно. Но негово е и основното съдебно правило на Ветхия завет, положението за равната отплата – „Око за око, зъб за зъб“. Можем да допуснем, че Господ си е дал сметка, че след като на Каин действително „никой не му е казал“ (иначе в Битие щеше да го пише изрично), самият той ще допусне насправедливост, ако го убие по принципа на равната отплата (защото и този принцип още не е формулиран) – и само го изгонва от семейството му (т.е. от човешкия род) да се скита по широкия свят сред някакви неясни други хора, белязан с енигматичен белег…

Ние, образованите, веднага сме изкушени да обявим, че тази линия на защита не работи за съвременните варвари (а нали тъкмо те са ни днешната пречка в живота), защото те постоянно чуват, когато правят зло, че правят зло. Но те ще ни отвърнат, че чуват това не от Господ (иначе в Тората и Библията щеше да го пише изрично) – а от нас, а ние за тях не сме авторитет. И не сме авторитет, защото те могат да ни набият/убият, затова да си затваряме устата и т.н. – виж примерно релевантните изявления на г-н Владимир Путин от последните 20 години.

Чл. 3. Право на несъвпадение на думите с делата.

Варваринът не знае какво е лъжа – и не защото ведно с всички последователни християни не е сигурен „що е истина“. Него просто не го интересува дали думите и делата му съвпадат, или не. А ако някой му посочи несъвпадението, той му отвръща – както и в случая с обвинението в злотворство – със заплаха или направо с насилие. Човекът на Просвещението Гьоте е солидарен с Фауст, който смело „превежда“ Йоановото „В начало бе словото“ с „В начало бе делото“. Просветителят не е подозирал, че ще има живи същества, варварите, за които делото ще стане не само алфата, но и омегата – само че последното дело ще повлече унищожение на първото. Защото първото дело е сътворило словото, а последното дело, извършено от варварите, обещава да унищожи словото и всичко сътворено от него – и преди всичко човечния Човек.                                                                                                                                           
Чл. 4. Право на неангажираност с управлението.

Когато действа сам, варваринът задава ситуацията чрез насилието, което лично упражнява или заплашва да упражни. Той схваща ситуацията не като управленска, а като насилническа, и насилва, доколкото му стигат силите, физически и интелектуални. Като управленска я схващаме ние – не-варварите, и бихме го упрекнали, че „управлява чрез насилие“. Реакцията му ще бъде, естествено, насилие, в случая родено и от раздразнение вследствие неразбиране.

Когато действа в организирана варварска група, варваринът се подчинява безпрекословно на нейния организационен  принцип, който е насилие, наложено от най-силния в групата върху всички останали по-слаби. При това варваринът знае, че всичко освен безпрекословното подчинение ще бъде наказвано с насилие по преценка на по-силните, или в крайна сметка на най-силния. Ако заповедта е да приложи насилие към по-слаби от него същества, варвари или не, той я изпълнява автоматично. Q.E.D.

Ние, образованите, можем да продължим този списък, вървейки към все по-голяма конкретизация на основния и най-абстрактен член – правото на необразованост. Примерно – „по-безобидното“ право на невъзпитаност. То се реализира, когато по някакви причини варваринът не действа като истински варварин, т.е. не иска или не може да приложи насилие, и има някаква образованост. Тогава аз, варваринът, мога да се държа невъзпитано, всячески да проявя към другия неуважение „на дребно“: да бъркам нарочно името му, да му говоря с презрителен тон, да използвам безадресни цинизми и унизителни намеци… И ако ме упрекнат, няма да насилнича, а веднага ще стана либерален легалист и ще издигна лозунга, че всичко, което не е изрично забранено от закона, е разрешено! И невъзпитаността, това антисоциално поведение в рамките на закона, се оказва официално допустима, защото и остава официално ненаказана. Пресен пример: как Тръмп посрещна Зеленски в Белия дом.

По принцип колкото са по-конкретни членовете на Декларацията за правата на варварина, толкова по-лесно могат да бъдат защитени – защото толкова повече се оказват противоречията в разбиранията на образованите.

Ние, образованите, съзнаваме всички тези противоречия в позицията си. Но осъзнаването е далеч недостатъчно, защото съвременната ни История ни показва, че или ще намерим отговор, или ще слезем от сцената. А ние пасуваме. Не смеем, примерно, да пожертваме демокрацията заради едно елитарно управление на „знаещите“. Въпросът зее открит.

Само докато умуваме, да не вземе да ни отнесе течението.