„Тъжният тигър“, Неж Сино, превод Тодорка Минева, издателство „Сонм“, 2025 г.

Този роман е написан от автор, който не вярва в изкупителната сила на литературата. Неж Сино твърди, че травмите не могат да се естетизират и в ужаса на жертвата няма красота. Размишлявайки върху концепции от „Човешкият род“ на Робер Антелм (дали извършителите на Холокоста са запазили някакъв аспект от своята човечност), Сино изразява своята мъчителна позиция: отричането на човешкото в другия е равно на себеотричане. Но тази книга не е за ницшеанските съмнения. Автофикционалният ѝ разказ ни довежда паралелно до два аза: на изнасилваното дете и на човека, в който то се превръща заради и въпреки изнасилванията.

Историята в романа ни въвлича в живота на Неж, която от седмата до четиринадесетата си година е изнасилвана системно от своя доведен баща. Години по-късно, вече млада жена, тя подава жалба срещу насилника си. На съдебния процес той прави пълни самопризнания и е осъден на девет години затвор. Макар това да е роман и за мълчанието, Неж Сино проговаря с гласа на лишените от глас – книгата е малка част от полифонията на травмата и може би затова открито диалогизира с Владимир Набоков, Вирджиния Улф, Ани Ерно, Тони Морисън, Кристин Анго. И все пак разликата е, че тази книга е и изповед и Сино пише от привилегированата позиция на оцелелия.

Аз съм тази, на която се е случило всичко това. Кой е азът, който говори тук? Жената, която дъщерята на маргиналите от планината е станала? Спелеоложката от слабия пол, паднала в езерото? Момиченцето, което след седемгодишни мъки най-сетне се е освободило от бремето си, пишейки трогателно свидетелство? Човек би могъл да си каже, че няма значение кой точно говори, откъде води началото си този разказ, от чий ум. И все пак разказът не би бил същият, ако произтича от нечий друг живот. Аз съм тези три момичета и още много други и нося в себе си всички тези гласове.  

Неж Сино анализира езика, литературата, наказателния кодекс, безкрайното тълкуване на фактите. Анализира насилието, лепкавото усещане за ужас, което е застинало в мозъка и превръща реалността в хиперреалност. Разказът ѝ е изграден без баланс – есеистично, документално и изповедно контрастират и само потвърждават несигурния статут на преживелия насилие. Към определението за жертва влиза и допълнението, че жертва си и когато живееш в общество, в което има табу да се говори за кръвосмешения. Жертва си и когато хората около теб говорят за изнасилвача хубави неща, защото „той на нас нищо лошо не ни е направил.“ Жертва си, когато семейните снимки са инсценировка на семейство. Сино не скрива притесненията си, че единственото, което ще ѝ се случи с тази книга, е да бъде поканена в радиопредавания, в които да обобщава на по-прост език от този в романа.

В „Тъжния тигър“ няма щастлив край, няма го и холивудския мит за оцелелия. Специално внимание заслужава страницата, озаглавена „Причини да не искам да напиша тази книга“, където Сино вади аргументи срещу собствения си роман: не е специалистка в писането за насилието; конкретният сюжет я смачква; всяка година се пишат купища книги по темата; не вярва в писането като терапия. Бих искала да успея да напиша тази книга малко по-отстранено, да бъда просто някой, който е видял нещо, бил е засегнат от концентричните кръгове на последствията, някой, когото са накарали да обещае да напише книга за отмъщение.

Името (ѝ) – Неж, (от фр. neige, сняг) е избрано заради приказката с Белоснежка и Червенорозка, дори сестрата на Неж се казва Роз. В тази приказка джудже омагьосва принц и го превръща в мечок, а историята завършва с разомагьосване и сватба. В известен смисъл романът „Тъжният тигър“ повтаря приказката, но с обратен знак: пастрокът на Неж е „омагьосан“ и се превръща в животно, сватба няма, но има принудителни първи брачни нощи, които продължават с години. Семантиката на името Неж залага на чистота и невинност. Парадоксът е, че именно възможността да бъде унищожена тази невинност, се оказва сексуално привлекателна. Има и още нещо около името: детето сняг (Неж) не живее в детство, а сякаш повтаря жизнения цикъл на снега. Смущението е дори по-голямо – всяко изнасилено дете по света повтаря жизнения цикъл на снега, като се свлича, стопява или сублимира. И докато има на този свят дете, което ще преживее същото, това няма да приключи никога за никого от нас. Неж Сино пише за пропастта и опропастените хора („опропастени: хора, заобиколени от пропасти“), за радикалното зло, за страха и за срама, за съучастието в собственото изнасилване, за последиците от изнасилването, които далеч надхвърлят специфичната област на сексуалността, за съдебната и наказателната система. За системата на опрощението – за вярата и невярата в прошката. Романът е написан с абсолютното убеждение, че понятията, в които мислим насилието, могат да преминават от един терен в друг. С убеждението, че рискът да се тълкува една книга извън контекста, който задава, винаги съществува. Но и с надеждата, че в жизнения цикъл на снега има повече снежни човеци, отколкото снегорини.